преди да ви видя. Скрих се в една тясна уличка зад някакъв контейнер за смет. Бях доста изплашена, понеже си мислех, че съм в задънена улица, ала просто нямаше какво друго да сторя. Видях го да стои в началото на уличката — оглеждаше се и нервно пристъпваше напред-назад.
Отначало си помислих, че си играе с мен като котка с мишка, но нямаше начин да не ме е видял, когато влязох в уличката. Бях само на няколко метра пред него, само на няколко метра, оставаше му съвсем малко да ме сграбчи — Алис затрепери. — Но след като се скрих зад контейнера, той внезапно, не знам…
— Както се казва, далеч от очите, далеч от сърцето — подхвърли Том. — Или от ума в твоя случай.
— Щом е бил толкова близо зад теб, защо си спряла да бягаш? — попита Клей.
— Защото просто не можех повече — въздъхна тийнейджърката. — Усещах краката си като гумени и имах чувството, че ще се скъсам отвътре. В крайна сметка се оказа, че няма защо да тичам. Онзи се повъртя известно време, ломотейки неразбираемо, и се отдалечи. Не вярвах на очите си! Мислех си, че ще ме открие, но в същото време знаех, че е прекалено умопобъркан, за да стори нещо такова. — Погледна Клей и отново сведе очи към ръцете си. — Грешката ми беше, че отново налетях на него. Трябваше да остана с вас още първия път, когато ви видях, ала понякога се държа като голяма глупачка.
— Била си уплашена — започна художникът, в същия момент въздухът потрепери от най-мощната експлозия досега. Идваше някъде от изток — оглушително КЕРРРУААЛМ, което ги накара машинално да се приведат и да запушат ушите си, но това не им попречи да чуят как стъклото на панорамния прозорец се пръсна на парчета.
— Боже мой! — промълви Рикарди. Разширените му от потрес очи напомниха на Клей за настойника на сирачето Ани — татко Уорбъкс9. — Сигурно беше новата бензиностанция на „Шел“, която построиха на „Нийланд“. Тази, която използват всички таксита и туристически автобуси. Взривът дойде точно от там.
Клей нямаше представа дали чиновникът е прав, защото не подушваше миризмата на горящ бензин (поне засега), ала опитното му око забеляза как обширен триъгълник от града лумна като гигантска факла.
— Може ли един модерен град да изгори? — обърна се към Том. — Град, който е построен предимно от бетон, стомана и стъкло? Може ли да изгори, както е изгорял Чикаго през 1871 година, след като кравата на мисис О’Лиъри ритнала фенера?
— Това с кравата на Кейт О’Лиъри не е нищо повече от градски фолклор — каза Алис и потри челото си с длан, сякаш я мъчеше тежко главоболие. — Госпожа Майърс ни го каза в часовете по американска история.
— Че защо да не може? — вдигна рамене Том. — Виж какво стана със Световния търговски център, след като самолетите се врязаха в него.
— Самолети, пълни с гориво — уточни Рикарди. Произнасянето на думата „гориво“ сякаш подейства като зловещо заклинание, защото в същия миг миризмата на горящ бензин атакува обонянието им.
— Явно сте прав за бензиностанцията — въздъхна мъжът с костюма от туид.
Онзи не каза нищо. Приближи се до вратата между вътрешния кабинет и антрето, отключи я и широко я отвори, фоайето изглеждаше пусто, мрачно и някак си смалено. Рикарди подсмръкна, после затвори вратата и отново превъртя ключа:
— Вече не е толкова силна!
— Ще ви се — подхвърли Клей. — Или обонянието ви е свикнало с миризмата.
— Мисля, че Рикарди е прав — намеси се Том. — Духа силен вятър от запад, което означава, че въздухът се движи към океана и ако взривът наистина идва от новата бензиностанция — тази на ъгъла на „Нийланд“ и „Уошингтън“, която е в съседство с медицинския център…
— Да, същата, — прекъсна го плешивият служител. На лицето му бе изписано мрачно задоволство. — А какви протести имаше по време на строежа й.
Мъжът с италианските мустачки обаче продължи:
— …следователно болницата в момента гори заедно с всички, които се намират вътре.
