7
Вратите на „Атлантик Авеню Ин“ бяха заключени.
Клей бе толкова изненадан, че в продължение на няколко секунди само въртеше валчестата дръжка, преди прозрението най-накрая да го осени. Шибаният хотел не го пускаше да влезе.
Том пристъпи до него и притисна чело до стъклото, за да надникне вътре. Някъде от север — най- вероятно откъм летището, се разнесе поредната оглушителна експлозия, ала Клей не й обърна внимание. Том Маккорт също не реагира. Бе прекалено погълнат от онова, което виждаше.
— На пода лежи някакъв човек — обяви накрая той. — Изглежда мъртъв. Носи униформа, но ми се струва прекалено стар, за да е пиколо.
— Не искам някой да пренася шибания ми багаж — изръмжа Клей. — Само да се кача в стаята си.
Том издаде някакъв странен сумтящ звук. Клей си помисли, че навярно спътникът му щеше отново да заплаче, но после осъзна, че сумтенето всъщност представлява сподавен кикот.
На едното крило от остъклената двойна врата пишеше „АТЛАНТИК АВЕНЮ ИН“, а на другото — „НАЙ- ДОБРИЯТ ХОТЕЛ В БОСТЪН“ (което си беше долна лъжа). Том бе доближил лице до витрината малко под надписа „НАЙ-ДОБРИЯТ ХОТЕЛ В БОСТЪН“, ето защо Клей се наведе и надзърна през левия панел на вратата.
Фоайето бе доста тясно. В лявата му част се намираше рецепцията, а вдясно бяха асансьорите (два на брой). Подът бе застлан с ален персийски килим. Възрастният мъж с униформата лежеше по очи върху него в доста необичайна за възрастта му поза — единият му крак беше върху диванчето за гостите на хотела, а от задника му стърчеше рамкирана литография на „Къриър & Айвс“8, на която бе изобразен старинен ветроходен кораб с издути от вятъра платна.
От еуфорията, обхванала Клей преди броени минути, не бе останала и следа. Междувременно Том заудря с длан по стъклото, но художникът сложи ръка на рамото му:
— Не си давай зор. Няма да ни пуснат, дори и да са живи и с всичкия си. — Замисли се над това, което беше казал току-що, и добави: — Особено ако са с всичкия си.
Нисичкият мъж го изгледа учудено.
— Ти, изглежда, не разбираш, нали?
— Моля? — повдигна вежди Клей. — Какво да разбирам?
— Нещата се промениха — отбеляза Том. — Не могат да ни оставят отвън. — Той престана да удря по стъклото, приближи лице до него и извика. Клей си каза, че спътникът му има доста силен глас за дребничкия си ръст.
— Хей! Хей, вие вътре!
Тишина. Във фоайето не се промени нищо. Възрастното пиколо продължи да лежи върху червения килим, а литографията си стърчеше все така невъзмутимо от задника му.
— Хей, вие, по-добре отворете вратата! Човекът, с когото съм, си е платил за точи хотел, аз съм негов гост! Отворете, или ще взема паве и ще разбия стъклото! Чувате ли ме?
— Паве? — повтори невярващо Клей и се засмя. — Паве ли каза? Откъде го измисли това паве! — Започна да се смее по-силно. Просто не можеше да спре. В следващия момент обаче някакво движение привлече погледа му. Озърна се и забеляза една тийнейджърка, която стоеше малко по-нагоре на улицата и ги наблюдаваше с ужасените си сини очи. Носеше бяла рокля, изцапана с кръв отпред. Още кръв бе засъхнала под носа й, по устните и брадичката й, ала Клей не забеляза да има други рани. Освен това момичето изобщо не изглеждаше ненормално; по-скоро беше в шок. Случилото се явно я бе потресло до смърт.
— Добре ли си? — попита художникът. Пристъпи към девойката и тя веднага направи крачка назад. Клей си каза, че при създалите се обстоятелства едва ли може да я вини. Спря и вдигна ръка, сякаш беше полицай, който й дава знак да спре.
Том погледна момичето, след което отново заудря с длан по стъклото — този път с такава сила, че старата дървена рамка задрънча.
