очи и измете от ума си и ТЯХ и цялата бъркотия от съзнателни мисли. Беше нещо като измитане на под. Повдигаш килима от подсъзнанието си и помиташ цялата мръсотия отдолу. Сбогом.
Отвори очи. Погледна към четката за коса на бюрото.
Извиване.
Повдигаше четката. Тежеше. Беше като повдигане на варел със слаби ръце. Оу. Сумтене. Четката се плъзна към края на бюрото, приплъзна се отвъд онази точка, след която гравитацията би я съборила и тогава увисна, като че ли на невидим конец. Очите на Кери се бяха притворили до процепи. Вените й пулсираха в слепоочията. Някой лекар може би би се заинтересувал от това, което ставаше в тялото й в този миг; нямаше разумно обяснение. Дишането беше спаднало до 16 вдишвания в минута. Кръвното налягане беше скочило на 190/100. Пулс — 140 — по-висок от този на космонавтите в момента на най- голямо натоварване при излитането. Температурата — паднала до 94,3° по Фаренхайт. Тялото й изгаряше енергия, която като че ли не идваше от никъде и не отиваше никъде. Една енцефалограма би показала алфа вълни, които вече не бяха вълни, а големи назъбени шипове.
Постави внимателно четката долу. Добре. Миналата вечер я беше изтървала. Разхлаби всичките си части.
Затвори отново очи и се разлюля. Физическите функции започваха да се връщат към нормалното; дишането й се ускори докато започна да се задъхва. Столът поскърцваше леко. Не дразнещо, обаче. Успокояващо. Люш, люш. Прочисти си ума.
— Кери? — Изплува гласът на майка й, леко разтревожен.
(тя получава смущения като радиото когато му преместваш стрелката по скалата добре добре)
— Каза ли си молитвите, Кери?
— Казвам ги — извика в отговор.
Да, казваше ги, много добре.
Погледна към малкото си легло.
Извиване.
Огромна тежест. Грамадна. Непоносима.
Леглото потрепна и краят му се повдигна може би на три инча.
Падна с трясък. Тя чакаше с тънка усмивка, която играеше на устата й, майка й да се качи горе ядосана. Не се качи. Кери стана, отиде до леглото си и се пъхна между хладните чаршафи. Главата я болеше и се чувстваше замаяна, както винаги след тези упражнения. Сърцето й биеше яростно, страховито.
Протегна се, изгаси лампата и легна. Без възглавница. Мама не й даваше възглавница.
Замисли се за дяволи и семейства и вещици
(аз вещица ли съм мамо курвата на дявола)
които яздят в нощта, пресичат млякото, обръщат наопаки коритата за масло, попарват посевите докато ТЕ се гушеха в своите къщи със знакът X издраскан на ТЕХНИТЕ врати.
Затвори очи, заспа и сънува огромни живи камъни, които се тряскат в нощта, търсейки Мама, търсейки ТЯХ. Те се опитваха да избягат, опитваха се да се скрият. Но скалата не ги укриваше; мъртвото дърво не даваше подслон.
От: „Името ми е Сузан Снел“. От Сузан Снел (Ню Йорк, Саймън & Шастър, 1986, стр. 1–4)
Има едно нещо от това, което се случи в Чембърлейн на абитуриентския бал, което никой не разбра. Пресата не го разбра, учените от Дюк Юнивърсити не го разбраха, Дейвид Конгрес не го разбра — въпреки, че неговата книга Сянката експлодира е навярно единствената що-годе сносна книга, написана по въпроса — и съвсем определено — комисията Уайт, която ме използува като изкупителна жертва, не го разбра.
Това едничко нещо е най-важният факт: ние бяхме деца.
Кери беше на седемнадесет, Крис Харгенсен беше на седемнадесет, аз бях на седемнадесет, Томи Рос беше на осемнадесет, Били Нолан (който беше загубил една година, повтаряйки девети клас, очевидно преди да се научи как да използува маншетите си за пищови по време на изпити) беше на деветнадесет години…
По-големите деца реагират по по-приемлив за обществото начин от малките деца, но и те имат склонност да вземат лоши решения, да реагират пресилено, да подценяват.
В първите глави след този увод аз трябва да покажа тази склонност в самата себе си, доколкото мога. И все пак, въпросът, който ще разглеждам, е в дъното на моето участие в абитуриентския бал и, за да изчистя името си, трябва да започна с разказа за някои сцени, които намирам за особено болезнени…
Разказвала съм тази история и преди, най-обстойно пред комисията Уайт, която я посрещна с недоверие. Пред лицето на двеста мъртъвци и цял разрушен град е толкова лесно да забравиш едно нещо: ние бяхме деца. Ние бяхме деца. Ние бяхме деца, които се опитват да направят каквото е по силите им…
— Трябва да си луда.
Той премигваше пред нея, не желаейки да повярва, че наистина е чул това. Бяха в неговия дом и телевизорът беше включен, но забравен. Майка му беше отишла да види мисис Клайн на отсрещната страна на улицата. Баща му беше в работилницата в мазето и правеше къщичка за птички.
— Аз така искам, Томи — Су изглеждаше притеснена, но решителна.
— Е, добре, но аз не искам така. Мисля, че това е най-смахнатото нещо, което някога съм чувал. Също като нещо, което правиш заради бас.
— О, мислех — лицето й се стегна. — Че ти беше човекът, който държеше големите речи оня ден. Но когато се стигне до това да сложиш парите си там където е голямата ти, дебела уста…
— Чакай, хм. — Не беше се обидил, мръщеше се. — Не съм казал не, нали? Все още не съм, във всеки случай.
— Ти …
— Чакай. Просто почакай. Нека да кажа. Искаш да поканя кери Уайт на Пролетния бал. Добре, това го разбрах. Но има някои неща, които не разбирам.
— Кажи ги. — Тя се наведе напред.
— Първо, каква полза от това? И второ, ако аз я поканя, какво те кара да мислиш, че тя ще каже да?
— Да не каже да? Защо… — Обърка се тя. — Ти си… всеки те харесва и…
— Ние и двамата знаем, че Кери няма причини да се интересува много от хората, които всеки харесва.
— Тя ще дойде с тебе.
— Защо?
— Виждала съм как те поглежда. Пада си по тебе. Както половината момичета от Иуйн. — Притисната, тя изглеждаше предизвикателна и горда едновременно.
Той обърна очи.
— Добре, просто ти казвам, — каза Су отбранително. — Тя няма да може да каже не.
— Да предположим, че ти повярвам, — продължи той. — Какво ще кажеш за другото нещо?
— Имаш предвид — каква полза от това ли? Защо… това ще я извади от черупката й, разбира се. Ще я накара… — оплете се.
— Сума неща. Хайде Суз. Ти не вярваш на този боклук, нали?
— Добре де. Може би не вярвам. Но може би все пак мисля, че й дължа за нещо.
— За банята?
— За много повече от това. Може би, ако това беше всичко, щях да си кажа: карай да върви, но долните номера, които продължават още от началното училище. Не съм участвала в много от тях, само в някои. Ако учех в класовете на Крис, басирам се, че щях да съм била в още повече. Приличаха на… ее, голям смях. Момичетата могат да бъдат подли като котки за такива неща, а момчетата не ги разбират наистина. Момчетата дразнеха Кери за малко и след това забравяха, а момичетата… караха и караха и даже не мога да си спомня вече кога е започнало всичко това. Ако аз бях на мястото на Кери, нямаше да мога
