— Някакъв мъж излезе от асансьора — продължи плешивият чиновник и мина зад бюрото си — явно там се чувстваше на сигурно място. Лампата на стената озари лицето му и Клей видя колко е блед. — Една от откачалките. Франклин имаше лошия късмет да стои точно пред вратите на асансьора, когато онзи…
— Предполагам, че дори не ви е минало през ума да извадите проклетата картина от задника му — рече Клей, след което се наведе, вдигна литографията на „Къриър & Айвс“ и я сложи на диванчето. Сетне свали крака на мъртвеца от възглавничката. Вкочаненият крак тупна на пода със звук, който Клей прекрасно познаваше. В повечето комикси го описваха като „КЛАН“.
— Мъжът от езерото го фрасна веднъж с юмрука си — разказваше служителят — и ударът запрати горкия Франклин в отсрещната стена. Мисля, че си строши врата. При всички положения това събори литографията. Когато Франклин се блъсна в стената, тя падна отгоре му. Той явно си мислеше, че изясняването на тези подробности го оневинява напълно.
— Какво стана с мъжа, който го удари? — попита Том.
— Откачалникът?
— Къде отиде?
— Навън. Тогава реших, че най-мъдрото решение ще бъде да заключа вратата. След него — уточни и ги изгледа с някаква смесица от страх и мръснишко любопитство, която се стори на Клей особено отвратителна. — Какво става навън? Много ли е зле?
— Мисля, че и сам знаеш как е — отвърна Клей. — Нали затова си заключил вратата?
— Да, но…
— Какво казаха по телевизията? — понита Том.
— Нищо — вдигна рамене чиновникът. — Няма сигнал от… — Той погледна часовника си. — Вече от половин час.
— Ами радиото?
Рецепционистът хвърли на мустакатия мъж превзет поглед, който сякаш казваше: „Сигурно се шегуваш“. Художникът вече започваше да си мисли, че плешивкото би могъл да напише книга със заглавие „Как да бъдем намразени за отрицателно време“.
— Радио? Радио на това място? В този хотел? Бъзикаш се.
Изведнъж прокънтя пронизителен вик, в следващия момент момичето с окървавената бяла рокля отново изникна пред вратата и заблъска с длани по нея. Клей забеляза, че тийнейджърката хвърля изплашени погледи през рамо, и се втурна към нея.
— Вратата е заключена! — извика му Том. — Забрави ли?
Не, не беше забравил. Обърна се към човека на рецепцията:
— Отключи я!
— Не! — отсече чиновникът и скръсти ръце на хилавите си гърди, за да покаже твърдата си решимост да се противопостави на подобен род действия. Навън девойката с бялата рокля отново погледна настрани и заблъска по-силно. Изцапаното й с кръв лице бе изкривено от ужас.
Клей измъкна касапския нож от колана си. Съвсем го бе забравил за него и сега се изненада колко бързо — и естествено — предметът изплува в съзнанието му.
— Отваряй вратата, кучи сине — изръмжа на плешивия мъж зад бюрото, — ако не искаш да ти прережа гърлото.
10
— Няма време! — извика Том, вдигна един от столовете с висока облегалка (евтина имитация на стил „Кралица Ана“) и се втурна към вратата, държейки го пред себе си като таран.
Момичето го видя и побърза да отстъпи назад, вдигайки ръце пред лицето си, за да се предпази. В същия миг човекът, който я преследваше, изникна пред вратата. Приличаше на едър строителен работник, имаше колосално шкембе, издуващо предницата на жълтата му тениска, и мазна прошарена опашчица, която подскачаше нагоре-надолу по гърба му.
Столът се вряза в двойната врата — двата крака отдясно разбиха стъклото с надпис „АТЛАНТИК АВЕНЮ ИН“, а тези отляво — онова с надпис „НАЙ-ДОБРИЯТ ХОТЕЛ В БОСТЪН“. Дясната двойка се заби в тлъстото ляво рамо на великана точно в момента, в който сграбчваше момичето за врата. В следващия миг седалката на стола издумка в дървената плоскост между стъклата и силата на удара запрати назад Том Маккорт.
