стълбището.
— После и тя ми затвори — добави служителят. — След това се обадих на жена ми в Милтън.
— Успели сте да се свържете с нея — рече Клей, подчертавайки значението на думите си.
— Беше много изплашена. Помоли ме да се прибера вкъщи. Казах й, че от полицията са ме посъветвали да остана зад заключените врати на хотела, и й заръчах да направи същото. Да заключи и да се скатае. Молеше ме да се прибера — каза, че на улицата се чували изстрели и взривове. Видяла и някакъв гол мъж да тича през двора на семейство Бензик — те са ни съседи.
— Разбирам — каза успокояващо Том. Клей мълчеше. Чувстваше се засрамен от отношението си към Рикарди, но и мустакатият му спътник не се бе държал кой знае колко любезно.
— Жена ми каза, че според нея голият мъж май носел… ъ-ъ-ъ… голо дете. Но може да е било кукла. Не спря да ме моли да зарежа хотела и да се прибера у дома.
Клей бе получил информацията, от която се нуждаеше. Кабелите бяха непокътнати. Рикарди беше в шок, ала не беше луд. Протегна ръка към телефона, но чиновникът сложи длан върху неговата, преди да успее да вдигне слушалката. Пръстите на плешивия мъж бяха дълги, бледи и много студени. Веднъж започнал, едва ли щеше да млъкне скоро.
— Нарече ме „кучи син“ и затвори. Знам, че ми е ядосана, и разбирам защо. Но нали от полицията ми казаха да се заключа и да остана тук. От полицията ми казаха да не излизам на улицата. Самите ченгета ми го казаха. Полицията. Властите.
— Да, точно така — кимна Клей. — Шибаните власти.
— С метрото ли дойдохте? — попита ги онзи. — Аз винаги използвам метрото. Станцията е само на две преки оттук. Много е удобно.
— Този следобед едва ли ще е толкова удобно — намеси се Том. — След онова, което видяхме, само насила могат да ме закарат там.
Рикарди победоносно изгледа Клей:
— Значи съм постъпил правилно, а?
Художникът отново кимна.
— Съвсем правилно — рече, а мислите му се въртяха единствено около Джони. Искаше да се върне вкъщи и да види сина си. Е, и Шарън, разбира се, но най-вече момчето. Трябваше да се прибере у дома си и нямаше да позволи нищо да го спре. Усещаше тревогата за семейството си като тежък товар — физическо бреме, което блокираше разсъдъка му и замъгляваше зрението му. — Тук сте си най-добре — добави, вдигна слушалката и натисна 9 за външна линия. Не беше сигурен дали щеше да се свърже, но продължи да набира. Продължи с 1, после с 207 — кодът за Мейн, сетне 692, което бе допълнението за Кент Понд и съседните градчета. Дори набра три от последните четири цифри — почти стигна до къщата, която продължаваше да смята за свой дом, — преди да чуе познатите три тона за прекъсване на връзката, последвани от записан женски глас.
— Съжаляваме, но всички линии са заети. Моля, обадете се по-късно — каза роботизираният глас и миг по-късно в ухото на Клей вече звучеше сигналът „свободно“.
Художникът отпусна слушалката до нивото на раменете си, сякаш изведнъж бе станала необикновено тежка, и постоя така известно време, преди да я постави обратно върху вилката.
13
Том му каза, че е пълна лудост да напуска хотела.
Най-малкото, изтъкна той, в „Атлантик Авеню Ин“ поне бяха в относителна безопасност; особено след като асансьорите бяха изключени, а входът към стълбището беше блокиран. Бяха натрупали куфари и сандъци от багажното помещение пред вратата в края на късия коридор зад асансьорите. Дори и някой с исполинска сила да изблъскаше натрупаната купчина, в най-лошия случай щеше да я отмести до отсрещната стена, отваряйки пролука, широка не повече от петнайсетина сантиметра. Никой не можеше да премине през барикадата.
