— Според вас колко души има на горните етажи? — попита мъжът с костюма от туид.
— Нямам представа.
— Добре, де, горе-долу.
— Не много. От персонала може би само Дорис. Тези от дневната смяна си тръгват в три, а нощната смяна идва в шест. — Плешивият стисна здраво устни. — Правим го за икономия на средства. Не бих казал, че е мярка, защото не води до никакви резултати. Що се отнася до гостите. — Той се замисли. — По принцип следобедът е мъртво време за нас. Всички гости от снощи си тръгнаха — срокът за освобождаване на стаите в „Атлантик Ин“ е пладне, а новите ни клиенти обикновено идват не по рано от четири следобед. Гостите, които остават по няколко дни, най-често са тук по работа. Какъвто, предполагам, е и вашият случай, господин Рийдъл.
Клей кимна, без да си прави труда да го поправя за фамилията си.
— По това време на деня тези наши клиенти обикновено са навън по задачите, които са ги накарали да дойдат в Бостън. Следователно в момента сме горе-долу сами.
Сякаш в опровержение на думите му над тях се чу поредното тупване, придружено от дрънчене на стъкло и гърлено ръмжене. Всички погледнаха нагоре.
— Клей, чуй ме — подхвана Том. — Ако този тип горе намери стълбите. Не знам дали тези хора могат да разсъждават, но…
— Съдейки по това, което видяхме на улицата — отбеляза Клей, — не можем да ги наричаме „хора“. Мисля си, че онзи горе е по-скоро като бръмбар, приклещен между прозорец и мрежата против комари. Ако намери пролука, гадинката може да се измъкне навън; ненормалникът горе също може да намери стълбите, но според мен ще бъде случайно.
— А когато слезе и намери вратата към фоайето заключена, ще се опита да отвори аварийния изход, водещ към задната уличка — каза Рикарди. — Ние ще чуем алармата — тя е настроена така, че да звъни, ако някой натисне бравата, и ще разберем, че се е махнал оттук. Една грижа по-малко.
Някъде на юг се взриви нещо голямо и всички машинално се приведоха. Клей си каза, че вече знае как са се чувствали в Бейрут в началото на осемдесетте.
— Според мен трябва да се махаме от тук! — възкликна.
— Не мисля така — рече Том. — Искаш да тръгнеш, защото си загрижен за жена си и сина си, и сега се опитваш да ни убедиш да дойдем с теб, за да не си сам.
Клей изсумтя:
— Искам компания, но не затова ви карам да дойдете с мен. Мирисът на дим се усилва, пък и кога за последно чухте вой на сирена?
Тримата мълчаха.
— Не мисля, че ситуацията в Бостън се подобрява — добави той. — Точно обратното — според мен нещата стават още по-зле. И ако причината за това са мобилните телефони.
— Тя се опита да остави съобщение за татко — каза Алис. Говореше бързо, сякаш искаше да се увери, че ще успее да каже всичко, преди споменът да отлети. — Искаше да се увери, че е взел дрехите от химическото, защото искаше да сложи жълтата си вълнена, рокля за срещата на комисията, а на мен ми трябваше резервната униформа за мача в събота. След това се блъснахме! Мама се нахвърли върху шофьора и започна да го хапе, опитвайки се да го удуши! Тюрбанът му падна, лицето му плувна в кръв и се блъснахме!
Погледна тримата мъже, които я наблюдаваха съсредоточено, после закри с длан лицето си и зарида. Том понечи да я успокои, ала Рикарди заобиколи бюрото си и прегърна девойката, преди онзи да се приближи до нея:
— Хайде, хайде. Сигурен съм, че е станало някакво недоразумение, млада госпожице.
Тя го изгледа със смесица, от искрено удивление и гняв.
— Недоразумение? — възкликна и посочи засъхналата кръв по бялата си рокля. — Това на недоразумение ли ти прилича? Използвах наученото в школата по самоотбрана, която посещавах в гимназията! Приложих карате върху собствената си майка! Мисля, че даже й счупих носа, сигурна съм в това. — Алис рязко поклати глава и косата й се развя. — Ако не бях успяла да се пресегна и да отворя вратата…
— Майка ти е щяла да те убие — прекъсна я Клей.
— Да, щеше да ме убие — прошепна Алис. — Не знаеше коя съм. Собствената ми майка. — Погледна Том и Клей.
— Всичко започна от шибаните телефони — промълви. — От шибаните мобилни телефони.
14
— Колко такива джаджи има в Бостън? — попита Клей. — Какво гласят маркетинговите проучвания?
— Като се има предвид колко студенти има в града, бих казал, че броят на клетъчните телефони е огромен — отвърна Рикарди. Той бе станал от мястото си зад бюрото и изглеждаше по-живнал — навярно заради това, че се бе опитал да успокои девойката, или задето му бяха задали „сериозен“ въпрос. — Макар че според мен заможните млади хора далеч не са единствената „мобилна“ прослойка. Преди месец четох една статия в „Инкуайърър“, в която се твърдеше, че китайците имат повече клетъчни телефони от жителите на Америка. Представяте ли си?
Клей не искаше да си представи.
— Добре — въздъхна Том. — Мисля, че разбирам накъде биете. Някой — някоя терористична група, изкривява сигналите на мобилните телефони, затова когато се обадите или отговорите на обаждане, получавате някакво уф, откъде да знам, някакво подсъзнателно послание, което ви кара да полудеете. Звучи ми като научна фантастика, но предполагам, че преди петнайсет-двайсет години днешните мобилни телефони също са изглеждали като научна фантастика на повечето хора.
— Сигурен съм, че става въпрос за нещо такова — обади се Клей. — И можеш да полудееш, дори и само ако си подслушал нечий разговор. — Мислеше си за Тъмнокосата фея. — Най-шибаното в цялата работа обаче е, че когато хората видят какво се случва около тях…
— Техният първи импулс е да грабнат мобилните си апарати и да се опитат да разберат какво всъщност става — завърши Том.
— Да — кимна Клей. — Видях много хора да го правят.
Мустакатият мъж му хвърли мрачен поглед:
— И аз.
— Не разбирам какво общо има всичко това с вашето напускане на хотела — отбеляза Рикарди. — Пък и скоро ще се стъмни и едва ли е особено благоразумно да…
Думите му бяха заглушени от поредната експлозия, последвана от още пет-шест, които отекнаха в югоизточна посока като отдалечаващи се стъпки на великан. Над главите им незнайният пленник отново събори някаква мебел, надавайки гневно ръмжене.
— Не мисля, че на лудите ще им хрумне да напуснат града — рече Клей. — Едва ли имат повече ум от нашия човек горе, който не може да намери стълбището.
За момент художникът си помисли, че на лицето на Том се изписа потрес, сетне осъзна, че не е разтълкувал правилно изражението му. Не беше потрес, а удивление — удивление и разцъфваща надежда.
— О, Боже! — възкликна човекът с костюма от туид и се плесна по челото. — Те няма да напуснат града! Изобщо не се сетих!
— Трябва да има друг изход — промълви Алис. Прехапа долната си устна и сведе очи към оплетените си пръсти, след което боязливо вдигна поглед към Клей. — Според мен дори е по-безопасно да тръгнем, след като се стъмни.
— Какво имаш предвид? — намръщи се той.
— Ако не могат да те видят — скриеш ли се зад нещо например, веднага забравят за теб.
— Защо мислиш така? — попита Том.
— Защото успях да се скрия от мъжа, който ме преследваше. Онзи с жълтата фланелка. Стана тъкмо