— Но това е ужасно! — извика Алис и притисна с длан устните си.
— Да, така е — каза мрачно Том. — А до нея пък се намира „Уонг“10. Ако вятърът не утихне до залез слънце, всички сгради източно от Мас Пайк11 до довечера ще станат на въглен.
— Намираме се на запад от тях — отбеляза Рикарди.
— Значи сме в безопасност — заключи Клей. — Поне от този пожар — побърза да уточни, приближи се до малкото прозорче, повдигна се на пръсти и погледна към Есекс Стрийт.
— Какво виждаш? — повита го Алис. — Има ли хора?
— Не, всъщност да — отвърна той. — Един мъж. На другия тротоар.
— От откачалките ли е?
— Не мога да преценя — рече Клей, ала това не беше съвсем вярно. Имаше нещо в тичането на непознатия, както и в начина, по който боязливо се обръщаше. Преди да свърне зад ъгъла и да поеме по Линкълн Стрийт, мъжът за малко не се блъсна във витрината на някакво магазинче. И въпреки че Клей не можеше да го чуе, беше сигурен, че устните на човека се движат. — Вече го няма — добави.
— И на улицата няма други хора, така ли? — попита Том.
— Засега да — отвърна Клей. — Обаче има много дим. Дим, сажди и пепел. Вятърът ги разнася и ми пречи да виждам.
— Добре, убеди ме — каза мъжът с италианските мустачки. — Винаги съм загрявал бавно, но важното е, че все пак загрявам, нали така? — усмихна се той. — Градът ще изгори до основи, а откачалките ще зяпат отстрани, без да си мръднат пръста.
— Точно така — кимна Клей. Според него това се отнасяше не само за Бостън, ала поне засега Бостън бе максимума, за който можеше да мисли. Навярно с времето щеше да разшири кръгозора си, но едва след като се увереше, че Джони е в безопасност. А може би никога нямаше да зърне „голямата картина“ — все пак изкарваше прехраната си с рисуване на малки картини. Почувства как егоистът, който живуркаше в една от най-затънтените части на съзнанието му, изпраща ярка мисъл, обагрена в сини и златисти цветове. „Защо точно днес? — гласеше тя. — Защо това трябваше да се случи тъкмо днес, когато най-накрая направих удара на живота си?“
— Мога ли да дойда с вас, момчета? — попита Алис: — Ако смятате да тръгвате, де.
— Разбира се — отвърна Клей и погледна чиновника. — Вие също, господин Рикарди.
— Възнамерявам да остана на поста си — вирна брадичка плешивият.
— Не мисля, че ще имате проблеми с ръководството, ако заключите и напуснете хотела — отбеляза Том с онзи благ глас, който художникът започвайте да харесва.
— Ще остана на поста си — повтори служителят. — Господин Допели, шефът на дневната смяна, отиде до банката и ми повери хотела. Може би, ако се върне, бих тръгнал с вас, но при това положение…
— Моля ви, господин Рикарди — рече девойката. — Не е хубаво да оставате сам тук.
Ала плешивият скръсти ръце на гърдите си и само поклати глава.
15
Те отместиха столовете с високите облегалки и Рикарди отключи вратите. Клей погледна навън — улицата изглеждаше, пуста, но не бе съвсем сигурно, защото навсякъде се стелеше фина пепел, подобна на черен сняг.
— Хайде — каза той. Щяха да започнат със съседната сграда — ресторант „Метрополитан“.
— Смятам да заключа вратите и да върна столовете по местата им — информира ги Рикарди. — Ако изпаднете в затруднение — ако се натъкнете на онези хора в „Метрополитан“, например, и ви се наложи да се изтеглите, само извикайте: „Рикарди, Рикарди, пуснете ни вътре!“ Така ще знам, че е безопасно да отключа вратата. Разбрахте ли?
— Да — кимна Клей и стисна кльощавото рамо на чиновника. Онзи потръпна, ала не понечи да се отмести (въпреки че от изражението му си личеше, че никак не обича да се отнасят с него по този начин). — Вие сте свестен човек. В началото си мислех, че не е така, ала се оказа, че съм грешал.
— Старая се да давам най-доброто от себе си — резервирано каза плешивият. — Само запомнете.