От друга страна, безредиците в града сякаш се усилваха. Воят на алармите и сирените се бе превърнал в нещо като постоянно звуково оформление, на чийто фон изпъкваха виковете, писъците, гърмежите и експлозиите. Взривовете вече не бяха единични и процепваха въздуха като откоси на автоматично оръжие. Последната серия бе толкова силна, че всички в хотела приклекнаха, сигурни, че панорамният прозорец ще се строши. За щастие това не се случи, ала щом ехото от експлозията заглъхна, побързаха да се преместят в кабинета зад рецепцията.
Третата причина, която Том изтъкна на Клей, беше, че часът бе пет и петнайсет. Скоро щеше да се мръкне, а всеки опит да се напусне Бостън по тъмно щеше да е равнозначен на самоубийство.
— Защо не хвърлиш един поглед навън? — каза той, сочейки прозорчето с изглед към Есекс Стрийт. Улицата бе претъпкана от изоставени коли, на тротоара се виждаше трупът на млада жена с дънки и фланелка на „Ред Сокс“. Тя лежеше по очи на паважа, разперила широко ръце, сякаш бе умряла, докато се е опитвала да плува. На гърба й пишеше „ВАРИТЕК“.
— Мислиш ли, че ще можеш да караш колата си по тези улици?
— Прав е — отбеляза Рикарди. Седеше зад бюрото си, скръстил ръце на тесните си гърди, а на лицето му отново бе изписано мрачно изражение. — Колата ви се намира в гаража на Тамуърт Стрийт. Съмнявам се, че ще успеете да я изкарате от там.
Клей, който вече се бе отказал от идеята да използва колата си, понечи да каже, че няма намерение да шофира (поне засега), когато над главите им се чу поредното глухо тупване — този път беше толкова силно, че чак таванът се разтресе. В същото време чуха слабия, но отчетлив звън от чупене на стъкло. Алис Максуел, която седеше на стола от другата страна на бюрото на Рикарди, притеснено погледна нагоре и отново се вглъби в себе си.
— Какво има там? — попита Том.
— Точно над нас е Ирокезката стая — обясни чиновникът. — Най-голямата от конферентните зали. Използваме я най-вече като склад — там държим столовете, масите, аудиовизуалното оборудване — Той замлъкна за момент. — Може да нямаме ресторант, но ако клиентите ни пожелаят, приспособяваме залата за коктейли или празненства. Последното издрънчаване…
Той не завърши изречението си, но според Клей нямаше нужда. И сам можеше да се досети, че последното изтрополяване бе предизвикано от преобръщането на количка, натоварена със стъклени прибори. То беше последвано от още едно и още едно, сякаш някакъв обезумял тип сновеше из помещението и събаряше всичко, което му попадаше пред очите. Приклещен като буболечка между прозореца и мрежата, неспособен да намери изход, той само можеше да вилнее и руши.
В този момент Алис направи нещо, което изненада всички — проговори за пръв път от половин час, и то, без да са й задали въпрос.
— Споменахте нещо за някаква Дорис.
— Да, Дорис Гугиерес — кимна Рикарди. — Главната домакинка на хотела. Чудесен служител. Последния път, когато я чух, беше на третия етаж.
— Тя имаше ли… — Девойката не искаше да произнесе думата. Вместо това направи жест, който бе станал популярен почти колкото изпънатия пред устните показалец, изискващ тишина. Алис вдигна дясната си ръка до бузата си, доближавайки палеца до ухото си, а кутрето — до устните си.
— Не — поклати глава плешивият. — Служителите трябва да ги оставят в шкафчетата си, докато са на работа. При първо нарушение получават мъмрене, а при второ могат да бъдат уволнени. Казвам им го още щом постъпят на работа, — Той вдигна извинително рамене. — Политика на ръководството — нямам нищо общо с това.
— Смятате ли, че може да е слязла до втория етаж, за да провери какви са тези звуци? — попита тийнейджърката.
— Напълно възможно е — рече Рикарди. — Но няма как да знам. Казах ви, че за последно я чух, когато ми съобщи за пламналото кошче за смет. Пратих й няколко съобщения на пейджъра, но не е слизала тук.
На Клей не му се искаше да изкрещи: „Видя ли колко безопасен е шибаният хотел!“, ето защо погледна към Том, опитвайки се да му предаде тази мисъл с изражението си.
