«Понякога», казва, «се чудя дали може аз да съм го причинила. Техният заден двор беше до нашия и мисис Уайт беше посадила жив плет, но той още не беше пораснал. Тя беше викала по майка ми дузина пъти заради „разсъбличането“, което разигравах в моя заден двор. Добре де, моят бански Костюм беше напълно приличен, прекалено скромен по днешните стандарти — просто един плътен стар, цял Янтсен. Мисис Уайт навиваше и навиваше за това какъв скандал е за „нейното бебе“. Майка ми… е, тя се опитва да бъде учтива, но темпераментът й е така буен. Не знам какво беше това, което Маргарет Уайт й е казала, за да я изкара най-накрая от релсите — нарекла ме е Вавилонска курва, предполагам — но майка ми й каза, че нашият двор си е наш двор и че аз ще излезна и ще танцувам хучи-кучи с гол задник, ако това ни доставя удоволствие на нея и на мен. Тя също й каза, че е мръсна старица с червеи в главата вместо мозък. Имаше още много викове, но това беше заключението.
Исках веднага да спра слънчевите бани. Мразя неприятностите. Дразнят ми стомаха. Но мама — подхване ли някоя кауза, тя е фурия. Върна се от „Джордан Марш“ с малки бели бикини. Каза ми, че бих могла да събера цялото слънце. „В края на краищата“, каза, „можем да се уединим в собствения си заден двор и толкоз“.
Стела Норан се усмихва леко при спомена и смачква цигарата си.
„Опитах се да споря с нея, да й кажа, че не искам повече неприятности, че не искам да бъда заложник в дворната им война. Не помогна ни най-малко. Да се опитате да спрете майка ми, когато в главата й е влязла някаква муха, е все едно да се опитате да спрете камион «Мек», засилил се по надолнище без спирачки. Но имаше всъщност и още нещо. Страхувах се от Уайтови. Истински религиозните въртоглавци не са нещо, с което да си правите номера. Вярно, Ралф Уайт беше умрял, но може би Маргарет все още пазеше оня 38- калибров.
Но, ето ме тогава, в събота следобед, просната на одеало в задния двор, намазана с лосион за слънце, слушам си класацията Топ форти по радиото. Мама мразеше тия работи и обикновено се провикваше поне по два пъти да го намаля, преди да побеснее. Но в този ден тя самата го усили на два пъти. Самата аз започнах да се чувствам като вавилонска курва.
Но никой не излезе от Уайтови. Даже и старата дама не се показа да си простре прането. А, сетих се и още нещо — тя никога не простираше никакви долни дрехи на въжето отзад. Даже и Керини, а тя беше само на три годинки тогава. Винаги в къщата.
Започнах да се отпускам. Струва ми се, че си помислих, че Маргарет може да е извела Кери в парка да благославят бога на зелено или нещо такова. Както и да е, след малко се извъртях по гръб, сложих едната си ръка над очите и съм задрямала.
Когато се събудих Кери стоеше до мен, гледаше тялото ми.“
Прекъсва, мръщейки се. Навън колите профучават неспирно. Чувам непрестанното леко виене на касетофона си. Но всичко това изглежда твърде крехко, твърде лъскаво, само евтина патина върху един тъмен свят — реален свят, където се случват кошмари.
„Тя беше толкова хубаво момиче“, подхваща отново Стела Норан, палейки нова цигара». Видях снимките й от гимназията и онази ужасна, мъглява черно-бяла фотография на корицата на Нюзуйк. Гледам ги и всичко, което ми идва наум е, боже мой, къде се е дянала тя? Какво й е направила онази жена? Тогава ми се повдига и съжалявам. Тя беше толкова хубава, с розови бузи и блестящи кафяви очи, а косата й в оня нюанс на русото, който по-късно потъмнява и става пепелнорус. Сладка, това е единствената дума, която й приляга. Сладка, и будна, и невинна. Болестта на майка й не я беше засегнала дълбоко, още не.
Сепнах се и се събудих окончателно, опитах да се усмихна. Мъчно беше да измисля какво да направя, бях като замаяна от слънцето, чувствах ума си бавен и лепкав. Казах «Хей». Беше облечена в жълта рокля, симпатична, но ужасно дълга за малко момиченце през лятото. Стигаше чак до пищялите й.
Не отвърна на усмивката ми. Само посочи надолу и каза «Какво е това?»
Погледнах се и видях, че горнището ми се е смъкнало докато съм спала. Оправих го и казах: «Това са гърдите ми, Кери».
Тогава тя каза много сериозно: «Бих искала и аз да имам».
Отвърнах: «Трябва да почакаш, Кери. Няма да започнат да ти порастват през следващите … мм… осем или девет години».
