Капан за сънища

— Но как разбрахте? Дори не сте присъствали на изпита. Квесторът е бил студент.

— Знам и това е достатъчно! — тросва се Джоунси. — Бягайте, младежо. Напишете хубаво съчинение. Запазете си стипендията. И аз съм от Мейн — по-точно от Дери, знам какво представлява Пийтсфийлд. Не е страшно да си се родил там, страшно е да си принуден да се върнеш.

— Точно така! — пламенно се съгласява преписвачът. — Благодаря ви, че ми давате шанс.

— На излизане затворете вратата.

Дефюниак — чиито пари за маратонки ще бъдат похарчени не за бира, а за букет, придружен от картичка с пожелания за скорошно оздравяване на господин Джоунс — излиза и послушно затваря вратата. Джоунси се завърта на стола и отново поглежда през прозореца. Слънцето е измамно, но изкусително. И понеже историята с Дефюниак се е развила по-благоприятно от очакваното, решава да се понапече на слънце, докато пак не са надвиснали мартенските облаци или не е паднал сняг. Възнамерявал е да обядва в кабинета, но му хрумва нов план. Със сигурност е най-лошият план в целия му живот, но този факт не му е известен. Планът е да си грабне чантата, да си купи „Бостън Финикс“ и да иде оттатък реката в Кеймбридж. Ще седне на някоя пейка и ще хапне сандвича с яйчена салата на слънце.

Става да прибере досието на Дефюниак в картотеката с надпис Д-Ф. „Как разбрахте?“ — искаше да знае момчето и въпросът е съвсем уместен. Отговорът гласи: знае, защото… понякога просто знае. Това е истината, друго обяснение няма. Ако някой опре пистолет в челото му, ще признае, че в първия час след теста челото на Дейвид Дефюниак сякаш с огромни, проблесващи, виновни червени неонови букви бе изписано: ПРЕПИСВАЧ ПРЕПИСВАЧ ПРЕПИСВАЧ.

Хайде, хайде, това са глупости — не може да чете мисли. Никога не е могъл. Никога, никога, никога. Понякога за разни неща наистина му просветва… така например откри, че жена му се е пристрастила към сънотворните, и май по същия начин отгатна, че Хенри е много депресиран, като се обади („Не, не, личеше си по гласа му, нищо повече“), но подобни проблясъци вече почти не му се случват. След онази история с Джоузи Рикънхауър не са се случвали кой знае какви необясними събития. Едно време сигурно наистина е имало нещо, което ги е последвало от детството и юношеството, но вече със сигурност няма. Или почти.

Почти.

Загражда думите „в Дери“ в настолния календар, после си грабва чантата. В същия миг му хрумва нещо ново, съвсем неочаквано и безсмислено, но много натрапчиво: „Пази се от господин Сив“.

Спира, стиснал дръжката на вратата. Това е собствения му глас, няма съмнение.

— Какво? — извръща се към празната стая.

Нищо.

Излиза от кабинета, затваря и опитва ключалката. В ъгълчето на таблото за съобщения е забодено празно бяло картонче. Джоунси го взима, обръща го и пише на гърба с печатни букви: „ЩЕ СЕ ВЪРНА В ЕДИН, ЗАБРАВЕТЕ МЕ ДОТОГАВА.“ Забожда картончето на вратата с пълна вяра в написаното, но ще изминат цели два месеца, докато отново прекрачи прага на този кабинет и види настолния календар, отгърнат на деня на Свети Патрик4.

„И да се пазиш“ — предупреди го Хенри, но Джоунси е забравил предупреждението. Мисли си само за мартенското слънце. И за сандвича. И за мацките, които може би ще види в Кеймбридж… поличките им са къси, а мартенските ветрове — игриви. Мисли за какво ли не, но не и да се пази от господин Сив.

Което е грешка. Така животът се променя завинаги.

Първа частЗлокачествен тумор

Тази тръпка държи ме на крак.
От опит го зная.
Разпада се вечното. И се приближава.
Събуждам се. Малко по малко.
Тъй, както вървя, къде трябва да стигна,
Узнавам.

Тиодор Рьотке5

Първа главаМаккарти

1

Джоунси едва не застреля човека, който изникна от гората. Размина му се — на колко? От изстрела го делеше едно натискане на спусъка на пушката „Гранд“, че даже и половин. По-късно, когато е подтикван от яснотата, с която светът понякога се разгръща пред скованото от ужас съзнание, му се приисква да го беше застрелял, преди да види оранжевата шапка и оранжевото яке. Да убие Маккарти може би щеше да му причини болка, но можеше и да помогне. Ако беше убил Маккарти, може би всички щяха да се спасят.

2

Пит и Хенри отидоха до „Супермаркет на Гослин“ — най-близкия магазин, да купят хляб, консерви и бира, най-основният от всички продукти. Имаха достатъчно запаси за още два дни, но по радиото съобщиха, че се очаква снежна буря. Хенри вече беше ударил елена за тази година — доста едър екземпляр, пък и Джоунси подозираше, че за Пит като че ли беше по-важно да осигури бирения запас, отколкото да ловува; за Пит Мур ловът беше хоби, а бирата — религия, и Бобъра се беше запилял нанякъде, но в радиус от десетина километра не се чуваха изстрели, следователно Бобъра — както и самият Джоунси — още изчакваше.

В старото кленово дърво на стотина метра от лагера беше сглобена дървена платформа, където се беше настанил Джоунси, отпиваше кафе и четеше криминале от Робърт Паркър, изведнъж нещо взе да шава в гората и той остави настрани книгата и термоса. При друг случай от вълнение сигурно щеше да разлее кафето, но не и днес. Дори отдели няколко секунди да затегне яркочервената капачка на термоса.

Четиримата приятели идваха тук на лов през първата седмица на ноември вече почти двайсет и пет години, ако се броят и времената, когато ги придружаваше бащата на Бобъра, но на Джоунси и през ум не му беше минавало да се качи на чакалото. Всъщност никой не го използваше — ограничаваше свободата на действие. Но тази година той висеше все там. Другите се досещаха каква е причината, но не знаеха подробностите.

В средата на март 2001 г. го блъсна кола, докато прекосяваше една улица в Кеймбридж недалеч от „Джон Джей“ — колежа, в който преподаваше. Фрактура на черепа, две счупени ребра, натрошена тазобедрена кост, на мястото на която му бяха присадили екзотична конструкция, съставена от тефлон и метал. Виновният шофьор се оказа пенсиониран професор по история от Бостънския университет, който — поне според адвоката си — бил с начална фаза на Алцхаймер и заслужавал по-скоро съчувствие отколкото наказание. Най-редовно, разсъждаваше Джоунси, се случва така, че като се слегне пушилката, няма виновни. Дори ида има, кой печели? И без това трябва да се научиш да живееш с онова, което ти е останало, и да се успокояваш с факта, че — както хората му повтаряха всеки ден (докато не забравиха цялата история, де) — можеше да е и много по-зле.

Наистина можеше. Имаше твърда глава, пукнатото зарасна. Нямаше спомен за събитията от последния час преди злополуката, която стана недалеч от площад Харвард, но инак главата му си беше съвсем наред.