— Съжалявам за онова, което извърших. Бих дал каквото и да е, за да върна часовника назад, но никой не е в състояние да го стори. Затова сега… — В небето над нас избухна гръм като от минохвъргачка. Дел подскочи, доколкото му позволяваха скобите с безумно изцъклени от мокрото му лице очи. — Затова сега си плащам. Бог да ми прости. — Отново облиза устни и погледна към Бруталния. — Не забравяйте обещанието си за господин Джингълс — рече с тих глас, предназначен само за нас.
— Няма, не се тревожи — отвърнах аз и потупах студената като пръст ръка на Делакроа. — Той ще отиде в Градчето на мишките…
— Хайде бе, ще отиде — с ъгълчето на устата си каза Пърси като затворник на двора, докато прекарваше ремъка през гърдите на Дел. — Такова място няма. Измислиха го тези момчета тук, за да кротуваш. Просто си помислих, че би трябвало да го знаеш, педераст такъв.
Болезненият блясък в очите на Дел ми подсказа, че подсъзнателно вече го е знаел… но че е нямало да го допусне до съзнанието си, ако му бяха позволили. Смаян и вбесен, погледнах към Пърси и той спокойно отвърна на погледа ми, сякаш ме питаше какво ще направя сега. И, разбира се, знаеше, че ме е надхитрил. Не можех да направя нищо, не и пред свидетелите, не и след като Делакроа вече седеше на самия край на живота си. Вече нямаше какво да направя, освен да продължа и да свърша с всичко това.
Пърси свали маската от куката и я нахлузи върху лицето на осъдения Дел, като здраво я напъха под изпъкналата брадичка на дребния мъж, за да опъне дупката отгоре й. След това трябваше да вземе гъбата от кофата и да я намести в шапката. И тъкмо тук той за пръв път се отклони от обичайния ред: вместо просто да се наведе и да извади гъбата, взе стоманената шапка от облегалката на стола и се наведе с нея в ръце. С други думи, вместо да доближи гъбата до шапката — което беше естествено — той направи обратното. Трябваше да разбера, че нещо не е наред, но бях прекалено разстроен. Това бе първата екзекуция, в която участвах и в която чувствах, че напълно съм загубил контрол. Що се отнася до Бруталния, той изобщо не гледаше към Уетмор, поне когато Пърси се наведе над кофата (като се движеше така, че отчасти да скрие от погледа ни какво прави), изправи се и се обърна към Дел с шапката в ръце и с вече поставената вътре кафява кръгла гъба. Хауъл гледаше към плата, заменил лицето на французина — наблюдаваше как черната копринена маска потъва навътре и очертава кръга на отворената уста на Делакроа, а после се издува навън от дъха му. По челото и слепоочията на Бруталния, точно под косата му, бяха избили едри капки пот. Никога дотогава не го бях виждал да се поти по време на екзекуция. Лицето на застаналия зад него Дийн изглеждаше отнесено и болнаво, сякаш Стантън се мъчеше да не избълва вечерята си. Всички разбирахме, че нещо не е наред, сега вече съм сигурен. Просто не можехме да определим какво. Никой не знаеше — поне тогава — за въпросите, които Пърси бе задавал на Джак Ван Хей. Бяха много, но подозирам, че повечето са били просто за маскировка. Онова, от което Пърси се е интересувал — единственото, от което се е интересувал, уверен съм — е била гъбата. Предназначението на гъбата. Защо се потапя в солен разтвор… и какво ще стане, ако не се потопи в него.
Какво ще стане, ако гъбата е суха.
Пърси нахлупи шапката върху главата на Дел. Дребният мъж отново подскочи и простена, този път по- високо. Някои от свидетелите неспокойно се размърдаха на сгъваемите си столове. Дийн направи половин крачка напред, като се готвеше да помогне с ремъка за брадичката, и Пърси рязко му махна да се отстрани. Стантън го направи и леко се присви и потръпна, когато нова мълния разтърси бараката. Този път я последваха първите пръски дъжд по покрива. Те прозвучаха силно, все едно че някой хвърля шепи фъстъци по метална повърхност.
Чували сте израза „кръвта ми замръзна“, нали? Естествено. Всички сме го чували, но единственият път през целия ми живот, през който наистина се почувствах така, беше онази гръмотевична нощ през октомври 1932, десетина секунди след полунощ. Не беше заради отровния триумф, изписал се на лицето на Пърси Уетмор, когато отстъпи от скритата под шапката и качулката и пристегната със скоби фигура, седнала в скута на Стария Светльо — а заради онова, което трябваше да видя, но не видях. По бузите на Дел не се стичаше вода от шапката. Но го забелязах прекалено късно.
