което премаза устните му и го запрати на земята. Когато мъжът с голото теме се приближи към поваления си противник, онзи се изправи и заотстъпва заднишком, като плюеше кръв и псуваше като хамалин.
— Зеемай си шиибаната бъчоонка, кур сплеескан! — извика той с провлечен бостънски акцент. — Да се зада-авиш даноо!
Човекът с якето на „Селтикс“ изрева нещо и се престори, че се втурва след него; другият на бегом изкачи рампата към Шосе номер едно и си плю на петите. Плешивият се върна при трофея си и тъкмо приклекна до скъпоценната бъчонка, когато забеляза тримата непознати и отново се изправи. Съотношението на силите бе три към едно, той имаше насинено око и едното му ухо бе разкъсано толкова лошо, че по врата му се стичаше кръв, ала по лицето му не се четеше страх. Дядо му навярно би казал, че мъжът има ирландска жилка, и щеше да се окаже прав, защото на гърба на якето се мъдреше голяма зелена детелина14.
— К’во зяпате, бе? — попита грубиянът.
— Нищо — само минаваме от тук — благо каза Том. — Аз живея на Сейлъм Стрийт.
— Знаеш ли колко ми дреме? Ходи си, където щеш — било то на Сейлъм Стрийт, било в ада. Все още сме свободна страна, нъл’ тъй?
— Тази вечер ли? — усмихна се Клей. — Прекалено свободна.
Мъжът с якето на „Селтикс“ се позамисли и се изсмя — по-точно се изкиска печално.
— К’во стана всъщност, а? Некой от вас знае ли?
— Мобилните телефони — намеси се Алис. — Те накараха хората да полудеят.
Плешивият мъж вдигна бъчонката си и я наклони така, че да спре да тече.
— Шибани джаджи — процеди и се изплю на паважа. — Никога няма да си взема такава простотия. Натрупващи се минути. Айде, нема нужда! Що за глупост е това?
Клей не знаеше. Том навярно бе по-запознат с това — все пак имаше мобилен телефон, ала не каза нищо. Явно не искаше да се впуска в дълъг разговор с непознатия здравеняк и вероятно така беше най- добре. Художникът си каза, че мъжът с голото теме прилича на неексплодирала граната.
— Бостън гори, нали? — попита след известно време грубиянът.
— Да — отвърна Клей. — „Селтикс“ едва ли ще играят домакински мачове тази година.
— И по-добре — отново се изплю здравенякът. — Док Ривърс е пълна дупка като треньор. — Изгледа ги съсредоточено, вдигнал бъчонката на рамо, докато кръвта продължаваше да тече от разкъсаното му ухо. Вече изглеждаше по-спокоен, дори невъзмутим. — Вървете си по пътя — добави. — Ако питате мене, не оставайте дълго тука. Прекалено близо е до Бостън, а положението ще се сговнясва още повече. Най- малкото, ще има още много пожари. Да не би да си мислите, че всички, дето си дигнаха чукалата на север, са се сетили да врътнат кранчетата на газовите си печки? Мно-о-ого се съмнявам.
Тримата спътници продължиха напред, но Алис внезапно спря и посочи бъчонката:
— Това твое ли беше? — попита.
Мускулестият мъж я изгледа усмихнато.
— Вече няма „беше“, сладурче. Няма. Вече има само „сега“ и „може би утре“. Сега бирата е моя и ако не я изкъркам, ще бъде моя и може би утре. Айде чупката сега.
— До скоро! — каза Клей и вдигна ръка.
— Хич не ща да съм на вашето място — намръщено отвърна мъжът с якето на „Селтикс“, ала също им махна. Отминаха знака „Стоп“ и вече вървяха по Сейлъм Стрийт (поне според Клей), когато здравенякът ревна подире им: — Хей, красавецо!
Клей и Том се обърнаха едновременно, после усмихнато се спогледаха. Мъжагата с якето на „Селтикс“ вече бе само тъмен силует на фона на рампата; изглеждаше като пещерен човек, вдигнал на рамо тоягата си.
— Къде са всички ненормалници? — изрева. — Но да не земете да ми кажете, че са пукнали, щот’ нема да ви повервам!
— Уместен въпрос! — отбеляза Клей.
