средата на ноември — дванадесети, струва ми се, но не разчитайте много на паметта ми. Именно тогава намерих върху бюрото си листа хартия, от който се бях страхувал: заповедта за датата на екзекуцията на Джон Кофи. Бе я подписал Къртис Андерсън вместо Хал Мурс, но, разбира се, това не я правеше по-малко законна, и разбира се, че за да стигне до мен, е трябвало да мине през ръцете на Хал. Можех да си представя директора, седнал на бюрото си в администрацията с този лист в ръка, седнал там и замислен за жена си, превърнала се в тридневно чудо за лекарите от общинската болница в Индианола. Същите онези лекари й бяха издали собствената й смъртна присъда, но Джон Кофи я беше скъсал. Сега обаче беше ред на Кофи да извърви Зеления път и кой от нас можеше да промени това? Кой от нас щеше да го промени?
Датата на екзекуцията бе 20 ноември. Три дни след като я получих — на петнадесети, струва ми се — накарах Джанис да телефонира, че съм болен. Изпих чаша кафе и потеглих на север с ужасно очукания си, но иначе сигурен форд. На изпращане жена ми ме целуна и ми пожела късмет. Благодарих й, но вече нямах ясна представа какво ще означава късмет — да намеря онова, което търсех, или да не го намеря. Със сигурност знаех едно-единствено, че не съм в настроение да си пея, докато шофирам. Не и този ден.
Към три следобед бях навлязъл дълбоко в планинския район. Стигнах в Пърдъмския окръжен съд точно преди да го затворят, проверих някои архивни документи, после дойде да ме види шерифът, известен от чиновника, че някакъв непознат се рови из местните кирливи ризи. Шерифът Катлет искаше да знае какво си мисля, че правя. Казах му. Той премисли отговора ми и после ми съобщи нещо интересно. Каза, че ако не си държа устата затворена, ще отрече и последната дума. Информацията не беше истинско доказателство, но все пак бе нещо, да. Нещо сигурно. Мислих за това през целия път на връщане и същата нощ от моята страна на леглото имаше много мислене и съвсем малко сън.
На следващия ден станах още преди слънцето да се появи на изток и слязох с колата до окръг Трапингъс. Не се обадих на Хоумър Крибъс, онзи чувал с черва, а разговарях с помощник-шерифа Роб Макгий. Той не искаше и да чуе онова, което му казвах. В един момент бях абсолютно уверен, че ще ме удари в устата, за да престане да го чува, но накрая се съгласи да отиде и да зададе няколко въпроса на Клаус Детерик. Предимно, струва ми се, за да е сигурен, че няма да му ги задам аз.
— Той е само на трийсет и девет, но напоследък прилича на старец — каза ми — и няма нужда някакъв си всезнаещ затворнически надзирател, който се мисли за детектив, да го дразни точно когато мъката му е започнала да намалява. Останете тук в града. Не искам да се приближавате и на километър до фермата на Детерик, но искам да мога да ви открия, когато свърша разговора си с Клаус. Ако почувствате, че не ви свърта, вземете си парче пай от закусвалнята. То ще ви закотви на място. — В крайна сметка си взех две парчета и паят наистина се оказа малко тежичък.
Когато Макгий влезе в закусвалнята и седна на бара до мен, се опитах да разчета изражението му и не успях.
— Е? — попитах аз.
— Елате вкъщи, ще разговаряме там — рече той. — Тук е малко прекалено оживено за вкуса ми.
Проведохме разговора си на предната веранда в дома на Роб Макгий. И на двамата ни беше ужасно студено, но госпожа Макгий не позволяваше да се пуши в къщата й. Тази жена бе изпреварила времето си. Макгий говори кратко. Правеше го като човек, който не харесва онова, което чува от собствената си уста.
— Това не доказва нищо, разбирате ли? — заяви, когато свърши. Гласът му беше войнствен и той агресивно сочеше със саморъчно свитата си цигара към мен, но лицето му изглеждаше зле. И от онова, което може да се види и чуе в съдебната зала, също не всичко е доказателство. И двамата го знаехме. Останах с впечатление, че това е единственият случай в живота му, в който на помощник-шерифа Макгий му се иска да е толкова провинциално затъпял, колкото шефа си.