— Едуард Делакроа — казваше Пърси, — в съответствие със закона на щата, сега през тялото ти ще бъде пропуснато електричество, докато не умреш.
Хвърлих поглед към Бруталния. Разкъсваше ме болка, в сравнение с която уринарната ми инфекция беше като ударен пръст. „Гъбата е суха!“ — беззвучно му казах с устни аз, но той само поклати глава, без да ме разбира, и отново впи очи в маската върху лицето на французина, върху черната коприна на която се отпечатваха последните му няколко вдишвания и издишвания.
Протегнах ръка към лакътя на Пърси, но той се отдръпна и безизразно ме погледна. Погледът му беше мигновен, но ми каза всичко. По-късно щеше да ни залива с лъжи и хората, от които зависеха последствията, щяха да му повярват, но аз знаех истината. Той бе добър ученик за нещата, които го интересуваха, бяхме открили това по време на репетициите, и внимателно беше слушал обясненията на Джак Ван Хей за това как напоената със солен разтвор гъба провежда електричеството, насочва го и превръща заряда в своего рода електрически куршум за мозъка. О, да, Пърси отлично знаеше какво прави. Може и да съм му повярвал, когато по-късно каза, че не знаел докъде ще стигне всичко, но това няма никакво значение даже в графата за добри намерения, нали? Според мен е така. И все пак освен да изкрещя пред заместник-директора и пред всички свидетели на Джак Ван Хей да не включва електричеството, нямаше какво друго да сторя. Ако разполагах с още пет секунди, струва ми се бих могъл да извикам, но Пърси не ми даде това време.
— Нека Бог се смили над душата ти — каза той на задъханата, ужасена фигура на електрическия стол, после погледна покрай нея към замрежения правоъгълник, зад който стояха Хари и Джак, последният с ръка на прекъсвача, означен като „СЕШОАРЪТ НА МЕЙБЪЛ“. Лекарят се бе изправил отдясно на прозореца, впил очи в черната чанта между краката си, мълчалив и потънал в себе си, както винаги. — Превключи на две!
Отначало беше както обикновено — бръмченето, което бе малко по-високо от нормалното, но не много, и безсмисленият тласък напред на тялото на Дел в резултат от сгърчването на мускулите му.
После всичко се обърна наопаки.
Бръмченето престана да е равномерно. Към него се присъедини пропукване като от мачкане на целофан. Замириса ми на нещо ужасно, което не успях да определя като смесица от горяща коса и сюнгер, докато не видях изпод краищата на шапката да се вият сини езичета дим. От дупката в горната й част, през която влизаше проводникът, също пушеше — като дим, издигащ се от отвора на индианска палатка.
Делакроа започна да се разтърсва и гърчи на стола. Покритата му с маска глава се мяташе насам-натам, сякаш в някакъв яростен знак за отказ. Краката му биеха по пода с кратки удари, спъвани от скобите на глезените му. В небето изтрещя гръмотевица и дъждът заваля по-силно.
Погледнах към Дийн Стантън — той безумно ме зяпна в отговор. Изпод шапката се разнасяше приглушено пропукване, като от чамов чвор, избухващ в буен огън, и сега вече виждах, че през маската също е започнал да се процежда дим.
Хвърлих се към прозорчето на помещението за прекъсвача, но преди да успея да отворя уста, Брутъс Хауъл ме хвана за лакътя. Стисна ме толкова силно, че ръката ми изтръпна. Беше блед като платно, но не бе изпаднал в паника.
— Не казвай на Джак да го изключи — тихо рече той. — Каквото и да правиш, не му казвай това. Вече е прекалено късно да спираме.
Отначало, когато Дел закрещя, свидетелите не го чуха. Дъждът по ламаринения покрив се беше превърнал в рев, а гръмотевиците тътнеха почти без да спират. Но тези от нас, които бяхме на платформата, го чухме, да — задавен вой от болка изпод димящата маска, като животно, попаднало под ножовете на сенокосачка.
Сега бръмченето от шапката бе непостоянно и бясно, накъсано от пропуквания, напомнящи на радиосмущения. Делакроа започна да се тръшка на стола като непослушно дете. Платформата се тресеше и той опъваше кожения ремък толкова силно, че всеки момент можеше да се скъса. Електричеството го извиваше ту на едната, ту на другата страна и аз чух, че дясното му рамо изхрущя, или счупено, или изкълчено. Заедно с него се разнесе звук, като че ли някой разбиваше дървена щайга с тежък чук. Панталонът на чатала му, който в момента се виждаше съвсем неясно заради кратките разтърсвания на краката му, потъмня. Тогава Дел запищя, ужасен звук, висок и сякаш издаван от плъх, който се чуваше въпреки леещия се като из ведро дъжд.
