показваха на хората местата им и питаха всеки от тях, дали не иска студена вода. Присъстваха две жени: сестрата на момичето, което Дел бе изнасилил и убил, и майката на една от жертвите на пожара. Тя беше едра, бледа и решителна жена. Каза на Хари Теруилигър, че се надява мъжът, когото е дошла да види, да е ужасно уплашен, че знаела, че неговият огън в ада вече е разпален и че дяволчетата на Сатаната го очакват. После избухна в сълзи и скри лице в дантелена кърпичка, голяма почти колкото калъф за възглавница.
Разнесе се страхотна гръмотевица, която ламариненият покрив не можа да приглуши. Хората тревожно погледнаха нагоре. Неколцина мъже, на които очевидно им бе неудобно да носят вратовръзки толкова късно вечерта, избърсаха зачервените си страни. В бараката беше ужасно горещо. И, разбира се, те не откъсваха очи от Стария Светльо. Навярно по-рано през седмицата се бяха шегували с всичко това, но до единайсет и половина тази вечер настроението им за шеги се бе изпарило. Още в самото начало ви казах, че хората, които трябва да седнат на онзи дъбов стол, бързо загубват всякакво чувство за хумор, но осъдените на смърт не бяха единствените, чиито усмивки се стопяваха, щом наистина настъпеше моментът. Просто някак си изглеждаше толкова гол върху платформата си, със скоби, щръкнали от двете страни на краката му и приличащи на онези, които носеха преболедувалите детски паралич. Не се чуваха много разговори и когато отново изкънтя гръмотевица, силна и неприятна като звук от разцепващо се дърво, сестрата на жертвата на Делакроа тихо извика. Последният, който зае мястото си сред свидетелите, беше Къртис Андерсън, заместникът на директора Мурс.
В единайсет и половина аз се приближих до килията на Делакроа. На малко разстояние зад мен вървяха Бруталния и Дийн. Дел седеше на койката с господин Джингълс в скута си. Мишката бе протегнала глава към осъдения и малките и блестящи очички поглъщаха лицето на французина. Дел я галеше между ушите. По лицето му се търкаляха големи беззвучни сълзи и като че ли мишлето гледаше именно тях. При звука на стъпките ни затворникът вдигна глава. Беше много блед. Зад себе си по-скоро усещах, отколкото виждах погледа на Джон Кофи, застанал до вратата на килията си.
При дрънченето на ключовете ми по металните решетки Дел потръпна, но продължи да гали господин Джингълс по главичката, докато аз отключих вратата и я отворих.
— Здрасти, шефе Еджкоум — рече той. — Здрасти, момчета. Кажи здрасти, господин Джингълс. — Но мишката просто продължаваше унесено да поглъща лицето на плешивия дребен човек, сякаш се чудеше откъде ли извират сълзите му. Пъстрата макара лежеше на мястото си в кутията от пури — приготвена за последния път, помислих си аз и ме проряза остра болка.
— Едуар Делакроа, като съдебен служител…
— Шефе Еджкоум?
Отначало реших просто да продължа с формалните думи, после се отказах.
— Какво има, Дел?
Той ми подаде мишката.
— Ето. Не позволявай с господин Джингълс да се случи нищо лошо.
— Дел, не мисля, че ще дойде при мен. Той не е…
— Mais oui, той казва, че ще дойде. Казва, че знае всичко за теб, шефе Еджкоум, и че ти ще го заведеш на онова място във Флорида, където мишките правят триковете си. Казва, че ти вярва. — Делакроа протегна ръка и проклет да съм, ако мишката не стъпи от дланта му върху рамото ми. Бе толкова лека, че дори не я усетих през плата на униформата ми, но я почувствах като слаба топлинка. — Шефе? Не позволявай онзи лош човек пак да се доближи до него. Не позволявай онзи лош човек да направи нещо на мишката ми.
— Няма, Дел. Няма да му позволя. — Въпросът беше какво щях да правя с животинчето в момента. Не ми изглеждаше много редно да съпровождам Делакроа покрай свидетелите с мишка, настанила се на рамото ми.
— Аз ще го взема, шефе — изтътна някой иззад мен. Бе Джон Кофи — сякаш по някакъв свръхестествен начин беше прочел мислите ми. — Само за сега. Ако Дел няма нищо против.
Французинът с облекчение кимна.
