Чувствах, че изтръпването ми започва да отслабва.
— Все пак навярно няма да е зле да отидеш в кабинета си и да си полегнеш.
Това бе последното нещо, което в момента ми се искаше да направя — идеята ми се стори толкова смешна, че едва не се засмях. В този момент най-много ми се искаше да си построя малка къщичка, да оформя градина отзад и да я засея. И всичко това преди вечеря.
„Ето как е — помислих си аз. — Всеки ден. По целия свят. Онзи мрак. По целия свят.“
— По-скоро ще ида до администрацията. Трябва да проверя там някои неща.
— Както кажеш.
Отидох до вратата и я отворих, после погледнах назад.
— А онази дума все пак се пише така — казах аз. — Поне обикновено. — Макар да знаех, че всяко правило си има изключения.
Излязох навън. Не се налагаше да го поглеждам, за да разбера, че ме е зяпнал изненадано.
Прекарах остатъка от дежурството си в постоянно движение. Просто не ме свърташе на едно място за повече от пет минути. Отидох до администрацията и после започнах да обикалям из пустия вътрешен двор, а надзирателите в стражевите кули сигурно са ме помислили за луд. Но когато дежурството ми свърши, вече бях започнал да се успокоявам и онова шумолене на мисли в главата ми — като листа, полъхнати от вятър — почти беше стихнало.
И все пак някъде по средата по пътя за вкъщи онази сутрин усещането отново се усили. Също като онзи път, когато се беше върнала уринарната ми инфекция. Трябваше да спра форда си отстрани на пътя, да изляза и да потичам повече от половин километър с наведена глава и свити ръце. Въздухът, който с мъка се откъсваше от гърлото ми, бе топъл като нещо, което сте стискали под мишница. И тогава най-после се почувствах наистина нормално. Тичешком изминах половината път до колата, останалата част извървях. Дъхът ми излизаше на пара в ледения въздух. Когато се прибрах вкъщи, разказах на Джанис за това, че Джон Кофи е готов, че иска да си иде. Тя кимна с облекчение. Дали наистина беше така? Не можех да кажа. Допреди шест часа, дори допреди три, щях да разбера, но вече не можех. И това бе добре. Джон постоянно повтаряше, че е уморен и сега виждах защо. Всеки би се уморил от онова, което имаше той. Всеки би закопнял за покой.
Когато Джанис ме попита защо съм толкова зачервен и мириша на пот, аз й казах, че съм спрял колата по пътя и че съм потичал малко. Казах й само това — както навярно вече съм отбелязал (изписаните страници са толкова много, че нямам желание да ги преглеждам, за да проверя), лъжата не беше присъща за брака ни — но не й обясних защо.
И тя не ме попита.
9.
През нощта, в която беше ред на Джон Кофи да извърви Зеления път, нямаше гръмотевици. Бе студена както обикновено из тези краища по това време на годината и милиони звезди осветяваха просторните оголени поля. Скреж искреше по коловете на оградите и блестеше като диаманти по сухите скелети на юлската царевица.
Този път екзекуцията ръководеше Брутъс Хауъл — той щеше да сложи шапката и да каже на Ван Хей да превключи, когато дойдеше моментът. С Ван Хей щеше да е Бил Додж. И към единайсет и двайсет в нощта на 20 ноември тримата с Дийн и Хари отидохме до единствената заета килия, в която Джон Кофи седеше на ръба на койката, стиснал ръце между коленете си и с малко петно от сос на яката на синята си риза. Той погледна през решетките към нас, очевидно много по-спокоен, отколкото се чувствахме ние. Ръцете ми бяха студени и слепоочията ми пулсираха. Това беше нещо, което бях сигурен, че желае — така поне можехме да свършим работата си — но съвсем различно бе да знаеш, че щеше да бъде екзекутиран заради престъплението на друг човек.
За последен път бях видял Хал Мурс към седем вечерта. Беше в кабинета си и си закопчаваше палтото. Лицето му бе бледо и ръцете му трепереха толкова силно, че трудно намираше илиците. Едва се сдържах да не бутна ръцете му и да го закопчея сам като малко дете. По ирония на съдбата, когато предишния уикенд двамата с Джан бяхме отишли да я видим, Мелинда бе изглеждала по-добре, отколкото изглеждаше Хал вечерта преди екзекуцията на Джон Кофи.
