— Нямаме кой знае какъв избор — прошепна художникът. — Хайде, приятели — най-накрая отиваме на панаир.
5
Разръфаният ги поведе към безмълвното множество, което се раздели и в средата му се отвори тесен проход между задната част на парашутната кула и двойните врати на изложбената палата „Кашуокамак“. Клей и четиримата му спътници отминаха големия паркинг, претъпкан с огромни камиони (на повечето пишеше „НЮ ИНГЛАНД ЪМЮЗМЪНТ КОРПОРЕЙШЪН“ под фирмената емблема, която представляваше влакче на ужасите). След това тълпата ги погълна.
Стори му се, че вървят цяла вечност. Миризмата бе непоносима — толкова тежка и всепроникваща, че дори вечерният ветрец не бе в състояние да я разсее. Клей съзнаваше, че краката му се движат, както и че Разръфаният крачи пред него, ала двойните врати, обвити с червени, бели и сини гирлянди сякаш изобщо не се приближаваха. Миришеше на кръв, мръсотия, урина и екскременти. Миришеше на възпалени рани, на обгорена кожа и на гноясала плът. Миришеше на дрехи, които вече гниеха и се разпадаха върху телата, които трябваше да прикриват. Миришеше и на нещо друго — нещо ново и непознато. Клей си помисли, че навярно така мирише лудостта, ала после си каза, че обяснението е прекалено опростено.
„Мисля, че така мирише телепатията. И ако е така, ние не сме готови за нея. Прекалено е силна за нас. По някакъв начин изгаря мозъка — тъй, както твърде високото напрежение изгаря електрическата система на кола или…“
— Помогнете ми да я вдигнем! — извика Джордан зад него. — Помогнете ми, ще припадне!
Клей се обърна и видя, че Дениз се е свлякла на земята. Момчето бе коленичило до нея и бе преметнало едната й ръка през врата си, опитвайки се да я повдигне, ала бременната жена беше твърде тежка. Том и Дан не можеха да минат напред, защото коридорът беше прекалено тесен. Дениз надигна глава и за миг очите й срещнаха тези на Клей. В погледа й се четеше ужас и недоумение — беше поглед на простреляна сърна. Тя повърна върху тревата и главата й отново клюмна. Косата й падаше като завеса пред лицето й.
— Помогнете ми! — извика Джордан за пореден път и избухна в ридания.
Художникът се обърна и с лакти заизблъсква фоните, за да мине от другата страна на Дениз.
— Разкарайте се! — изкрещя той. — Разкарайте се, тя е бременна, не виждате ли, глупаци такива, че е бре…
Позна я по блузата. Бялата копринена блузка с висока яка, която той наричаше „лекарската блуза на Шарън“. Понякога си мислеше, че това е най-сексапилната й дрешка, може би заради високата яка. Харесваше я гола, но още повече обичаше да докосва и гали гърдите й през тънката коприна. Обожаваше начина, по който щръкналите й зърна надничаха през белия плат.
Сега лекарската блуза на Шарън бе почерняла от мръсотия на някои места и кафяво-червена от засъхнала кръв на други. Освен това бе съдрана под мишницата. „Не изглежда зле като другите“ — бе написал синът му, ала съпругата му изобщо не изглеждаше добре; в никакъв случай не беше онази Шарън Ридъл, отишла на работа с „лекарската“ си блуза и любимата си тъмночервена пола, докато съпругът й беше в Бостън, за да сключи договор, който щеше да сложи край на финансовите им проблеми и да я накара да осъзнае, че всичките й мрънканици за „скъпото му хоби“ всъщност са били плод на страховете и недоверието й в творческите му способности. Тъмнорусата й коса висеше на сплъстени кичури, лицето й бе осеяно с множество рани, едното й ухо бе откъснато и на мястото му зееше грозен кратер, покрит с ципа от съсирена кръв. Нещо, което най-вероятно беше изяла — нещо тъмно — висеше на тънки слузести нишки от ъгълчетата на устните, които Клей бе целувал почти всеки ден през последните петнайсетина години. Тя се вгледа в него — погледна през него, а на устата й разцъфна онази идиотска усмивка, която често красеше физиономиите на фоните.
— Клей, помогни ми! — проплака Джордан.
Клей се върна към действителността. Трябваше да си внуши, че Шарън я няма. Нямаше я вече две седмици. Откакто се бе опитала да се обади на майка си по червения телефон на Джони.
