— Не схващам. Какво искащ да кажеш?
— Той те ментосва. Будалка те, защото му доставя удоволствие. Ако закара тази бракма при Дарнъл, няма да вземе и петдесет долара за частите й. Тя е пълен боклук.
— Не. Не е. — Ако не беше пъпчивото му лице, приятелят ми щеше да изглежда съвсем обикновен. Но Бог дава всекиму поне по една хубава черта и мисля, че при Арни това бяха очите. Обикновено скрити зад очилата му, те бяха красиви и интелигентни, сиви като облаците в мрачен есенен ден. Ставаха адски проницателни, когато се случваше нещо, което го интересуваше, но сега бяха студени и замечтани. — Въобще не е боклук.
В този момент започнах да разбирам, че работата не е само във внезапното желание на Арни да притежава кола. Никога преди не се бе интересувал от автомобили, предпочиташе да се вози на моя дастър и да плаща част от бензина или пък да кара велосипеда си с три скорости. Едва ли му бе необходима кола, за да вози гаджетата; доколкото ми е известно, Арни никога не беше имал приятелка. Тук имаше нещо друго. Приятелят ми сякаш бе влюбен.
Посъветвах го:
— Поне го накарай да я запали пред теб, Арни. И вдигни капака. Под колата има петно от масло. Струва ми се, че блокът е пропукан. Не бива да…
— Ще ми заемеш ли девет долара? — очите му бяха приковани в моите.
Предадох се. Извадих портфейла си и му подадох парите.
— Благодаря, Денис.
— Направо се закопаваш, човече.
Не ми обърна никакво внимание. Прибави моите девет долара към неговите шестнайсет и се върна при Льобей. Подаде му парите и старецът внимателно ги преброи, като плюнчеше палеца си, сетне каза:
— Да сме наясно, ще я пазя само двайсет и четири часа.
— Да, сър, благодаря — рече Арни.
— Ще вляза да ти напиша разписка — заяви дядката. — Как ти беше името, войнико?
Арни се поусмихна.
— Кънингам. Арнолд Кънингам.
Льобей изсумтя и тръгна през пожълтялата трева към задната врата на бараката. Градинската порта беше от онези модерни алуминиеви врати с вдлъбната буква в средата — голямо Л в този случай.
Опитах се да вразумя приятеля си.
— Слушай, този тип е странен. В него има нещо…
Но Арни вече не беше до мен. Седеше зад волана на колата. На лицето му беше изписано предишното въодушевление.
Заобиколих колата и намерих лостчето за капака на двигателя. Дръпнах го и капакът се повдигна с ръждиво изскърцване, което ми напомни звуковите ефекти от филми на ужасите. Разхвърчаха се микроскопични метални парчета. Акумулаторът беше стар, марка „Олстейт“, наконечниците му бяха така корозирали, че не се виждаше кой е положителният и кой — отрицателният полюс. Изтеглих въздушния филтър и мрачно погледнах четирицилиндровия карбуратор, черен като минен забой.
Свалих капака и погледнах Арни, който седеше и нежно прокарваше ръка по километража, разграфен до абсурдните 120 мили в час. Нима някога колите са вдигали толкова?
— Арни, мисля, че блокът е пропукан. Не те лъжа. Тази кола е скапана, братче. Напълно скапана. Ако ти трябва возило, за същите пари ще намерим много по-добро. Сериозно ти говоря — много по-добро.
— Колата е на двайсет години — промълви той. — Даваш ли си сметка, че това я прави истинска антика?
— Ъхъ — казах. — Автомобилното гробище зад гаража на Дарнъл е пълна с такива „антики“.
— Денис…
Вратата хлопна. Льобей се връщаше. Още по-добре, по-нататъшните разговори бяха безсмислени. Може и да не съм най-чувствителното човешко същество на света, но разбирам кога съм излишен. Арни беше полудял по колата и не можех да го разбера. Мисля, че никой не би могъл.
Льобей му връчи разписката със замах. На лист от бележник беше написано с леко разкривен старчески почерк: Получени от Арнолд Кънингам 25,00 долара като 24-часов депозит за плимут ’58, Кристин. Следваше подпис.
— Какво е това Кристин? — попитах, като мислех, че не съм прочел правилно или пък той е сбъркал.
Старецът стисна устни и повдигна леко рамене, сякаш очакваше да му се присмея… или ме предизвикваше да го сторя.
— Колата се казва Кристин — отвърна той, — винаги така съм й викал.
— Кристин — каза Арни. — Харесвам ми. А на теб, Денис?
Оказа се, че проклетата бракма имала име! Това вече беше прекалено.
— Какво мислиш, Денис, харесва ли ти?
— Не — отговорих. — Щом трябва да носи някакво име, защо не я кръстиш „Беда“?
Навярно го обидих, но не ми пукаше. Отидох да го чакам при моята кола; проклинах се, че не избрах друг път за вкъщи.
2. ПЪРВИЯТ СПОР
Закарах Арни до тях и влязох с него да хапна парче торта и да изпия чаша мляко, преди да си тръгна към къщи. Много скоро съжалих, че съм го сторил.
Приятелят ми живееше на „Лоръл Стрийт“ в тих квартал в западната част на Либъртивил. Всъщност почти целият Либъртивил е като тих квартал. Тук не е шикозно както във Фокс Чапъл (където повечето къщи са като именията, които виждате всяка седмица в „Коломбо“), но все пак не прилича на Монроувил с неговите безкрайни улици със складове за стари гуми и книжарници с прашни книги. В Либъртивил няма заводи, градчето е като кампус на близкия университет. Не е шикозно, но поне е някак си интелигентно.
Арни беше смълчан и умислен по целия път до тях; опитах се да го заговоря, но той не ми обърна внимание. Накрая го попитах какво ще прави с колата.
— Ще я оправя — разсеяно промълви той и отново потъна в мълчание.
Съгласен съм, че беше отличен механик. Умееше да борави с инструментите и по звука на мотора да открие повредата. Ръцете му бяха нежни и бързи с двигателите; само когато беше с други хора, още повече — с момичета, те ставаха несръчни и неспокойни. Арни започваше да чупи пръсти и сякаш изпитваше желание да пъхне непокритите си ръце в джобовете или още по-лошо — да зачеше гнойните пъпки по брадичката си и да привлече към тях вниманието на околните.
Сигурен съм, че щеше да оправи колата, но парите, които беше спечелил това лято, бяха предназначени за колежа. Никога досега не беше имал автомобил, нямаше никаква представа колко средства гълтат старите коли. Изсмукват парите ти така, както вампирите изсмуква кръвта. Без съмнение щеше да спести разходите за труд, но покупката на резервните части щеше да го довърши още преди да е започнал работа.
Опитах се да му го обясня, но той изобщо не ме слушаше. Замечтаните му очи бяха вперени в
