вече даже да си подам носа пред хората. Просто щях да намеря голяма скала и да се скрия под нея.
— Били сте деца — каза той. — Децата не знаят какво правят. Децата даже и не знаят, че техните реакции истински, действително нараняват другите хора. Децата нямат мм… съчувствие. Схващаш ли?
Тя откри, че се мъчи да изрази мисълта, която се зараждаше в нея, защото изведнъж й се стори, че в нея има нещо основно, разтворило се извън случката в банята, така както небето се разтваря над планините.
— Но едва ли някой въобще някога открива, че действията му истински, действително нараняват други хора! Хората не стават по-добри, те стават просто по-умни. Когато станеш по-умен не спираш да късаш крилцата на мухите, просто си измисляш по-добра причина, за да го правиш. Много деца казват, че съжаляват Кери Уайт — повечето от тях момичета и това е най-смешното, — но, хващам се на бас, че никоя от тях не разбира какво значи това да СИ Кери Уайт, всяка секунда, на всеки божи ден. А и не ги е грижа всъщност
— А тебе?
— Не знам! — извика тя. — Но някой трябва да се опита и да я съжали по начин, който личи… по начин, който значи нещо.
— Добре. Ще я поканя.
— Така ли? — Въпросът излезе в равен, учуден тон. Не беше мислила, че той наистина ще се съгласи.
— Да. Но мисля, че тя ще каже не. Надценяваш мъжкото ми привличане. Тази работа с популярността е боклук. Влязла ти е муха в главата за това.
— Благодаря ти — каза тя и това прозвуча странно, като че ли беше благодарила на инквизитора за изтезанията.
— Обичам те — каза той.
Погледна го стресната. Беше го казал за първи път.
От: „Името ми е Сузан Снел“ (стр.6)
Има много хора, повечето от тях мъже, които не са изненадани от това, че помолих Томи да заведе Кери на Пролетния бал. Изненадани са, обаче, от това, че той го направи, което показва, че мъжкият ум очаква да срещне много малко алтруизъм в себеподобните.
Томи я заведе защото ме обичаше и защото аз исках това. Как, пита ме скептикът от балкона, разбра, че той те е обичал? Защото той ми го каза, мистър. И ако го познавахте, това щеше да бъде достатъчно и за вас също…
Покани я в четвъртък, след обяд, и откри, че се чувства нервен като дете, което отива на първото си сладоледово гости.
Тя седеше през четири чина от него в класната стая за петия час и когато той свърши, Томи си проби път до нея през масата, втурнали се навън, тела. При катедрата мистър Стивънс, висок мъж, точно започнал да напълнява, сгъваше отнесено листове и ги буташе в мишо-кафявото си куфарче.
— Кери?
— Ъхъ?
Вдигна поглед от книгите си с изплашено премигване, като че ли очакваше удар. Денят беше на преваляне, а редицата флуоресцентни лампи, закрепени на тавана, не бяха особено благоразположени към бледото й лице. Но той видя за първи път (защото това беше първият път когато наистина я беше погледнал), че тя далеко не беше отблъскваща. Лицето й беше по-скоро кръгло, отколкото овално, а очите бяха така тъмни, че, като че ли хвърляха сенки под себе си, като синилки от натъртване. Косата й беше тъмноруса, леко остра, пристегната отзад на кок, който не й отиваше. Устните й бяха пълни, почти сочни, зъбите — естествено бели. Тялото й, общо взето, беше неопределено. Широка като торба жилетка прикриваше гърдите й, виждаха се само като очертания. Полата беше цветна, но при все това — ужасна: спускаше се до обшит с ширит подгъв, мода 1958 година, в странна и тромава линия, наподобяваща А. Прасците й бяха силни и закръглени (опитът да се скрият под мъхести три-четвърти чорапи беше показателен, но неуспешен) и хубави.
Гледаше нагоре с израз, който беше леко изплашен, леко нещо друго. Той беше сигурен, че разбира какво е другото нещо. Су беше права, а като е права, имаше време точно колкото да се зачуди, дали това щеше да е за добро или щеше още повече да влоши нещата.
— Ако нямаш уговорка за бала, би ли искала да дойдеш с мен?
Сега тя запремигва и, като правеше това, се случи нещо странно. Времето, през което се случи, не отне повече от миг, но по-късно той не се затрудняваше да го възпроизведе, също както при сънищата или усещането за deja vu. Усети някаква замъгленост, като че ли умът му вече не контролираше тялото — нещастното чувство за загуба на контрол, което обикновено свързваше с прекомерно пиене, а след това идваше моментът на повдигане.
След това мина.
— Какво? Какво?
Поне не беше ядосана. Беше очаквал кратък изблик на гняв, а след това — помитащо отстъпление. Но тя не беше ядосана; изглежда не можеше да се справи въобще с това, което той беше казал. Бяха сами в класната стая сега, точно в промеждутъка между излизането на предишните ученици и нахлуването на новите.
— За Пролетния бал — каза той, леко разтърсен. — Той е другия петък и знам, че поканата ми е закъсняла, но…
— Не обичам да ми правят номера — каза меко и сведе главата си. Поколеба се за секунда и след това мина покрай него. Спря, обърна се и той изведнъж видя достойнство в нея, нещо толкова естествено, че се съмняваше дали тя въобще си даваше сметка за това. — Вие, хората, да не мислите, че можете да продължите вечно да ми правите номера? Аз знам с кого излизаш.
— Аз не излизам с никой с когото не искам. — отвърна Томи търпеливо. — Каня те, защото искам да поканя тебе. — В края на краищата, той знаеше, че това е истина. Ако Су правеше жест на изкупление, правеше го само чрез втора ръка.
Вече идваха учениците за шестия час и някой поглеждаха с любопитство. Дейл Улман каза нещо на момче, което Томи не познаваше, и двамата се изкискаха.
— Хайде — каза Томи. Излязоха в коридора. Бяха на половината път до Четвърто крило — неговият час беше в другата посока — вървяха заедно, но, може би съвсем случайно, когато тя каза толкова тихо, че едва се чу:
— Бих искала. Бих.
Той беше достатъчно чувствителен, за да разбере, че това не е съгласие, и отново го обзе съмнение. Все пак започна.
— Тогава, направи го. Ще бъде добре. И за двама ни. Ще се погрижим за това.
— Не — каза Кери и във внезапната й упоритост изглеждаше красива. — Ще бъде кошмар.
— Нямам пропуски — каза той, като че ли не беше чул. — Днес е последният ден, в който ги продават.
— Хей, Томи, тръгнал си в грешна посока — изрева Брент Гилиан.
— Ще закъснееш — спря се тя.
— Ще дойдеш ли?
— Часът ти — беше объркана. — Часът ти. Звънецът ще удари.
— Ще дойдеш ли?
— Да — каза с гневна безпомощност. — Знаеше, че ще дойда.
Обърса очите си с опакото на ръката.
— Не — каза той. — Но сега знам. Ще те взема в седем и половина.
— Добре — прошепна. — Благодаря. — Изглеждаше така, като че ли ще припадне.
И тогава, неуверен повече от всякога, той докосна ръката й.
