7
Том се наведе и Рейф — или Рейфър; и двете бяха съкратени от Рафаел — скочи в обятията му, мъркайки силно, после надигна глава и подуши грижливо подстриганите мустачки на Том.
— Ти също ми липсваше — рече господарят му. — Всичко е забравено, повярвай ми. — Понесе Рейфър през закритата веранда, като нежно го милваше по главата. Алис го последва. Клей влезе последен; той затвори вратата след себе си и пусна резето, преди да последва спътниците си.
— Вървете направо — каза, когато тръгнаха по тъмния коридор. Миришеше на лак за мебели и кожа — аромат, който Клей свързваше с мъжете, водещи спокоен начин на живот, където не винаги присъстваха жени. — Кухнята е втората врата вдясно. Коридорът е широк, ала от двете страни има маси и е тъмно като в рог. Впрочем и сами ще го видите.
— Не думай — рече Клей. — Ха-ха.
— Имаш ли фенерче?
— И малко фенерче, и голям фенер. В мазето са, но за да ги взема, трябва да мина през кухнята.
Последваха го по коридора. Клей чуваше тежкото дишане на Алис — девойката се стараеше да не се поддава на въздействието на непознатата обстановка, но това не беше лесно. По дяволите, не беше лесно дори и за него. Пълният мрак го объркваше и той би дал всичко за малко светлина, ала…
Коляното му се удари в една от масите, за които Том беше споменал, в същия миг нещо изтрака тъй силно, сякаш щеше да се счупи всеки момент. Той изтръпна, очаквайки трясък и писъка на Алис (бе почти сигурен, че девойката ще изпищи). Неизвестният предмет обаче явно реши да оцелее, защото престана да се клатушка. Струваше му се, че вървят от цяла вечност в непрогледния коридор, когато гласът на Том наруши тишината:
— Добре ли сте? Дясно на борд!
Кухнята беше тъмна почти колкото коридора. Клей се замисли за всички онези неща, които му липсваха и които навярно липсваха още повече на спътника му — ди-гиталния дисплей на микровълновата фурна, бръмченето на хладилника и отблясъците от съседната къща върху никелирания умивалник.
— Ето я масата — каза Том. — Алис, ще те хвана за ръката. Внимавай, пред теб има стол. Извинявай, ама сякаш играем на сляпа баба.
— Няма нищо — започна тя и изведнъж нададе такъв кански писък, че Клей подскочи. Ръката му се стрелна към дръжката на ножа (вече го смяташе за свой), преди да осъзнае, че посяга към него.
— Какво има? — попита угрижено Том.
— Нищо — отвърна тя. — Просто нищо. Котаракът. Опашката му, докосна се до крака ми.
— Съжалявам.
— Няма нищо — гузно измънка тийнейджърката. — Каква съм глупачка! — добави с такова презрение към себе си, че Клей потрепери.
— Не се обвинявай, Алис — каза й. — Днес беше доста напрегнат ден в офиса.
— Доста напрегнат ден в офиса! — повтори тя и се засмя. Смехът й напомни на Клей за начина, по който бе изразила възторга си от къщата на Том. „Истерията започва да я завладява, а какво правя аз? Във филмите една плесница е достатъчна, за да върнеш на земята истеричната мацка, ала там поне я виждаш къде е, нали?“ В крайна сметка не се наложи да я удря, разтърсва или прегръща (с което вероятно би опитал най-напред). Алис чу собствения си глас и навярно тонът не й хареса, защото на бърза ръка млъкна.
— Седни — каза й Том. — Уморена си. Ти също, Клей. Отивам да взема фенерчета.
Художникът протегна ръце, напипа един стол пред себе си и седна. Въпреки че очите му бяха посвикнали с мрака, виждаше масата пред себе си като плътна черна сянка. Нещо изшумоля покрай крачола му, чу се провлачено мяукане. Рейф.
— Хей, знаеш ли какво стана току-що? — обърна се той към сянката на спътничката си, когато стъпките на домакина им заглъхнаха. — Старият Рейфър се опита да скочи отгоре ми.
— Трябва да му простим — рече тийнейджърката. — Без него Том щеше да бъде един от зомбитата.
— Права си.
— Толкова ме е страх — прошепна тя. — Мислиш ли, че утре ще бъде по-добре? Че няма толкова да ме е страх?
Клей спокойно можеше да отговори утвърдително и да разсее тревогата й, ала не искаше да я лъже, затова смутолеви:
— Не знам.
— Сигурно ужасно се притесняваш за жена си и момченцето си.
Той въздъхна и потърка страната си:
— Най-трудно е да приемеш своята безпомощност. Със съпругата ми живеем разделени. — Замлъкна и поклати глава. Нямаше никакво намерение да продължава, но Алис се пресегна и го стисна за ръката. — Разделихме се през пролетта. Все още живеем в едно и също малко градче. Майка ми навярно би казала, че бракът ни е само на хартия. Жена ми преподава в началното училище. — Приведе се, опитвайки се да зърне лицето й в мрака. — И знаеш ли кое е най-шибаното? Ако това бе станало преди година, Джони щеше да бъде при нея. Тази есен обаче се премести в прогимназията, която е отдалечена на седем километра. Терзае ме мисълта какво е станало, ако си е бил вкъщи, когато започна лудостта. С приятелите му пътуват с училищния автобус. Мисля, че си е бил вкъщи. И е отишъл право при жена ми.
„Или е извадил от раницата си червения си мобилен телефон и е звъннал на майка си!“ — подхвърли паниката-плъх, след което го захапа. Клей почувства как пръстите му се сключват около китката на Алис и разхлаби хватката си.
— Не си сигурен — колебливо промърмори Алис.
— Не съм.
— Баща ми държи магазинче за рамки и картини в Нютън — каза тя. — Сигурна съм, че е добре, ала навярно умира от притеснение за мен. За мен и за моята. Моята знаеш какво.
Клей знаеше.
— Питам се какво ли си е приготвил за вечеря — продължи тя. — Съзнавам, че е налудничаво, ала той не може да си свари и яйце.
Художникът възнамеряваше да я попита дали баща й има мобилен телефон, но се отказа, вместо това подхвърли:
— Какво мислиш да правиш?
— Каквото се е случило с него, вече се е случило — въздъхна Алис и вдигна рамене. — Не мога да променя нищо.
„Ще ми се да не беше го казвала“ — помисли си Клей.
— Казах ли ти, че детето ми има мобилен телефон? — Стори му се, че гласът му звучи като дрезгаво грачене.
— Да. Преди да прекосим моста.
— Сетих се. — Той прехапа долната си устна. — Но често забравя да го зареди. Сигурно съм ти казал и това, нали?
— Да.
— Неизвестността ме убива. — Плъхът на паниката бе избягал от клетката си. Тичаше из съзнанието му и гризеше всичко, което му попадаше пред очите.
Алис сграбчи дланите му. Клей не искаше да бъде успокояван — бе трудно да се освободи от веригите, с които сам се беше оковал, но си даде сметка, че тя изпитва необходимост да го дари с утеха. Постояха известно време така — сплели ръце на масата в малката кухня на Том Маккорт, докато домакинът им се върна от сутерена с четири фенерчета и голяма газена лампа, която дори не бе разопакована.
8
Газената лампа излъчваше достатъчно светлина, затова фенерчетата се оказаха излишни. Сиянието й бе пронизващо и ослепително бяло, но на Клей му харесваше. Харесваше му това, че прогонва всяка сянка, с изключение на техните и на котарака.
