привличане. Освен това, тази вечер майка ми беше на кръжок, което означаваше, че трябва да си купим нещо готово за ядене. Перспективата не бе особено радостна. Двамата с баща ми не бяхме кой знае какви готвачи. А в ръцете на Ели дори тенджера с вода може да загори.
Отбих се в паркинга на Джино и предложих:
— Какво ще кажеш за една пица? Голяма и мазна, ухаеща на потни крака.
— Ама че гадост.
— Добре де, мирише на чисти крака — поправих се. — Идваш ли?
— Не, зле съм с парите — апатично отвърна приятелят ми.
— Аз черпя. Дори ще ти отстъпя цялата шибана аншоа. Съгласен ли си?
— Денис, наистина не…
— Ще те черпя и една пепси.
— Знаеш, че е вредна за кожата ми.
— Зная. Само си помисли — ще изпиеш ли една огромна чаша Пепси!
За пръв път през този ден очите му пробляснаха, и той повтори:
— Огромна чаша Пепси, помисли за това. Много си гаден, Денис, повярвай ми.
— Дори две, ако поискаш — настоях аз. Постъпката ми наистина беше гадна — все едно да предлагаш шоколад на огромната дебелана от цирка.
— Тогава две — възкликна Арни и ме хвана за рамото, сетне се запревива, стиснал гърлото си с ръце и закрещя:
— Две! Бързо! Две! Незабавно!
Разсмях се толкова силно, че едва не връхлетях върху стената. Когато излязохме от колата, си помислих: „Защо да не изпие една-две пепси? Сигурен съм, че напоследък се въздържа.“ Слабото подобрение на кожата, което бях забелязал онзи мрачен съботен ден преди две седмици, сега бе очевидно. Все още лицето му беше покрито с пъпки, но повечето — извинете ме за израза — вече не гнояха. Арни като цяло изглеждаше добре. След лятото, прекарано в работа по шосетата, бе силно загорял и в по-добра форма от когато и да било през живота си. Ето защо си казах, че е заслужил една пепси. Плячката принадлежи на победителя.
Пицарията се върти от страхотен италианец на име Пат Донахю. Върху касата му има лепенка с надпис: „Ирландска мафия“. На деня на Свети Патрик той сервира зелена бира (на седемнайсети март дори не можете да припарите до пицарията, а джубоксът непрестанно свири „Когато ирландските очи се усмихват“). Освен това си пада по черните бомбета, които обикновено носи килнати на тила си.
Джубоксът е истинска антика, останка от края на четиридесетте и всички плочи са от преди новата ера. Навярно това е последният джубокс в Америка, където можеш да чуеш три плочи за четвърт долар. В редките случаи, когато пуша марихуана, пицарията на Джино е в центъра на халюцинациите ми: влизам и си поръчвам три огромни пици, литър пепси и шест-седем от домашно приготвените пасти на Пат Донахю. Сетне си представям как се разполагам на масата и омитам всичко под съпровода на Ролинг Стоунс и на Бийч Бойс.
Влязохме, поръчахме пиците си и седнахме да наблюдаваме как тримата майстори обръщат тестото във въздуха. Разменяха си хапливи италиански шеги от рода на: „Снощи те скивах на танците, Хауи. Коя беше онази жаба с брат ти? Онази ли? Ами, сестра ти.“
Как да не ти дойде до гуша от Стария свят! В заведението непрекъснато влизаха посетители, много от тях наши съученици. Много скоро щях да ги видя по училищните коридори. Искаше ми се ваканцията да бе свършила, изпитах необясним страх. Стори ми се, че чувам училищния звънец, но, кой знае защо, пронизителният му звук прозвуча като предупреждение: „Ето че отново се започва, Денис, но за последен път. След завършването на тази учебна година ще трябва да се научиш да бъдеш възрастен.“ Чувах затварящите се с трясък врати на гардеробчетата и тържествуващия вик на Марти Белерман: „Хей, Педерсън! Запомни, че задникът ми и лицето ти си приличат като две капки вода!“. Усетих миризмата на тебеширен прах, която се разнасяше из стаите. От секретарските кабинети на втория етаж се дочуваше тракането на пишещи машини. Директорът мистър Мичъм, прави съобщения в края на деня със сухия си, превзет глас. Обеди на открито върху дървените скамейки, когато времето е хубаво. „Зайците“, които изглеждат едновременно наперени и стреснати. А в края на годината преминаваш тържествено през залата, издокаран в огромната пурпурна хавлия и това е краят. Завършил си гимназията и те пускат на свобода в нищо неподозирания свят.
