Ралф изсумтя и яростно започна да напъхва ризата си в панталона. Отново погледна към децата си и изръмжа:
— Влизайте вътре! К’во праите тук? Да не искате тупа-лупа?
Ох, Господи, какво звукоподражателно семейство. За Бога, не ги тупа-лупай, защото може да се накака-акат в гащите.
Децата зарязаха велосипедите си и побягнаха към майка си.
— Пет минути — повтори Ралф и ни изгледа злобно. Навярно вечерта, когато отиде да се почерпи с момчетата, ще им разкаже как е удържал фронта срещу поколението, отдадено на секса и на наркотиците. „Тъй вярно, момчета, казах им да разкарат шибаната си таратайка преди да съм ги отупа-лупал. И ако щете вярвайте, побягнаха така, сякаш съм им подпалил задниците“. После ще запали „Лъки страйк“. Или „Камел“.
Сложихме крика на Арни под колата. При третото натискане на лоста крикът се счупи. Дочу се тъп звук, разнесе се облак ръждив прах. Арни ме погледна, в очите му се четеше болка и унижение.
— Няма значение — казах. — Ще вземем моя.
Свечеряваше се, наоколо падаше мрак. Сърцето ми все още биеше твърде силно, в устата си чувствувах горчивината от сблъсъка с „Големия шеф“ от „Бейсин Драйв“ 119.
— Съжалявам, Денис — прошепна Арни. — Повече няма да те забърквам в тази каша.
— Няма значение. Давай да сменим гумата.
Използвахме крика да повдигнем плимута (в един ужасен миг ми се стори, че задната броня ще се разпадне на парчета) и свалихме спадналата гума. Сложихме новата, затегнахме винтовете и измъкнахме крика. Зарадвах се, когато видях колата на четирите си колела; здравата се бях уплашил от начина, по който изгнилата броня поддаде под натиска на крика.
— Готово — каза Арни и намести стария ожулен капак над винтовете.
Стоях, гледах плимута и отново ме обзе чувството, което бях изпитал в гаража на Льобей. Може би причината бе в новата гума „Файърстоун“. Върху нея все още стоеше етикетът на производителя и се виждаха яркожълтите тебеширени знаци, оставени от момчето в работилницата при балансирането й.
Потръпнах леко, но не бих могъл да опиша странното чувство, което изпитах. Сякаш бях видял змия, която постепенно се измъква от старата си кожа и отдолу се показва нова и блестяща.
Ралф стоеше на верандата си и злобно ни наблюдаваше. В едната си ръка държеше хамбургер от „чудо-хляб“. В другата ръка стискаше кутия бира.
— Красавец е, нали? — измърморих на Арни, докато хвърлях счупения му крик в багажника на плимута.
— Същински Робърт Дедфорд1 — измърмори Арни и двамата се изкискахме с облекчение.
Арни хвърли спуканата гума в багажника върху крика и изпъшка, притиснал ръце към устата си. Приличаше на дете, заловено да държи празен буркан от конфитюр. Избухнах в лудешки смях.
— На какво се смеете, бе, пънкари? — изрева Ралф и тръгна надолу по стълбата. — Искате ли да ви изкривя физиономиите? Ей сега ще ви го демонстрирам.
— Да изчезваме — извиках на Арни и се втурнах към моя дастър. Вече нищо не можеше да обуздае смеха ми, той просто извираше от мен. Тръшнах се на предната седалка, завъртях ключа на двигателя, като се превивах от смях. Плимутът на Арни нададе ужасяващ рев и бе обгърнат от вонящ облак синкав дим. Даже и през този шум дочух пронизителния смях на Арни, който явно бе изпаднал в истерия.
Ралф се понесе по алеята, без да изпуска сандвича и бирата.
— На какво се смеете, бе, пънкари такива?
— На теб, скапаняко! — победоносно извика Арни и потегли с гръм и трясък. Натиснах педала за газта и рязко извих встрани, за да избегна Ралф, който явно беше решен да ни унищожи. Продължавах да се смея, но това вече беше чиста истерия — от гърлото ми се изтръгваха звуци, подобни на писък.
— Ще те убия, пънкарино! — изрева Ралф. Натиснах отново газта и замалко не връхлетях върху плимута на Арни.
— Начукай си го! — извиках и показах на Ралф среден пръст.
