еднодневна работа — изчезнал в суматохата.
— Права си, така е — съгласи се Бруталния. — Но трябва да имаш предвид, че това е било преди да го осъдят за изнасилването и убийството на две момиченца.
Жена ми не отговори. Остана неподвижна почти цяла минута и после направи нещо, което ме порази толкова силно, колкото внезапният ми порой от сълзи трябва да бе поразил нея. Джанис се пресегна и с широко замахване с ръка събори всичко от масата — чинии, чаши, прибори, купата със зеле, паницата с каша, подноса с шунка, млякото, каната със студен чай. Всичко полетя на пода.
— Мамка му! — извика Дийн и скочи от стола си толкова рязко, че едва не падна по гръб.
Джанис не му обърна внимание. Гледаше към нас с Бруталния и най-вече към мен.
— Да го убиете ли искате, страхливци такива? — извика. — Искате да убиете човека, който спаси живота на Мелинда Мурс, който се е опитал да спаси живота на онези момиченца? Е, поне на света ще остане един чернокож по-малко, нали? Можете да се утешите с това. Една чернилка по-малко.
Тя се изправи, погледна към стола си и го ритна към стената. Той отскочи и падна сред разпиляната по пода храна. Аз я хванах за ръката, но тя рязко се отскубна и извика:
— Не ме докосвай! Следващата седмица по това време ще си убиец, не по-добър от онзи Уортън, така че не ме докосвай.
Излезе на задната веранда, вдигна престилката към лицето си и избухна в ридания. Четиримата се спогледахме. След малко аз се изправих на крака и се заех да разчиствам бъркотията на пода. Бруталния също се включи, после и Хари и Дийн. Когато кухнята изглеждаше горе-долу наред, те си тръгнаха. През цялото време никой от нас не каза и дума. Всъщност нямаше какво да се каже.
6.
Това беше първата ми свободна вечер. Седях в дневната на малката ни къща, пушех цигари, слушах радиото и гледах как мракът се надига от земята, за да погълне небето. Телевизията е нещо хубаво, нямам нищо против нея, но не ми харесва как те откъсва от света и те насочва единствено към изцъкленото си същество. Поне в това отношение радиото беше по-добро.
Джанис влезе в стаята, коленичи до стола ми и ме хвана за ръка. Известно време не разговаряхме, просто постояхме така, заслушани в образователната музикална програма на Кий Кайзър и загледани в изгряващите звезди. Чувствах се добре.
— Ужасно съжалявам, че те нарекох страхливец — каза. — Мисля, че това е най-лошото нещо, което съм ти казвала през целия ни брак.
— Даже тогава, когато отидохме на къмпинг и ти ме нарече смрадливия стар Сам ли? — попитах. Засмяхме се, целунахме се и всичко помежду ни отново бе наред. Тя беше толкова красива, моята Джанис, и аз все още я сънувам. Колкото и да съм стар и уморен от живота, сънувам, че влиза в стаята ми в това самотно, забравено място, в което коридорите смърдят на урина и вкиснато зеле, сънувам, че е млада и красива със сините си очи и чудните й високи гърди, от които просто не можех да откъсна ръце, и че казва: „Хей, скъпи, аз не бях там по време на онази автобусна катастрофа. Просто си сбъркал.“ Сънувам това дори сега и понякога, когато се събудя и разбера, че е било сън, се разплаквам. Аз, който в младостта си почти никога не плачех.
— Хал знае ли?
— Че Джон е невинен ли? Не виждам откъде може да знае.
— Той може ли да помогне? Има ли някакво влияние върху Крибъс?
— Никакво, скъпа.
Тя кимна, сякаш го беше очаквала.
— Тогава не му казвай. Щом не може да помогне, за Бога, не му казвай.
— Няма.
Джанис решително ме погледна.
— И в онази нощ няма да телефонираш, че си болен. Никой от вас няма да го направи. Защото не можете.
— Не. Ако сме там, можем поне да направим нещата за него по-бързи. Поне това. Няма да е като с Делакроа. — За един милостиво кратък миг видях горящата черна копринена маска да пада от лицето на Дел и да разкрива овъглените пихтиести топки, които бяха очите му.
— Не можете да се измъкнете, така ли? — Тя хвана ръката ми и погали с нея мекото кадифе на бузата си. — Клетият Пол. Клетото старо момче.
Не казах нищо. Никога преди или след това през живота си не ми се е искало толкова силно да избягам от нещо. Просто да взема Джан със себе си и двамата да избягаме някъде само с дрехите на гърба си.
— Клетото ми старо момче — повтори тя и прибави: — Поговори с него.
— С кого? С Джон ли?
— Да. Поговори с него. Разбери какво иска той.
Беше права. Както обикновено.
7.
Два дни по-късно, на осемнадесети, Бил Додж, Ханк Битърман и още някой — не си спомням кой, някой външен — отведоха Джон Кофи в блок Д на баня и докато го нямаше, ние направихме репетиция за екзекуцията му. Не повикахме Ту-Ту да играе ролята му — и без да разговаряме за това, всички знаехме, че би било отвратително.
Замествах го аз.
— Джон Кофи — каза Бруталния с не съвсем твърд глас, докато аз седях завързан на Стария Светльо, — осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб…
Равни на Джон Кофи? Това беше смешно! Доколкото знаех, на света нямаше друг като него. Тогава си помислих за думите на Джон, когато стоеше до стълбите, водещи към кабинета ми, и гледаше към стола: „Те все още са там. Чувам ги как крещят.“
— Пуснете ме — дрезгаво изрекох. — Откачете тези скоби и ме пуснете да стана.
Те ме освободиха, но за миг почувствах, че замръзвам на място, сякаш Стария Светльо не искаше да ме пусне.
Докато се връщахме в блока, Бруталния тихо ми заговори, така че да не го чуят дори Дийн и Хари, които подреждаха зад нас последните столове.
— През живота си съм направил малко неща, с които не се гордея, но сега за пръв път наистина се страхувам от ада.
Погледнах го, за да се уверя, че е сериозен, макар и без това да не смятах, че се шегува.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че се готвим да убием дар Божи. Човек, който не ни е сторил абсолютно нищо, нито на нас, нито на когото и да е друг. Какво ще кажа, ако накрая се изправя пред Всемогъщия ни Отец и Той поиска да обясня защо съм го направил? Че такава ми е била работата ли? Моята работа?
8.
Когато Джон се върна от банята и външните надзиратели си тръгнаха, аз отключих килията му, влязох вътре и седнах на койката до него. Бруталния беше на бюрото. Той вдигна поглед, видя, че съм вътре сам, но нищо не каза. Просто продължи с писмената си работа, като през цялото време ближеше връхчето на молива.
Джон ме погледна със странните си очи — кръвясали, далечни, насълзени… и все пак спокойни, сякаш плачът не бе толкова лош начин на живот, не и след като свикнеш с него. Дори ми се поусмихна. Миришеше на сапун „Айвъри“, спомням си, чист и свеж като бебе след вечерна баня.
— Здрасти, шефе — каза той, после се пресегна и пое ръцете ми в своите. Направи го съвсем естествено.