— Няма да присъствам довечера — каза ми. — Тук ще е Къртис и зная, че с теб и Брутъс Кофи ще е в добри ръце.
— Да, ще направим всичко по силите си — отвърнах аз. — Има ли някакви съобщения за Пърси? — „Дали се връща на себе си?“ — ето какво имах предвид, разбира се. Дали в този момент не седеше в някоя стая и не разказваше на някого — най-вероятно на някой лекар — как сме го напъхали в усмирителната риза и сме го затворили в карцера като едно от проблемните ни деца… като кретен, според собствените му думи? И ако беше така, дали щяха да му повярват?
Но според Хал положението на Пърси не се бе променило. Не приказвал и доколкото някой можел да определи, изобщо не бил на себе си. Все още се намирал в Индианола — „диагностирали го“, беше казал Хал с объркано от термина изражение, — но ако нямало никакво подобрение, скоро щели да го преместят.
— Как се държи Кофи? — попита Мурс. Най-после бе успял да се справи с последното копче на палтото си.
— Няма проблеми, директоре.
Той отиде до вратата. Изглеждаше стар и болен.
— Как може толкова добро и толкова зло да съществуват едновременно в един и същи човек. Как може човекът, изцерил жена ми, да е убил две момиченца? Ти разбираш ли го?
Отвърнах му, че не разбирам, че пътищата Господни са неведоми, че във всички нас има добро и зло, че на нас не ни е дадено да проумяваме това и всякакви подобни глупости. Повечето от нещата, които му казах, бях научил в баптистките черкви от детството ми, Слава на Иисус, Бог е всемогъщ. Хал през цялото време кимаше и изглеждаше някак си екзалтиран. Можеше да си позволи да кима, нали? Да. И да изглежда екзалтиран. На лицето му се беше изписала дълбока скръб — той бе потресен, никога не съм се съмнявал в това, но този път нямаше сълзи, защото имаше жена, при която да се прибере, и тя беше добре. Благодарение на Джон Кофи тя бе добре и човекът, който беше разписал заповедта за екзекуцията му, можеше да си тръгне и да се прибере при нея. Не му се налагаше да присъства на онова, което щеше да се случи по-късно. Тази нощ той щеше да е в състояние да спи и да се топли до тялото на жена си, докато Джон Кофи лежи върху плочата в сутерена на окръжната болница и с приближаването на самотните, безмълвни часове до разсъмване става все по-студен. И аз мразех Хал заради всички тези неща. Съвсем мъничко и щях да го преодолея, но въпреки всичко това бе омраза. Съвсем истинска.
Сега влязох в килията, последван от Дийн и Хари, и двамата бледи и със забити в земята очи.
— Готов ли си, Джон? — попитах аз.
Той кимна.
— Да, шефе. Предполагам, че съм готов.
— Добре тогава. Преди да излезеш трябва да ти кажа нещо.
— Кажи каквото трябва, шефе.
— Джон Кофи, като съдебен служител…
Казах всичко докрая и когато свърших, Хари Теруилигър пристъпи до мен и протегна ръка. За миг Джон го погледна изненадано, после се усмихна и я стисна. По-блед от всякога, Дийн му подаде своята.
— Заслужаваш по-добра съдба, Джони — дрезгаво рече той. — Съжалявам.
— Няма нищо — отвърна Джон. — Това е най-трудното — след малко вече ще съм добре. — Изправи се и медальонът на св. Кристофър, който му бе дала Мели, увисна от пазвата му.
— Джон, трябва да взема това — казах му аз. — Ако искаш, мога да ти го сложа след… после, но сега трябва да ми го дадеш. — Беше сребърен и ако се допираше до кожата му, когато Джак Ван Хей пуснеше електричеството, можеше да се разтопи. Даже да не станеше така, можеше да остави овъгления си отпечатък върху гърдите му. Бях виждал такова нещо преди. През годините си на Пътя бях виждал почти всичко. Повече, отколкото бе добре за мен. Вече го знаех.
Той изхлузи верижката през главата си и постави медальона в ръката ми. Аз го прибрах в джоба си и му