Той се втурна след нас, няколко минути препуска по тротоара, после спря, запъхтян и озъбен.
— Ама че шашав ден — казах и се ужасих от разтреперания си глас. Отново усетих горчивината в устата ми. — Ама че шантав, шибан ден.
Гаражът на Дарнъл на Хамптън Стрийт беше продълговата сграда със стени и покрив от ръждясала ламарина. Върху фасадата й се мъдреше изцапана от грес табела с надпис: СПЕСТЕТЕ СИ ПАРИТЕ! УМЕНИЕТО ОТ ВАС, ИНСТРУМЕНТИТЕ ОТ НАС! Под нея имаше друг надпис с по-малки букви: „Местата в гаража се дават под наем за седмица, месец или година.“
Автомобилното гробище беше зад гаража. Заемаше цял квартал и беше опасано с ограда от същата разядена ламарина — очевидно Дарнъл с нежелание се бе подчинил на нарежданията на градския съвет по благоустройство. Всъщност можеше и да не го прави, най-малко защото двама от тримата му членове бяха негови приятели. Уил познаваше всички важни клечки в Либъртивил. Беше от онези типове, каквито ще намерите в почти всеки голям или малък град, които тихомълком дърпат конците на всеки бизнес.
Носеха се слухове, че е замесен в продажбата на наркотици в либъртивилската гимназия и в основното училище и че се познава с големите мошеници в Питсбърг и във Филаделфия. Не вярвах много на слуховете — или поне така си въобразявах — но знаех, че ако търсиш бомбички и ракети за Четвърти юли, Уил Дарнъл ще ти продаде. Баща ми споменаваше, че преди дванайсет години Дарнъл бил подведен под отговорност като един от големите босове във верига за търговия с крадени коли, която се разпростирала от нашия край на изток до Ню Йорк и чак до Бангор в Мейн. Сетне обвиненията отпаднали. Но баща ми бе почти сигурен, че Уил Дарнъл е затънал до уши в разни други далавери — от отвличане на камиони до фалшиви антики.
„Стой настрана от гаража му, Денис“ — посъветва ме той преди година, когато купих първата си таратайка и платих двайсет долара за една от клетките в гаража на Дарнъл, за да се опитам да сменя карбуратора, опит, който завърши с пълен провал.
Спомних си предупреждението му, когато влизах през главната порта след моя приятел Арни. Смрачаваше се, слънцето бе залязло и оставило огненочервена диря на хоризонта. Фаровете ми осветиха купища автомобилни части и ръждясали коли, което ме накара да се почувствувам по-потиснат и по-уморен от всякога. Сетих, се, че не съм се обадил вкъщи и че майка ми и баща ми сигурно щяха да се безпокоят.
Арни се приближи до голяма врата с надпис: „Свирни, за да влезеш.“
От мръсния прозорец до вратата се процеждаше светлина — явно собственикът бе там. Едва се сдържах да не се надвеся през прозореца и да кажа на Арни да закараме колата у дома, поне за тази нощ. Представих си как ще се натъкнем на Уил Дарнъл и на приятелчетата му, които броят откраднатите цветни телевизори, или пребоядисват задигнати кадилаци. Все едно, че Харди Бойс бяха дошли в Либъртивил.
Арни просто си седеше в колата, без да натисне клаксона, без дори да се помръдне. Точно когато възнамерявах да изляза и да го попитам какво смята да прави, той затръшна вратата и се запъти към мен. Дори в полумрака забелязах, че е ужасно притеснен.
— Имаш ли нещо против да натиснеш твоя клаксон, Денис — смирено помоли той. — Този на Кристин изглежда не работи.
— Разбира се.
— Благодаря.
Натиснах два пъти клаксона и след няколко секунди голямата врата на гаража се повдигна с дрънчене. На прага застана самият Уил Дарнъл. Големият му корем преливаше над колана му. Той нетърпеливо махна на Арни да влезе.
Обърнах колата си, паркирах я с лице към шосето и последвах приятеля си.
Гаражът беше огромен, подобен на пещера и бе необичайно тих в края на работния ден. Видях около шейсетина клетки с полегат под, всяка снабдена със закована за стената кутия за инструменти за хората, които имат проблеми с колите си, но няма с какво да ги поправят. Таванът на гаража беше висок, прорязан от грубо рендосани греди.
