обрамчено от ивица намачкана, разкървавена плът там, където Мама я беше душила и тогава Мама се връща обратно, идва за нея, Мама държи големия касапски нож на Татко Ралф
(ще го изрежа аз трябва да изрежа злото покварата греха на плътта о аз знам че това е от очите ще ти изрежа очите)
в дясната си ръка, лицето на Мама изкривено и напрегнато, лиги по бузата й, държи Библията на Татко Ралф в другата си ръка
(ти никога вече няма да погледнеш тази гола поквара)
и нещо се изви не изви, а ИЗВИ, нещо огромно, и неоформено, и титанично, извор на сила, която не беше нейна и никога вече нямаше да бъде и тогава нещо падна на покрива и Мама изпищя и изтърва Библията на Татко Ралф и това беше хубаво и след това — още бумкания и трясъци и след това къщата започна да подхвърля мебелите насам натам и Мама изтърва ножа и падна на колене и започна да се моли, опънала ръце нагоре, поклащаща се на колене докато столове просвистяваха, из хола горе леглата се тряскаха в пода, а масата за хранене се приклещи на един прозорец и тогава очите на Мама се разшириха, изскочиха от орбитите си, гледаха лудо, пръстът й насочен към малкото момиче
(ти си ти си изчадие адово дяволска вещице ти го правиш)
и тогава — камъните и Мама беше припаднала когато покривът им пропука и запращя като че ли от стъпките на Бог и тогава…
Тогава и тя самата беше припаднала. След това нямаше никакви спомени. Мама не говореше за това. Касапският нож беше обратно в чекмеджето. Мама превърза големите черни и сини рани по врата й и Кери си спомня, че беше попитала Мама откъде са се получили, а Мама сви устни и не каза нищо. Малко по малко, всичко беше забравено. Окото на паметта се отваряше само на сън. Картините вече не танцуваха по стените. Прозорците не се хлопаха. Кери не помнеше времето, когато нещата са били различни. Не, до сега.
Лежеше на леглото си, гледаше тавана, потеше се.
— Кери! Вечерята!
— Благодаря,
(не ме е страх)
— Мамо.
Стана и прикрепи косата си с тъмносиня лента. След това слезе долу.
От: „Сянката експлодира“ (стр. 59)
„Доколко очевиден е бил «дивия талант» на Кери и какво е мислела за него Маргарет с нейната екстремистка Християнска етика? Навярно никога няма да узнаем това. Но човек се изкушава да мисли, че реакцията на мисис Уайт трябва да е била крайна…“
— Не си докоснала кекса си, Кери. — Мама погледна над трактата, който преглеждаше докато пиеше чая си. — Домашен е.
— От него ми излизат пъпки, Мамо.
— Пъпките ти са Божият начин да те накаже. Изяж си кекса сега.
— Мамо?
— Да?
— Томи Рос ме покани на Пролетния бал следващия петък.
Трактатът беше забравен. Мама се вторачи в нея с разширените очи на човек, който не вярва на ушите си. Ноздрите й потрепваха като ноздри на кон, чул острото съскане на змия.
Кери се опита да преглътне ужаса и само
(не се страхувам о да не се страхувам)
успя да се освободи от частица от него.
— Той е много добро момче. Обеща да мине и се срещне с теб преди и…
— Не.
— Да ме върне до единадесет часа. Аз…
— Не, не, не!
— Приех. Мамо, разбери, че трябва да започна да… да се опитам да се справям в света. Аз не съм като тебе. Аз съм смешна — искам да кажа, че децата ме смятат за смешна. Не искам да бъда такава. Искам да се опитам да стана цялостна личност преди да е станало твърде късно за…
Мисис Уайт плисна чая си в лицето на Кери.
Той беше само топъл, но не би спрял думите на Кери таКа внезапно дори и аКо беше парещо горещ. Тя седеше зашеметена, Кехлибарената течност се стичаше по бузите и брадичКата й и се разливаше надолу върху бялата й блуза. Беше лепКава и миришеше на Канела.
Мисис Уайт седеше разтреперана, с вкаменено лице, само ноздрите й продължаваха да потрепват. Рязко изметна назад глава и започна да крещи към тавана.
— Господи! Господи! Господи! — челюстите й изтракваха на всяка сричка.
Кери седеше, без да помръдне.
Мисис Уайт стана и заобиколи масата. Ръцете й бяха вплетени в тресящи се клещи. Лицето й имаше налудничавото изражение на страдание, примесено с омраза.
— Килера — каза — отивай в килера и се моли.
— Не, Мамо.
— Момчетата. Да, след това идват момчетата. След кръвта идват момчетата. Като душещи кучета, кривят се и се лигавят, за да открият откъде идва тази миризма. Тази… миризма!
Извъртя цялата си ръка в един удар и звукът от плясъка на дланта й в бузата на Кери
(о боже толкова се страхувам сега)
беше като изсвистяването на кожен каиш, размахан рязко във въздуха. Кери остана седнала, въпреки, че горната част на тялото й се олюля. Белегът на бузата й беше отначало белезникав, след това стана кърваво червен.
— Белегът — каза мисис Уайт. Очите й бяха разширени и празни; дишаше на чести, бързи пресекулки. Приличаше на човек, който сам си говори, когато лапата й се спусна върху рамото на Кери, сграбчи я и я измъкна от стола.
— Видях го, добре. О, да. Но. Аз. Никога. Не го направих. Освен за него. Той, Ме. Взе. — Спря, погледът й блуждаеше по тавана. Кери беше ужасена. Мама изглеждаше в преддверието на някакво голямо разкритие, което можеше да я унищожи.
— Мамо…
— В коли. О, аз знам те къде те прегръщат в обятията си. В края на града. Крайпътните заведения. Уиски. Миризми… о, те те надушват! — гласът й се повиши до писък. Жилите на врата й бяха изпъкнали, главата й се поклащаше във въртеливо движение.
— Мамо, по-добре спри.
Това, като че ли я върна рязко в някаква замъглена реалност. Устните й се извиха в нещо като обикновена почуда, спря, като че ли търсеше стари опорни точки в един съвършено нов свят.
— Килера, — измърмори — отивай в килера и се моли.
— Не.
Мама замахна с ръка да удари.
— Не!
Ръката спря като закована във въздуха. Мама се вторачи в нея, за да се убеди, че все още е там и е цяла.
Чинията с кекса се надигна от масата, профуча през стаята и се разби до вратата на дневната, разплисквайки сладкото от малини.
— Ще отида, Мамо!
Преобърнатата чаена чаша на Мама се надигна, прелетя покрай главата й и се счупи с трясък на печката. Мама изпищя, падна на колене с ръце над главата си.
— Дяволско изчадие — изстена тя. — Дяволско изчадие. Дете на Сатаната…