Строителният работник прекъсна за кратко нечленоразделното си ломотене, надавайки кански рев (също толкова неразбираем), и момичето използва момента, за да се изтръгне от хватката му. Клей забеляза, че по луничавия му ляв бицепс се стича струйка кръв. Тийнейджърката успя да се освободи от гиганта, но краката й се преплетоха и тя се строполи в канавката, плачейки от болка и страх.
В следващата секунда Клей стоеше пред разбитите стъкла на вратата, без да помни как се е озовал там — не помнеше да е прекосявал фоайето, нито пък да се е отдръпвал от пътя на Том и неговата импровизирана стенобойна машина.
— Хей, говедо! — извика и почувства лек повей на кураж при вида на работника, който затвори бръщолевещата си уста и учудено се заозърта. — Да, на теб говоря! — След което, понеже не знаеше какво друго да добави, изтърси: — Чуках майка ти и тя се оказа провиснала дърта пачавра!
Едрият лунатик с жълтата фланелка изрева нещо, което прозвуча досущ като крясъка, нададен от жената с бизнескостюма малко преди гибелта й — звучеше като „Раст!“ и се обърна към сградата, която изведнъж бе придобила глас и зъби и го бе нападнала. Това, което виждаше пред себе си, едва ли беше мъж с неумолимо изражение и изпотено лице, който стискаше огромен касапски нож и се бе подал през строшения прозорец на вратата, защото Клей дори не можа да го атакува. Строителният работник просто се хвърли към стърчащото острие и шведската стомана потъна в увисналата му, загоряла от слънцето гуша. Червеният водопад, който рукна от раната, изпръска ръцете на Клей (кръвта бе гореща като току-що налято кафе) и в него се надигна внезапен импулс да се отдръпне назад, по-далеч от парещата течност. Овладя го и натисна ножа напред. Усети как острието среща съпротива, ала продължи да натиска. Шведската стомана просто нямаше грешка. Тя разкъса вратните сухожилия и върхът на оръжието се показа от тила на великана. В същия миг той се наклони застрашително напред — Клей не можеше да го удържи с една ръка, в никакъв случай; мъжът тежеше поне сто и трийсет, ако не и сто и четирийсет килограма — и за момент се отпусна на вратата като пияница, облегнал се на уличен стълб. Кафявите му очи сякаш щяха да изскочат от орбитите си, побелелият му от никотина език висеше от ъгълчето на устата му, а зейналият кратер в гърлото му не спираше да бълва кръв. Накрая коленете му поддадоха и той рухна на паважа. Клей опита да издърпа ножа си и се изненада колко лесно излиза. Много по-лесно, отколкото в случая с папката му.
Вдигна поглед и отново видя тийнейджърката. Тя седеше с един крак в канавката, вдигнала другия на тротоара, и се тресеше от ридания, косата й се бе спуснала като завеса пред лицето й.
— Миличка — каза й Клей. — Миличка, недей.
Ала девойката продължи да плаче.
11
Името й беше Алис Максуел. В началото можа да им каже само толкова. После им разказа, че двете с майка й дошли в Бостън с влака от Боксфорд, за да напазаруват, както правели всяка сряда (тогава имала по-малко часове в гимназията). Слезли от влака на Южната гара и взели такси. Алис им каза, че шофьорът на таксито носел син тюрбан — това било последното нещо, което си спомняла, преди чиновникът най- накрая да отключи двойните врати на „Атлантик Авеню Ин“ и да я пусне вътре.
Клей обаче си каза, че навярно тя си спомня повече. Бе наведен на тази мисъл от начина, по който тя реагира, когато Том Маккорт я попита дали с майка й са носели мобилни телефони. Тийнейджърката каза, че не си спомня, ала раменете й потрепериха и художникът предположи, че поне едната бе имала в себе си клетъчен телефон. Явно напоследък всички имаха такива джаджи, а той бе изключението, което потвърждава правилото. Том пък дължеше живота си на котката си, която бе съборила от хладилника неговия мобилен апарат.
Те си поговориха с Алис в тясното фоайе (всъщност думата „поговориха“ едва ли беше най-точната, понеже Клей задаваше въпроси, а през повечето време момичето седеше безмълвно, гледаше ожулените си
