експлозия процепи въздуха. Клей имаше чувството, че взривът идва от задната част на хотела, и в следващия миг видя черния дим, протегнал отровните си пипала към синьото небе.
— Ще извикам ченгетата — заяви. — Тя има мобилен телефон. — Посочи жената с бизнес костюма, която лежеше мъртва сред езерце от собствената си кръв. — Видях я да говори по него преди, преди да започне тази гадост.
Замлъкна, опитвайки се да си спомни какво точно се бе случило преди всеобщата психоза, и си даде сметка, че погледът му се мести между мъртвата жена, припадналата тийнейджърка и парченцата от зеления телефон на Русокосата фея.
В същия миг въздухът потрепери от пронизителния вой на две сирени. Клей предположи, че едната е на полицейски автомобил, а другата на пожарни коли. Навярно, ако бе прекарал по-дълго време в града, щеше да направи безпогрешно разликата, ала работата бе там, че живееше в Кент Понд в Мейн и в момента би дал всичко на света, за да бъде там. Това, което се бе случило преди всички наоколо да се побъркат, беше, че дамата с бизнес костюма се бе обадила на приятелката си Мади, за да й каже за новата си прическа, а една от дружките на Русокосата фея (Бет, май се казваше Бет) я бе потърсила на зеленото й мобилно телефонче. Тъмнокосата фея бе чула разговора, след което и трите бяха откачили.
„Не си мислиш, че…“
Някъде иззад тях отекна най-силната експлозия досега и Клей скочи на крака. С нисичкия мъж с костюма от туид изплашено се спогледаха, след което обърнаха глави към Китайския квартал и северните части на града. Не виждаха какво е причинило експлозията, ала над сградите в далечината бе надвиснал огромен облак от черен дим.
Полицейски автомобил и голяма пожарна кола с маркуч и стълба спряха пред входа на „Четири сезона“. Клей погледна нагоре тъкмо навреме, за да види как втори самоубиец полита от последния етаж на хотела, последван от други двама, които бяха избрали покрива за своя стартова площадка. Стори му се, че двамата яростно се карат за нещо, докато се носят към асфалта.
— Господи-мили-Боже, НЕ! — изкрещя една жена с продран от ужас глас. — О, НЕ, стига вече, НЕ! НЕ!
Първият от самоубийственото трио се стовари върху задния капак на полицейската кола, разплесквайки кръв и косми по ламарината. Другите двама се приземиха върху пожарната, чиято стълба тъкмо се издигаше. Пожарникарите се разбягаха като подплашени пъдпъдъци.
— НЕ! — изкрещя отново жената. — Стига! СТИГА! Мили БОЖЕ, стига толкова!
В същия миг обаче от петия или шестия етаж се хвърли някакво момиче, което се преметна във въздуха като акробатка и се стовари върху един полицай, причинявайки както своята, така и неговата гибел.
От северната част на града се дочу поредният страховит взрив — сякаш дяволът стреляше с пушка в преизподнята, и Клей отново погледна към мъжа с тънките мустачки, който тревожно го наблюдаваше. Към небето се издигна още повече дим и се впи в кристалната му синева с такава сила, че дори режещият вятър не можеше да го прогони.
— Отново използват самолети — промълви ниският мъж. — Мръсните копелета отново използват самолети.
И сякаш за да подчертае думите му, трета чудовищна експлозия разтърси югоизточната част на града.
— Но, там е летището. — Клей отново си даде сметка, че му е трудно не само да мисли, но и да говори. В съзнанието му изникна някакъв плосък виц: „Чухте ли за (тук попълвате вашата любима етническа група) терористи, които решили да омаломощят Америка, като започнали да взривяват летищата й?“
— И? — попита нетърпеливо мъжът с костюма от туид.
— Защо точно летището? — промърмори Клей. — Защо не небостъргача „Ханкок“ или „Пру“7?
Мустакатият му спътник сви рамене:
— Не знам. Единственото, което знам, е, че искам да се махна колкото се може по-бързо от тази улица.
В този момент някаква групичка млади хора (мъже и жени) премина забързано покрай тях. Още с пристигането си. Клей беше забелязал, че Бостън има пълното основание да се нарече „градът на младежта“. Те поне не носеха никаква плячка и със сигурност не се смееха. Докато тичаха обаче, един от юношите извади мобилния си телефон и го доближи до ухото си.