«Не, няма» каза «Мама казва, че добрите момичета нямат».
Изглеждаше странна за малко момиче, хем тъжна, хем убедена в праведността си.
Трудно ми беше да повярвам и изтърсих първото нещо, което ми щукна на ум. Казах: «Добре де. Аз съм добро момиче. А майка ти няма ли гърди?»
Наведе главата си и промълви нещо толкова тихо, че не можах да го чуя. Като я помолих да го повтори, ме погледна предизвикателно и каза, че майка й е била лоша, когато я е направила и затова ги има. Нарече ги мръснивъзглавници, като една цяла дума.
Не можех да повярвам. Бях смаяна. Не можех да измисля какво да кажа. Просто се гледахме втренчено една друга и това, което ми се искаше, беше да сграбча това малко момиченце и да избягам надалече с него.
И в този момент Маргарет Уайт излезе от задната врата и ни видя.
В първия миг просто се втрещи, като че ли не можеше да повярва. След това отвори уста и нададе дрезгав рев. Това беше най-грозният звук, който съм чувала през живота си. Беше нещо като рева на мъжки крокодил в блато. Просто изрева. Ярост. Пълна, безумна ярост. Лицето й стана червено като каросерия на пожарна кола, сви ръцете си в юмруци и изрева към небето. Цялата се тресеше. Помислих, че получава удар. Цялото й лице беше разкривено, лице на горгона.
Мислех, че Кери ще припадне или умре на място. Пое дъх и замря, а личицето й доби цвета на селско сирене. Майка й пищеше: «КЕЕЕЕЕРРРИИИИИИИ!» Подскочих и й изкрещях на свой ред: «Стига си врещяла! Засрами се!» нещо от този сорт. Не помня. Кери тръгна да си ходи, спря се, пак тръгна и точно преди да мине от нашата ливада в тяхната, погледна назад към мен и погледът й беше… о, страшно е. Не мога да го опиша. Търсещ и мразещ и изплашен… и нещастен. Като че ли самият Живот се беше стоварил върху нея като камък, а тя беше само на три годинки.
Майка ми излезе на задната веранда и лицето й се сбръчка като видя детето. А Маргарет, о, тя крещеше разни неща за мръсници и стерви и за това, че греховете на бащите спохождат чак до седмо коляно. Чувствах езика си като малко, изсъхнало листо.
Само за миг Кери застана, колебаейки се, между двата двора и тогава Маргарет Уайт изви поглед нагоре и, мили боже, кълна се, тази жена излая към небето. И тогава започна да… да се удря, да се дращи. Впиваше нокти в бузите и врата си, оставяйки червени следи и драскотини. Разкъса роклята си.
«Кери» извика и хукна към дъщеря си.
Мисис Уайт като че ли… извряка като жаба и я сграбчи с ръце с широко разтворени пръсти. Помислих, че ще я смачка и изписках. Жената се хилеше. Хилеше се, а лигите се стичаха точно под брадата. О, повдигна ми се. Господи, така ми се повдигна.
Подхвана я и влязоха в къщата. Изгасих радиото и можех да я чувам. Някои думи, не всички. Не ти трябваше да чуваш всичките думи, за да разбереш какво става вътре. Молитви и хълцания и пронизителни писъци. Бесни звуци. И Маргарет казва на малкото момиче да се пъха в килера и да се моли. Малкото момиче пищи и вика, че съжалява, че е забравила. След това — нищо. Майка ми и аз само се спогледахме. Никога не съм виждала мама да изглежда така зле, даже и когато татко умря. Каза: «Детето…» и това беше всичко. Влязохме вътре“.
Става и се приближава до прозореца, хубава жена в жълта плажна рокля без гръб. „Почти го преживявам отново, нали разбирате?“, казва без да се обърне. „Пак цялата се разтрепервам от вътре“. Изсмива се и обхваща лактите си с длани.
„О, тя беше толкова хубава. Никога не бихте я познали по тези снимки“.
Колите преминават навън, напред, назад, аз седя и чакам да продължи. Прилича ми на скачач на висок скок, който оглежда летвата и се чуди дали не е много високо.
„Майка ми запари шотландски чай, силен, с мляко, такъв какъвто правеше обикновено, когато аз играех като мъжкарана и някой ме бутнеше в копривата или пък когато падах от велосипеда. Беше ужасен, но все пак го изпихме, седнали една срещу друга в кухненския кът. Тя беше с някаква стара домашна рокля, с провиснал подгъв отзад на гърба, а аз — с банския си костюм на вавилонска курва. Искаше ми се да плача, но всичко беше прекалено истинско, за да плачеш за него, не като на кино. Веднъж, като бях в Ню Йорк,
