Стивън Кинг
Колорадеца
На Дан Дж. Марлоу, автор на „Името на играта е смърт“, най-твърдата в жанра — с възхищение
1.
След като реши, че няма да изкопчи нищо интересно от двамата старци, с които се изчерпваше цялата редакция на „Уикли Айлендър“, репортерът от „Бостън Глоуб“ си погледна часовника, видя, че ако побърза, ще хване ферибота за континента в един и половина, благодари им за отделеното време, остави на масата няколко банкноти, затисна ги със солницата, та силният крайбрежен вятър да не ги отвее, и забързано се спусна по каменното стълбище от терасата на „Сивата чайка“ към Пристанищната улица и градчето долу. Освен някой и друг нехаен поглед към бюста й, почти не обърна внимание на младата жена, която седеше между старците.
Когато човекът от „Глоуб“ си тръгна, Винс Тийг се пресегна и измъкна парите, две петдесетачки, изпод солницата. И с доволен вид ги пъхна в джоба на старото си, но здраво туидово сако.
— Какво правиш?! — попита Стефани Маккан; знаеше, че той обича да шокира „младите й кокали“, както се изразяваше (всъщност и двамата обичаха), обаче в този случай не успя да скрие удивлението си.
— На к’во ти прилича? — Винс изглеждаше по-доволен от всякога. След като парите потънаха вътре, той приглади капака на джоба си и лапна последната хапка от омара си. После избърса устни с книжната салфетка и ловко подхвана найлоновия лигавник за раци на заминалия си репортер от „Глоуб“, понеже поредният повей на соления бриз се опита да го отмъкне. Ръцете му бяха почти уродливо разкривени от артрит, но въпреки това си оставаха светкавично бързи.
— Прилича ми на това, че току-що прибра парите, които господин Хантари остави, за да си платим обяда — каза Стефани.
— Амчи, да, точно око имаш, Стеф — съгласи се Винс и намигна на другия мъж на масата, Дейв Боуи, който изглеждаше горе-долу на неговата възраст, но всъщност беше двайсет и пет години по-млад. Въпрос на снаряжение, което ти се пада от лотарията, така твърдеше Винс — ползваш го, докато тръгне да се поврежда, и междувременно го кърпиш, когато се налага; беше сигурен, че накрая това време се струва даже на доживелите сто години, колкото се надяваше да стигне и той, не повече от кратък летен следобед.
— Ама
— Да не те е страх, че ще направя бомба и после ще трябва да плаща Хелън?
— Не… Коя е Хелън?
— Хелън Хафнър, дето ни обслужваше. — Винс кимна към възпълната четирийсетинагодишна жена, която събираше съдовете в другия край на терасата. — Щото таквиз са правилата на Джак Муди, собственика на тоз прекрасен ресторант, и на баща му преди него, ако те интересува…
— Интересува ме — заяви тя.
Дейвид Боуи, главен редактор на „Уикли Айлендър“ от почти толкова години, на колкото беше Хелън Хафнър, се наведе напред и постави дебелата си ръка върху нейната — млада и красива.
— Знам — рече той. — И Винс знае. Затуй обикаля чак до плевнята на Робин Худ, за да ти обясни.
— С учебна цел — усмихна се момичето.
— Точно тъй — потвърди Дейв. — А к’во ни е хубавото на нас дъртофелниците?
— Че си правите труда да учите само хората, които искат да се учат.
— Точно тъй — повтори Дейв и се отпусна на облегалката. — Чудесно. — Не носеше нито официално, нито спортно сако, а стар зелен пуловер. Беше август и на Стефани й се струваше доста топло, въпреки крайбрежния вятър, ала знаеше, че двамата старци усещат и най-слабия студ. Що се отнася до Дейв, това мъничко я изненадваше — той беше шейсет и пет годишен и имаше поне петнайсет кила отгоре. Ала макар да не изглеждаше повече от седемдесетгодишен (и то доста пъргав седемдесетгодишен, въпреки разкривените си ръце), в началото на лятото Винс Тийг беше навършил деветдесет и бе слаб като клечка. „Кльощав като клечка“, така го описваше винаги госпожа Пайндър, секретарката на „Айлендър“, която работеше на половин щат. Обикновено с презрително изсумтяване.