— Да, вземи го, Джон, докато тази глупост не свърши — bien! А после… — Погледът му се върна към нас с Бруталния. — Ще го занесете във Флорида. В онова Градче на мишките.
— Да, най-вероятно ще отидем заедно с Пол — потвърди Хауъл, като неспокойно гледаше как господин Джингълс слиза от рамото ми в огромната отворена длан на Кофи. Мишлето го направи, без да се съпротивлява или да се опитва да избяга — всъщност се намести в ръката на негъра със същата готовност, с каквато се бе качило на рамото ми. — Ще си вземем от отпуската. Нали, Пол?
Кимнах. Дел също кимна с блеснали очи и със съвсем лека усмивка на уста.
— Хората ще плащат по десет цента, за да го видят. И по два цента за децата. Нали така, шефе Хауъл?
— Точно така, Дел.
— Ти си добър човек, шефе Хауъл. Ти също, шефе Еджкоум. Понякога сте ми викали, oui, но не повече, отколкото трябва. Всички вие сте добри хора, освен онзи Пърси. Иска ми се да можех да ви видя на някое друго място. Mauvais temps, mauvais chance.
— Трябва да ти кажа нещо, Дел — продължих аз. — Преди да тръгнем, просто трябва да ти кажа думите, които казвам на всички. Нищо особено, но е част от задълженията ми. Става ли?
— Oui, monsieur — отвърна той и за последен път погледна към седналия върху широкото рамо на Джон Кофи господин Джингълс. — Au revoir, mon ami — каза французинът и се разплака по-силно. — Je t’aime, mon petit. — И прати на мишлето въздушна целувка. Би трябвало да е смешна онази целувка или може би просто гротескна, но не беше. За миг погледите ни с Дийн се срещнаха, после трябваше да се извърна. Дийн зяпаше нататък по коридора към карцера и странно се усмихваше. Струва ми се, че още малко и щеше да се разплаче. Що се отнася до мен, аз казах каквото трябваше, като започнах с това, че съм съдебен служител, и щом свърших, Делакроа за последен път излезе от килията си.
— Почакай още малко, приятел — рече Бруталния и погледна темето на Дел, върху което трябваше да нагласим шапката. Той ми кимна, после потупа французина по рамото. — Точно както трябва. Да вървим.
И така, Едуар Делакроа за последен път пое по Зеления път. По страните му се стичаха малки ручейчета пот и сълзи. В небето изтрещя страшна гръмотевица. Бруталния вървеше отляво на осъдения, аз отдясно, а Дийн отзад.
В кабинета ми чакаше Шустър. В двата ъгъла стояха надзирателите Ринголд и Батъл. Свещеникът погледна към Дел, усмихна се и се обърна към него на френски. Звучеше ми надуто, но направи истинско чудо. Дел се усмихна в отговор, после се приближи до Шустър и го прегърна. Ринголд и Батъл се напрегнаха, но аз ги спрях с вдигнати ръце и поклатих глава.
Шустър слушаше задавената от сълзи френска реч на Дел, кимаше, сякаш отлично го разбираше, и го потупваше по гърба. После ме погледна над рамото на дребния мъж и каза:
— Не разбирам почти нищо от онова, което говори.
— Мисля, че няма значение — изтътна Бруталния.
— Аз също, синко — с усмивка се съгласи Шустър. Той бе най-добрият от всички свещеници, които идваха в затвора, и сега съзнавам, че нямам представа какво е станало с него. Надявам се, че е запазил вярата си, каквото и да е станало.
Той помогна на Делакроа да падне на колене, после допря ръцете си в молитвен жест. Французинът го последва.
— Not’ Pere, qui etes aux cieux — започна Шустър и Делакроа повтаряше след него. Двамата заедно казаха Отче Наш на някакъв странен луизиански френски, чак до „mais deliverez-nous du mal, ainsi soit-il“. Сълзите на Дел вече почти бяха пресъхнали и изглеждаше спокоен. Последваха цитати от Библията (на английски), включително добрите стари думи за неподвижните води. Когато свърши с това, Шустър понечи да се изправи, но Дел го хвана за ръкава и каза нещо на френски. Свещеникът внимателно го изслуша и се намръщи. После му отговори. Дел прибави още нещо, след това просто го погледна с надежда.
Шустър се обърна към мен.
— Иска да каже още една молитва, господин Еджкоум. Аз не мога да му помогна с нея заради баптисткото си вероизповедание. Има ли някакъв проблем?