— Абсолютно прав си, мамицата му! Да пазите малката сладурана, дето е с вас!
И без да чака отговор, победителят в схватката за бирата се обърна и се сля със сенките.
6
— Стигнахме — каза Том след десетина минути. Луната тъкмо се бе показала иззад облаците и димната пелена, които я засенчваха през последния половин час, сякаш ниският мъж с тънките мустачки бе щракнал с пръсти на Небесния осветител. Сиянието й, загубило противния оранжев оттенък и отново станало сребристо, обливаше къща, която бе тъмносиня, зелена или сива; без помощта на уличното осветление точният цвят бе труден за определяне. Клей можеше да каже със сигурност, че къщичката е кокетна, макар и да не беше голяма, колкото изглеждаше на пръв поглед. Лунната светлина подсилваше зрителната измама, която обаче се дължеше най-вече на масивното стълбище и на верандата — единствената с колони на цялата улица. Над нея се виждаше огромен френски прозорец, а в лявата част на покрива се издигаше зидан комин.
— О, Том, адски е красива! — възторжено възкликна Алис, но според Клей по-скоро бе изтощена и на ръба на истерията. Той самият не смяташе, че къщата е красива — просто изглеждаше като дом на човек, който притежава мобилен телефон и всички други „играчки“ на двайсет и първия век. За другите къщи на Сейлъм Стрийт можеше да се каже същото и той се запита колцина от обитателите им бяха имали фантастичния късмет на Том. Огледа се. Всички постройки бяха тъмни (нали нямаше ток) — и навярно бяха изоставени, ала все пак не можеше да се отърси от усещането, че го наблюдават множество очи.
Очите на откачалките? На телефонните откачалки? Замисли се за жената с бизнескостюма и Русокосата фея; за психопата със сивите панталони и разкъсаната вратовръзка; за бизнесмена, изпитал внезапен стремеж да разкъса ухото на собственото си куче. Помисли си за голия мъж, който размахваше автомобилните антени, докато тичаше по задръстената от коли улица. Не, наблюдението не фигурираше в репертоара на телефонните откачалки. Те просто се хвърляха отгоре ти. Но ако в тези къщи имаше нормални хора (добре, де, поне в някои от тях), къде бяха телефонните откачалки? Нямаше представа.
— Не знам дали е красива — каза Том, — ала още си стои на мястото, което си е напълно достатъчно за мен. Докато вървяхме насам, си мислех, че ще намеря само димяща дупка в земята. — Бръкна в джоба си и извади ключове на верижка. — Да влизаме.
Ала не бяха направили и десетина крачки, когато Алис извика:
— Чакайте!
Клей се вцепени, усещайки едновременно тревога и изтощение. Мислеше си, че започва да разбира как се чувстват участниците в бойните действия по време на война. Дори адреналинът му сякаш се беше уморил. Тук обаче не ги причакваше никой — нямаше телефонни откачалки, нито плешиви здравеняци с разкъсани уши и окървавени вратове, нито дори жени с фризирани къдрици и апокалиптични проповеди. Само Алис — момичето бе приклекнало на едното си коляно там, където алеята на Том се отделяше от тротоара.
— Какво има, миличка? — попита мъжът с италианските мустачки.
Тя се изправи и Клей видя, че държи миниатюрна маратонка.
— Това е бебешки „Найк“ — каза тя. — Имаш ли…
Том поклати глава.
— Живея сам. Като изключим Рейф, де. Той се мисли за господарят тук, въпреки че е само котарак.
— Тогава на кого е маратонката? — Тя изпитателно изгледа двамата си спътници.
Клей поклати глава:
— Нямам представа, Алис. Щом не е на Том, спокойно можеш да я изхвърлиш.
Знаеше обаче, че тя няма да го направи; това беше deja-vu от възможно най-смущаващата разновидност. Тийнейджърката продължи да стиска обувчицата, докато се приближиха до входната врата и Том пъхна ключа си в ключалката. „Сега ще чуем котарака — помисли си Клей. — Рейф.“ Така и стана. В следващия миг животното, което бе спасило живота на Том Маккорт, протяжно измяука от вътрешността на къщата, сякаш приветстваше новодошлите.