— Давам ви последен шанс! — извика. — Последен шанс, след което разбивам стъклото!
Клей тъкмо се обръщаше да му каже, че номерът няма да мине, когато една плешива глава изникна зад бюрото на рецепцията досущ като перископ на подводница. Художникът разпозна тази глава, преди още да види лицето на собственика й; тя принадлежеше на чиновника, който го бе настанил вчера и бе заверил талона му за паркиране; същият чиновник, който тази сутрин го беше упътил как да стигне до хотел „Копли Скуеър“.
За момент плешивият човечец остана зад бюрото и Клей размаха пред себе си ключовете със зеленото калъфче с надпис „Атлантик Авеню Ин“, след което вдигна и папката с картините си с надеждата, че така чиновникът ще го разпознае по-лесно.
Може би служителят го разпозна, а може би просто бе решил, че няма друг избор. Заобиколи проснатия на килима труп и се приближи с бързи крачки до вратата. Клей Ридъл си каза, че навярно виждаше първия администратор в света, който посрещаше с неохота гостите на хотела си. Когато плешивият служител застана пред тях от другата страна на стъклото, огледа внимателно двамата мъже — известно време погледът му се местеше от Клей към Том и обратно и въпреки че не остана особено доволен от това, което видя, все пак извади от джоба си връзка ключове, избра един и го пъхна в ключалката. Мъжът с костюма от туид завъртя дръжката, ала вратата не помръдна. Чиновникът вдигна ръка, давайки му знак да почака, и опита с друг ключ. Механизмът изщрака и вратата се отвори без проблеми.
— Влизайте — каза служителят от „Атлантик Авеню Ин“. — Побързайте — добави и в същия миг видя момичето, което стоеше на няколко метра от тях и ги наблюдаваше втренчено. — Без нея обаче.
— Напротив, с нея — заяви Клей. — Ела, мила — обърна се към облечената в бяло тийнейджърка. Щом пристъпи към нея, тя мигом се обърна и побягна надолу по улицата, а рокличката й се развяваше подир нея.
8
— Ще умре, ако остане навън — отбеляза Клей.
— Това не е мой проблем — отвърна човекът от рецепцията. — Влизате ли, или не, господин Рийдъл? — Говореше с бостънски акцент — не с онова селяндурско произношение, което художникът прекрасно познаваше от живота си в Мейн, където всеки трети идваше от Масачузетс, а с онзи нафукан говор, дето сякаш казва: „Ах, защо не съм британец.“
— Не Рийдъл, а Ридъл — поправи го Клей. Каквото и да си въобразяваше този плешивко, нямаше да го спре, след като вратата веднъж вече бе отворена. Остана на мястото си, загледан след отдалечаващата се тийнейджърка.
— Хайде — подкани го тихо Том. — Нищо не може да се направи.
Спътникът му беше напълно прав. Наистина не можеше да се направи нищо и точно тази мисъл го измъчваше. Последва приятеля си в тясното фоайе, а чиновникът заключи два пъти остъклените врати на „Атлантик Авеню Ин“, сякаш това можеше да ги предпази от хаоса навън.
9
— Това беше Франклин — рече плешивият администратор, докато заобикаляше облечения в униформа възрастен мъж, лежащ по корем на пода.
„Изглежда ми прекалено стар, за да е пиколо“ — беше казал Том, докато надничаше през стъклото, и Клей си каза, че спътникът му е съвсем прав. Мъртвецът беше дребен на ръст, но имаше буйна бяла коса. За негово нещастие обаче главата, върху която косата му все още растеше (Клей беше чел някъде, че косата и ноктите продължават да растат и след смъртта), бе ужасно изкривена на една страна, сякаш го бяха обесили.
— Франклин е на работа в този хотел от трийсет и пет години — информира ги чиновникът. — Или поне така казваше на всекиго от гостите. Често забравяше, че го е казал, и го повтаряше отново.
Този префърцунен акцент лазеше по обтегнатите нерви на Клей, Каза си, че ако дърдоренето му беше пръдня, щеше да звучи като хартиена свирка, надута от дете с астматичен пристъп.