— По правилата в „Сивата чайка“ сервитьорките отговарят за сметките на своите маси — поясни Винс. — Джак го съобщава на всички жени, дето идват да търсят работа, та да не вземат после да му хленчат, че не знаели за таз част от уговорката.
Стефани обходи с очи терасата, която още беше наполовина пълна дори в един и двайсет, после погледна към вътрешната зала, под която се ширеше заливът Муус. Почти всички маси бяха заети. Знаеше, че от Деня на незнайния воин1 да края на юли отвън ще има опашка чак до три следобед. С други думи, овладян хаос. Да очакват, че всяка келнерка може да следи и последния клиент, докато си скъсва задника да мъкне подноси с вдигащи пара омари и миди…
— Това не е… — Тя спря, чудеше се дали двамата старци, които навярно бяха издавали вестника си още преди да съществува такова нещо като минимална работна заплата, няма да й се изсмеят, ако довърши изречението.
— „Справедливо“, туй сигур е думата, която търсиш — иронично рече Дейв и си взе рулце от омари. Последното в кошничката.
Говореше с типичния за янките завален акцент. Стефани беше от Синсинати, Охайо, и когато дойде на остров Муус-Лук като стажантка в „Уикли Айлендър“, направо се отчая… Как можеше да научи нещо, когато едва разбираше по една на всеки седем думи? И ако постоянно ги молеше да повтарят, нямаше ли скоро да решат, че е пълна идиотка?
На четвъртия ден от четиримесечната специализация, за която беше получила стипендия от Университета в Охайо, беше на ръба да се откаже, но тогава беше следобед, Дейв я дръпна настрани и й рече: „Не се отказвай, Стефи, всичко ще се оправи“. Така и стана. Акцентът й се изясни едва ли не съвсем ненадейно. Сякаш имаше мехур в ухото, който изведнъж, направо чудодейно, се спука. Мислеше си, че може да остане тук до края на живота си и така и да не се научи да говори като тях… обаче да ги разбира? Амчи, това поне можеше, да.
— „Справедливо“, да, това е думата — съгласи се момичето.
— Която изобщо не фигурира в речника на Джак Муди — прибави Винс и после, без да промени интонацията си, продължи: — Остави рулцето, Дейвид Боуи, да не напълнееш, ох, прасенцето ми, грух-грух- грух.
— Доколкото си спомням, с тебе не сме женени — възрази Дейв и лапна нова хапка от омара. — Не можеш ли да й кажеш к’во си наумил, ако изобщо имаш ум, без да ми правиш забележки?
— Що за възпитание! — възкликна Винс. — Явно никой не те е учил да не приказваш с пълна уста. — Прехвърли ръка през облегалката на стола си, вятърът от ясносиния океан отметна хубавия бял перчем от челото му. — Стефи, Хелън има три дечурлига на възраст от шест до дванайсет и мъж, дето избяга и я заряза. Тя не иска да напусне острова и успява да свърже двата края като келнерка в „Сивата чайка“ само щото летата са малко по-печеливши, отколкото са мършави зимите. Чаткаш ли?
— Чаткам — потвърди младата жена и точно в този момент се приближи въпросната дама. Беше с дебели компресионни чорапи, които обаче не скриваха напълно разширените й вени, и имаше тъмни сенки под очите.
— Здрасти, Винс, здрасти, Дейв — каза Хелън и се задоволи само с кимване към хубавката трета клиентка, не й знаеше името. — Приятелят ви отпраши, а? Ферибота ли гони?
— Аха — отвърна Дейв. — Установи, че трябвало да се връща в Бостън.
— Амчи? Приключихте ли?
— А, още малко — каза Дейв. — Но когато решиш, ни донеси сметката, Хелън. Децата добре ли са?
Хелън Хафнър се намръщи.
— Миналата седмица Джуд падна от къщичката на дървото и си счупи ръката. Как врещеше само! Уплаши ме до смърт!
Двамата старци се спогледаха… и избухнаха в смях. След миг се засрамиха и Винс изрази съчувствието си, ала на Хелън не й минаваха тия.