— Денис, познаваш ли Бъди Репертън?
Гласът на Арни прекъсна фантазиите ми. Бяха донесли пицата.
— Кой Бъди?
— Репертън.
Името ми беше познато. Нахвърлих се върху пицата си и се опитах да свържа името с определено лице. След малко си спомних. Бях кръстосал шпагите с Бъди Репертън по времето, когато бях един от наперените „зайци“. Случило се бе на някаква забава. Оркестърът имаше почивка, а аз се редях на опашката за газирани напитки. Репертън ме изблъска встрани и заяви, че „зайците“ трябва да чакат, докато батковците се вредят. По онова време той беше второкурсник — едър, тромав и гаден второкурсник. Имаше квадратна челюст, черна мазна и сплъстена коса и прекомерно сближени очички. Но те не бяха съвсем глупави, в тях проблясваше някаква заплашителна интелигентност. Бъди беше от онези типове, които прекарват почти цялото си време („усвояват занаята“) в пушкома.
Изказах еретичното мнение, че старшинството в годините не дава предимство на опашката. Репертън ме покани да излезем заедно навън. Междувременно чакащите зарязаха опашката и предпазливо ни заобиколиха. По лицата им бе изписано жадното очакване, което обикновено предхожда някакво сбиване. Появи се някакъв даскал и ги разпръсна. Репертън обеща, че ще ме пипне, но така и не успя. Това бе единственият ми контакт с него. Понякога съзирах името му в списъка на учениците, наказани да останат след часовете. Освен това си спомням, че Бъди беше изгонван от училището — доказателство, че този тип не членува в „Лигата на младите християни“.
Разказах на Арни за единственото премеждие с Репертън и приятелят ми уморено кимна, сетне докосна синината под окото си, която постепенно придобиваше ужасен жълтеникав оттенък.
— Той го направи.
— Репертън те е „украсил“ така?
— Да.
Арни ми каза, че познавал Бъди от монтьорските курсове. Една от ирониите в кошмарния му и определено нещастен училищен живот се състои в това, че интересите и способностите му го поставят в обкръжението на хора, които се смятат за задължени да побъркват от бой момчета като Арни Кънингам.
Когато Арни беше второкурсник и учеше „теория на двигатели с вътрешно горене“ (префърцунено название на старите шофьорски курсове, които бяха преименувани, след като училището получи от федералното правителство цял куп пари за професионално обучение), някакво момче, на име Роджър Гилман, му спука задника от бой. Знам, че думите ми звучат адски просташки, но точно изразяват онова, което се случи с Арни. Приятелят ми беше така пребит, че се наложи два дни да отсъства от училище, а Гилман бе отстранен за една седмица. Сега този тип бе в затвора заради контрабанда със спиртни напитки. Бъди Репертън беше един от обкръжението на Гилмън и след осъждането му бе станал лидер на групата.
За Арни часовете по монтьорство бяха равнозначни на посещение на демилитаризирана зона. Ако се измъкнеше жив след седмия час, той пробягваше разстоянието до другия край на училището, стиснал под мишница дъската и фигурите за сбирка на шах-клуба.
Спомням си, как преди година, когато посетих някакъв градски шахматен турнир, видях нещо, което според мен символизираше ненормалния училищен живот на Арни. Той седеше, приведен над шахматната дъска. Наоколо цареше тишина, както е обичайно при такива турнири. След дълги размишления, Арни мълчаливо премести пионката с пръсти, така почернели от смазка и машинно масло, че не биха могли да се изчистят дори с най-ефикасния препарат.
Разбира се, не всички копелета от работилницата тормозеха Арни. Там имаше и доста свестни момчета, но повечето от тях принадлежаха към определени групи, в които не се допускаха външни хора, или непрекъснато бяха дрогирани. Първите обикновено бяха от бедните райони на Либъртивил (само не ми
