— Сякаш какво? — поинтересува се Клей. — Хайде, кажи го. Намираш се сред приятели.
— Сякаш това е звукът на спомените — пророни тя. — Сякаш само спомените са им останали.
— Да — кимна Дан. — Предполагам, че…
— Хей, вижте! — извика Джордан. Взираше се през едно от малките прозорчета, които бяха разположени доста нависоко, ала ако застанеше на пръсти, човек можеше да надзърне навън. — Елате бързо!
Четиримата се подчиниха. Навън вече беше доста тъмно. Високоговорителите се открояваха на фона на мрачното небе като зловещи черни стражи, а зад тях се извисяваше парашутната кула със самотната примигваща светлинка. Пред нея хилядите фони бяха застанали на колене като молещи се мюсюлмани, докато музиката на Йохан Пахелбел изпълваше въздуха с нещо, което би могло да бъде — а би могло и да не е, заместител на спомени. В следващия момент всички телефонни откачалки едновременно легнаха на тревата, с което предизвикаха такова раздвижване на въздуха, че празните найлонови торбички и смачканите пластмасови чаши, въргалящи се наоколо, се издигнаха на метър-метър и нещо над земята.
— Време за сън за цялата умопобъркана армия — промърмори Клей. — Ако ще предприемем нещо, трябва да бъде тази нощ.
— Да предприемем? Какво можем да направим? — попита Том. — И двете врати са заключени — вече проверих. Сигурен съм, че това важи и за останалите.
Дан вдигна лоста.
— Няма да свърши работа — поклати глава Клей. — Автоматите за закуски са едно, а вратите — съвсем друго. Не забравяй, че някога тук е било казино. — Клей посочи редицата ротативки, подобни на едноръки роботи, строени върху дебелия персийски килим. Хромираните им повърхности хвърляха матови отблясъци под гаснещата светлина на аварийните лампи.
— Ами прозорците? — Дан огледа въпросните прозорци и смутолеви: — Джордан.
— Нека първо хапнем — предложи Клей. — После ще поседнем и ще си починем. Напоследък много ни се събра.
— И какво ще правим? — попита Дениз.
— Каквото си искате. Смятам да порисувам, от две седмици не съм хващал молив и вече започна да ми липсва.
— Нямаш хартия — отбеляза Джордан.
Клей се усмихна.
— Когато нямам хартия, рисувам във въображението си.
Момчето го изгледа подозрително, мъчейки се да разбере дали го поднасят. Когато реши, че не е така, попита:
— Не може да се сравнява с рисуването на хартия, нали?
— В някои случаи даже е по-готино. Вместо да изтривам, премислям.
В този миг нещо изкънтя и вратата на автомата за захарни изделия се отвори.
— Бинго! — извика Дан и размаха лоста. — Кой казва, че професорите не стават за нищо извън аудиториите?
— Вижте! — възкликна Дениз, без да обръща внимание на думите на възрастния мъж. — Купища ментови шоколадови дражета! — Тя награби цяла шепа.
— Клей? — обади се Том.
— Да?
— Не си видял малкото си момче, нали? Или пък жена си? Сандра…
— Шарън — поправи го художникът и въздъхна. — Не видях нито единия, нито другия. — Надзърна през рамото на Дениз и добави: — Има ли „Батърфингърс“31?
7
Половин час по-късно вече се бяха натъпкали до пръсване със сладкиши и дори изпразниха автомата за безалкохолни. Дан изпробва и другите врати, ала установи, че всички са заключени. Опита да ги отвори с лоста, но не можа да ги помръдне дори на сантиметър. Според Том вратите може би бяха дървени, ала със сигурност бяха подсилени със стоманени пръти.
— И най-вероятно са свързани с аларма — предупреди Клей. — Продължавай да ги човъркаш с лоста и по някое време охраната на резервата ще цъфне тук, за да ни поздрави за проявената инициативност.