— Дръпни се от пътя ми, кучко! — изръмжа той, изблъска встрани съществото, което някога бе наричал своя съпруга, и застана на мястото й. — Жената е бременна, затова ми направете малко място, галфони такива! — извика. Без да губи време, приклекна до Дениз, прехвърли другата й ръка през врата си и вдигна жената. — Мини напред — обърна се Том към момчето. Аз ще я поема.
Нисичкият мъж смени хлапето и двамата с Клей пренесоха Дениз през последните стотина метра, които ги деляха от изложбената палата. Разръфаният стоеше пред вратите и ги чакаше. Щом наближиха, бременната жена измърмори, че вече е добре, но нито Том, нито Клей й повярваха. Отгоре на всичко художникът се боеше, че ако я пусне, щеше да се изкуши да се обърне, за да хвърли още един поглед към Шарън, а нямаше никакво желание да го прави.
Ректорът на Харвард го погледна и се ухили многозначително. Сякаш двамата споделяха някаква тайна шегичка. „Дали знае за Шарън? — запита се Клей. — Шарън ли е шегичката?“
Навярно не защото Разръфаният направи нещо, което изглеждаше съвсем естествено в някогашния свят, но не и тук — вдигна дясната си ръка, при което палецът почти докосна ухото му, а изпънатото му кутре се доближи до устните му. Един от най-популярните жестове на загиналия свят.
— Не-фон, всички вие — изрече бавно Дениз, след което изхлипа със собствения си глас: — Не го прави повече, ненавиждам го!
Ала ректорът на Харвард не й обърна никакво внимание. Продължи да стои в същата поза, вперил хищния си поглед в Клей. За момент художникът беше сигурен, че обезобразеното същество ще посочи издутината в джоба му, но в следващия миг Дениз отново проговори. Този път Разръфаният явно бе решил да се подиграе със спомените му за малкия Джони:
— Фон-фон, за мен? Фон-фон, за теб. Фон-фон, не-фон, Кашуок-без-пок.
Разкъсаните устни на тъмнокожия мъж се разтеглиха в беззвучна пародия на смях и Клей потрепери. Усещаше очите на рояка си като физическо бреме.
Изведнъж двойните врати на „Кашуокамак“ се отвориха сами и миризмите, които лъхнаха от там — обонятелни призраци от безвъзвратно отминали години, подействаха на спътниците като балсам срещу вонята на рояка: подправки, конфитюри, сено и добитък. Цареше полумрак — захранваните от акумулатори лампи мъждукаха едва-едва, но още се държаха. Клей си каза, че това е изумително… освен, ако не ги бяха пазили специално за пристигането им, макар да се съмняваше да е така. Разръфаният безмълвно се усмихна и с подигравателен поклон ги подкани да влязат.
— За нас ще бъде удоволствие, шибан кретен такъв — процеди Том. — Дениз, сигурна ли си, че можеш да вървиш?
— Да — кимна жената. — Само че преди това трябва да свърша нещо. — Тя си пое дъх и се изплю в лицето на Разръфания. — Така е по-добре. Занеси го в шибания си ад, копеле!
Обезобразеният мъж с червения суичър само продължи да се взира в Клей и да се усмихва многозначително, сякаш двамата споделяха някаква тайна шега.
6
Никой не им донесе храна, но вътре имаше предостатъчно автомати за закуски, а Дан намери един голям лост в склада с инструменти. Другите се отдръпнаха настрани и го зачакаха да отвори автомата за шоколадови десерти — „Естествено, че сме луди — помисли си Клей, — щом вечеряме с шоколадчета, а утре ще закусваме с карамелови десертчета.“ Внезапно музиката загърмя. Този път не беше „Ти озаряваш живота ми“, нито пък „Разходката на малкото слонче“, а бавна и величествена мелодия, която той бе чувал и преди, ала много, много отдавна. Звуците, които се лееха от тонколоните около зелената площ между кулата и халето, го изпълниха с тъга, косъмчетата по ръцете му настръхнаха.
— Боже мой! — възкликна Дан. — Мисля, че е от Албинони.
— Не — възрази Том. — Това е Пахелбел. „Канон в ре мажор“.
— Да, разбира се — промърмори Дан, явно смутен от грешката си.
— Сякаш… — подхвана Дениз, но млъкна и наведе глава.