Художникът погледна към отсрещния тротоар и видя, че до първата полицейска кола е спряла още една. Това означаваше, че в края на краищата няма нужда да използва телефона на дамата с официалния костюм. Можеше просто да прекоси Бойлстън Стрийт и да поговори с ченгетата, само дето не беше много сигурен дали наистина иска да пресече улицата. Дори и да го направеше, щяха ли полицаите да дойдат тук, за да хвърлят един поглед на припадналото момиче, при положение, че един Бог знаеше колко жертви имаше там! Докато гледаше към хотела, пожарникарите се прибраха …
— О, Господи Исусе, виж го тоя! — възкликна приглушено спътникът му. Взираше се в западния край на Бойлстън Стрийт — в посоката, откъдето идваше и Клей, предвкусвайки мига, в който щеше да се обади на жена си, за да й съобщи голямата новина. Дори бе решил как да започне: „Добри новини, скъпа — без значение как ще се развият нещата между нас, поне хлапето винаги ще има обувки.“ Тогава това му се бе сторило леко и забавно — също като в някогашните дни.
Нищо забавно обаче нямаше в мъжа, който сега приближаваше към тях. Пристъпваше бавно и спокойно, изглеждаше на около петдесет и носеше официални панталони, риза и вратовръзка. По-точно, остатъци от риза и вратовръзка. Панталоните му бяха сиви, но бе абсолютно невъзможно да се определи цветът на останалата част от облеклото му, защото и ризата, и връзката му бяха оплискани с кръв. В дясната си ръка мъжът държеше нещо, което приличаше на касапски нож с острие, дълго близо половин метър. Клей имаше чувството, че е виждал някъде този нож — може би на витрината на магазинчето на име „Соул Кичън“, когато се връщаше от хотел „Копли Скуеър“. Редицата ножове, изложени на витрината („Шведска стомана“ — твърдеше гравираната метална табелка пред тях), проблясваха под дискретното неоново осветление, ала масивното острие в ръката на непознатия явно бе свършило доста работа след напускането на „Соул Кичън“, защото бе потъмняло от кръв.
Мъжът с разкъсаната риза размахваше ръце, докато неумолимо се приближаваше към тях, и респектиращото му оръжие описваше във въздуха смразяващи дъги. Той наруши схемата само веднъж — за да насочи ножа към себе си, и по разпарцаливената му риза бликна свежа струйка кръв. Щом ги забеляза, непознатият зарева като проповедник, изпаднал в религиозен транс от силата на божественото откровение, разкрило се пред него.
— Айлах! — изкрещя. — Ийлах-ейлах-а-баббалах наз! Абаббалах защо? А-бънналуу смирен? Каззалах! КаззалахКАН! Фой! Фой-фой бой! фой!
Свали ножа до височината на бедрото си и ръката му се стрелна назад. Клей, чиито зрителни възприятия бяха изключително развити, веднага разбра какво ще последва. Умопобърканият възнамеряваше да нанесе изкормващ удар отдолу нагоре, докато си вървеше спокойно по улицата в този прекрасен октомврийски следобед.
— Пази се! — изкрещя дребничкият мъж с мустачките, но той самият стоеше безучастно; нисичкият човечец с тънките мустачки, първият нормален човек, с когото Клейтън Ридъл бе разговарял, откакто бе започнало безумието, и който всъщност го беше заговорил пръв, за което се изискваше доста кураж предвид възникналите обстоятелства — бе застинал на мястото си, а очите му изглеждаха огромни зад стъклата в позлатени рамки. Художникът се запита дали безумецът се бе насочил именно към дребния му спътник, защото изглеждаше по-лесна плячка. Ако беше така, значи господин Чужди езици не беше напълно откачен. Клей изведнъж почувства как страхът му отстъпва място на гняв — онзи гняв, който се надига у теб, когато видиш как някой побойник се нахвърля върху малчуганите в училищния двор.
— ВНИМАВАЙ! — почти простена ниският мъж с мустачките, ала продължи да стои неподвижно, докато гибелта се носеше към него, гибел от спретнато магазинче на име „Соул Кичън“, където без съмнение приемаха „Дайнърс Клъб“, „Виза“ и други кредитни карти, както и чекове.
Без да се замисли, Клей грабна папката си и я пъхна между стремително издигащия се нож и новия си познат с костюма от туид. Острието премина през съдържанието на чантата му с глухо „хряссс“, но върхът му спря на десетина сантиметра от корема на мустакатия мъж. Случилото се най-накрая го накара да дойде на