Четиримата се бяха разположили в кръг на мекия килим пред ротативките, а Клей седеше на студения бетон, опрял гръб на двойните врати, през които Разръфаният ги бе въвел с подигравателния си жест: „Моля, заповядайте, чувствайте се като у дома, на сутринта пак ще бъдем заедно.“
Мислите на Клей искаха да се върнат към другия подигравателен жест — имитацията на телефонен разговор, ала той не можеше да им го позволи. Най-малкото не и по директния начин. От опит знаеше, че в подобни случаи помага хитростта. Ето защо наведе глава, затвори очи и си представи страница от комикс. Но не от своя „Тъмен скиталец“ — с „Тъмния скиталец“ беше свършено и никой не го осъзнаваше по-добре от него, а от нов комикс. Щеше да го нарече „Клетка“ поради липса на по-уместно заглавие — смразяваща апокалиптична сага, в която ордите от телефонни откачалки се възправят срещу последните нормита… Обаче не беше точно така. На пръв поглед изглеждаше правдоподобно, но не беше — също както вратите на халето изглеждаха дървени, но не бяха. Пълчищата на фоните бяха доста оредели — нямаше как да не са оредели. Колко бяха загинали при вълните от насилие, надигнали се веднага след първоначалното излъчване на Сигнала? Половината? Той си припомни яростта на насилието и си помисли: „Повече. Може би шейсет или дори седемдесет процента.“ Към тях трябваше да се прибавят жертвите от сериозни рани, инфекции, изгаряния, схватки и глупост, както и избитите от роякоубийците… Следователно? Колко рояци с големината на този бяха останали?
Клей си каза, че навярно утре щеше да разбере, ако всички фони се съберяха за гала-спектакъла „Екзекутирайте лудите“. Само дето тази информация нямаше да му бъде от голяма полза.
„Няма значение. Кажи го с две думи. Ако искаш да имаш история за комикса си, ситуацията трябва да бъде описана тъй ясно и стегнато, че да се побере в едно каре.“ Това бе неписано правило. Ситуацията с фоните можеше да бъде сведена до две думи — „сериозни загуби“. Телефонните откачалки изглеждаха многобройни — направо безброй, но сигурно и странстващите гълъби бяха изглеждали неизтребими, преди да изчезнат. Никой не забелязваше, че огромните рояци стават все по-малко и по-малко с всеки изминал ден. Докато не изчезнеха съвсем. Край. Финито. Капут.
„Освен това — продължи да размишлява Клей, — те имат и друг проблем. Дефектното програмиране. Червеят. Следователно? Та тези същества са по-обречени и от динозаврите, независимо дали владеят телепатията, левитацията или каквито там фокуси знаят. Добре, достатъчно за контекста. Каква ще бъде илюстрацията? Каква ще бъде проклетата картина, която ще нарисуваш в главата си? Какво ще изобразиш на нея?“
Как какво — естествено, че Клейтън Ридъл и Рей Хюизенга. Двамата са в гората. Рей е допрял дулото на четирийсет и пет калибровия револвер на Бет Никърсън под брадичката си, а художникът държи…
Мобилен телефон, разбира се. Който Рей е задигнал от офиса на Гърливилската каменоломна.
КЛЕЙ (изплашен): Рей, СПРИ! Това е безсмислено! Не си ли спомняш? Кашуок е ЗОНА БЕЗ ПОКРИ…
Ала думите му нямат никакъв ефект. БУМММ! с назъбени печатни букви в балона, а от главата на Рей изригва червен гейзер, защото Арни Никърсън предвидливо е снабдил жена си с куршуми със сплеснати върхове, поръчани от онези сайтове в интернет, където американската параноя е достигнала своя връх. На заден план — един от онези детайли, с които Клей Ридъл би могъл да стане известен по целия свят, стига да не беше Сигналът, изплашена врана, която излита от елова клонка.
„Дяволски добра страница — помисли си той. — И доста кървава — нямаше да я пуснат в едновремешните комикси, но пък грабва на мига.“ И въпреки че Клей не бе казвал, че мобилните телефони няма да работят на територията на Кашуок, щеше да го направи, ако бе имал малко повече време да помисли. Само че нямаше никакво време. Рей се беше застрелял, за да не могат Разръфаният и неговите приятелчета да узнаят за телефона в съзнанието му, и в това имаше горчива ирония. Ректорът на Харвард знаеше всичко за апарата, чието съществуване Рей се бе опитал да запази в тайна. Знаеше, че сега се намира в джоба на Клей… ала просто не му пукаше.