— Зная.
— И ако възнамерявате да го изправите пред нов процес на основата на това единствено нещо, най- добре пак да си помислите, senor. Джон Кофи е негър, а в окръг Трапингъс ужасно рядко подлагаме негри на повторни процеси.
— И това зная.
— Тогава какво ще правите?
Хвърлих цигарата си на улицата през парапета на верандата. После се изправих. Пътуването до вкъщи щеше да е дълго и студено и колкото по-скоро си тръгнех, толкова по-скоро щеше да свърши.
— Иска ми се да знаех, шерифе — казах аз, — но не зная. Със сигурност зная само, че второто парче пай беше грешка.
— Ще ти кажа нещо, умнико — заяви той. — Изобщо не мисля, че е трябвало да отваряш кутията на Пандора.
— Не съм я отворил аз. — И след тези думи си тръгнах.
Прибрах се късно — след полунощ — но жена ми ме чакаше. Подозирах, че ще е така, но въпреки това се зарадвах да я видя, зарадвах се, когато обви ръце около шията ми и притисна прекрасното си тяло до мен.
— Здравей, страннико — рече тя и ме докосна там долу. — Нищо лошо не се е случило с този приятел тук, нали? Съвсем здрав е.
— Да, госпожо. — Вдигнах я на ръце. Отнесох я в спалнята и правихме любов, а когато стигнах до кулминацията, онова невероятно чувство на излизане и освобождаване, си помислих за безкрайно разплаканите очи на Джон Кофи. И за думите на Мелинда: „Сънувах, че се скиташ в мрака, в който се скитах и аз.“
Още докато лежах върху жена си, която прегръщаше шията ми и бедрата й бяха преплетени с моите, самият аз се разплаках.
— Пол! — въздъхна тя, изненадана и уплашена. Струва ми се, че не ме бе виждала така повече от пет- шест пъти през цялото време на брака ни. При нормални обстоятелства не бях ревльо. — Какво има, Пол?
— Зная абсолютно всичко — отвърнах й през сълзи. — Зная прекалено много, ако искаш да ти кажа истината. Предполага се, че след по-малко от седмица трябва да екзекутирам Джон Кофи, но всъщност Уилям Уортън е убил момиченцата на Детерик. Бил е Дивият Бил.
5.
На следващия ден същата група надзиратели, които бяха обядвали в кухнята ми след ужасната екзекуция на Делакроа, отново се събра на обяд. Този път в нашия военен съвет участва и пети: жена ми. Именно Джан ме убеди да кажа на другите — отначало бях решил да не го правя. Не беше ли достатъчно зле, попитах я аз, че знаем ние?
— Не гледаш ясно на нещата — отвърна тя. — Навярно защото още си разстроен. Те вече знаят най- лошото — че Джон е осъден за престъпление, което не е извършил. Ако не друго, това поне малко облекчава положението.
Не бях толкова сигурен, но се съгласих с преценката й. Когато разказах на Бруталния, Дийн и Хари каквото знаех (не можех да го докажа, но наистина го знаех), очаквах да вдигнат врява до небесата, но първоначалната им реакция бе мълчание. После Дийн си взе още една от бисквитите на Джанис, започна да я маже с невероятно количество масло и каза:
— Джон видял ли го е, как смяташ? Видял ли е Уортън да захвърля момиченцата или може би даже да ги изнасилва?
— Смятам, че ако го беше видял, би се опитал да му попречи. Що се отнася до това, дали е видял Уортън, предполагам, че е възможно. Ако го е видял, по-късно го е забравил.
— Естествено — рече Дийн. — Той е особен, но това не означава, че е умен. Разбрал е, че е Уортън едва когато Дивият Бил се пресегна през решетките и го докосна.
Бруталния кимаше с глава.
— Ето защо Джон изглеждаше толкова изненадан… толкова шокиран. Спомняте ли си как се разшириха очите му?
Кимнах.
— Той използва Пърси срещу Уортън като оръжие, така каза Джанис, и аз постоянно си мислех за това.
