Капан за сънища

— Да. Честна дума. Имаш ли половин минута?

— Разбира се. — Дефюниак кима. Но продължава да стърчи, докато Джоунси му прави знак да седне на единствения стол в стаичката в съседство с неговия кабинет, която не е претъпкана с книги. Дефюниак неохотно влиза там. — Давай — казва Джоунси в слушалката.

— Мисля, че трябва да отскочим до Дери. Съвсем за малко, само двамата с теб. Да навестим нашия стар приятел.

— Искаш да кажеш?… — Но не му се иска да изрича името — такова бебешко име — в присъствието на непознат човек.

Не се и налага — Хенри го казва вместо него. Едно време бяха четирима, после за малко станаха петима, а накрая отново останаха четирима. Но петият всъщност никога не ги е напускал. Хенри изрича името му — името на момчето, което по силата на някаква магия продължава да е момче. Тревогата, която Хенри изпитва за него, е по-осезаема и му е по-лесно да я изрази. Нищо конкретно, обяснява на Джоунси, просто има усещането, че техният стар приятел може би има нужда да го посетят.

— Говори ли с майка му?

— Мисля, че май ще бъде по-добре просто да… нали се сещаш, да се отбием там. Какво ще правиш тази събота и неделя? Или следващата?

Няма нужда да поглежда бележника си. Уикендът започва вдругиден. В събота следобед е на празненство на катедрата, но лесно може да се измъкне.

— И през двата дни ми е удобно. Какво ще кажеш за събота в десет?

— Щом смяташ, че трябва да се видим с… — Джоунси се поколебава — … Дъглас, значи сигурно трябва. Откога не сме били… там.

— Твоят студент дойде, така ли?

— А-ха.

— Добре. Ще те чакам в събота в десет. Може да идем със скаута. Да го пораздвижим. Какво ще кажеш?

— Страхотно.

Хенри се засмива:

— Карла още ли ти приготвя обяд, Джоунси?

— Още — отвръща приятелят му и плъзва поглед към чантата си.

— Какво е менюто за днес? Риба тон ли?

— Яйчена салата.

— Мм-ммм. Добре, изчезвам. СКДД, нали така?

— СКДД — потвърждава Джоунси. Не може пред свой студент да нарече по име едновремешния им приятел, но в СКДД няма нищо лошо. — Ще ти се обадя п…

— И да се пазиш. Чуваш ли? — Чува как Хенри натъртва последната фраза и малко го дострашава. Но преди да отговори (а и какво ли толкова би могъл да каже в присъствието на Дефюниак в съседната стая), Хенри прекъсва връзката.

За миг Джоунси замислено се втренчва в апарата, после поставя слушалката на вилката. Прелиства следващата страница на настолния календар, задрасква съботния ангажимент „На питие у декана Джейкъбсън“ и на негово място записва: „Да се извиня; в Дери с Хенри на гости на Д.“ Но няма да спази уговорката. В събота изобщо няма да му е до Дери и старите му приятели.

Поема си дълбоко въздух и насочва вниманието си към студента, дошъл на консултация в единайсет часа, с когото има проблеми. Хлапето притеснително се върти на стола. Джоунси подозира, че си дава съвсем ясна сметка защо е повикан тук.

— И така, господин Дефюниак, разбрах от досието ви, че сте от щата Мейн.

— Н-да, от Пийтфийлд. Аз…

— Освен това следвате със стипендия и досега сте имали високи оценки.

Забелязва, че хлапето не е само разтревожено, а всеки момент ще избухне в сълзи. То е на ръба на сълзите. Боже мили, каква трудна работа. Никога не му се е налагало да обвини студент в преписване, но може би няма да му е за последен път. Моли се единствено да не се случва често. Защото е много трудно, или както казва бобъра — пълна шибания.

— Господин Дефюниак… Дейвид… знаете ли какво става със стипендията, ако хванат студент да преписва? Например на контролно за текуща оценка.

Момчето подскача, сякаш под стола има скит шегобиец, който му е пуснал нисковолтажен ток в кльощавия задник. Устните му треперят и, о, ужас!, по небръснатата му страна се търкулва първата сълза.

— Ще ви кажа какво се случва — стипендията изчезва яко дим, пуф!

— Аз… аз…

На бюрото на Джоунси има папка. Той я отваря и изважда писмената работа за текуща оценка по европейска история — една от онези чудовищни измислици с избор на верния отговор, на който катедрата — с цялото си скудоуми — много държи. Тази работа е означена с името ДЕЙВИД ДЕФЮНИАК, изписано с големи черни букви.

— Прегледах курсовата ви работа, Дейвид, прочетох и работата ви върху ранния феодализъм във Франция, дори прегледах черновата. Резултатите ви не са блестящи, но се справяте добре. А и ми е пределно ясно, че идвате при мен по задължение — моят предмет не ви е любим, нали?

Дефюниак безмълвно клати глава. Сълзите се стичат по страните му под лъчите на измамното мартенско слънце.

В ъгъла на бюрото има кутия хартиени кърпички и Джоунси я подхвърля на момчето, което я улавя с лекота, въпреки състоянието си. Добри рефлекси. На деветнайсет години човек е съшит с яки и стегнати конци и всичка връзки са здрави и стабилни.

„Но само почакайте няколко години, господин Дефюниак — мислено отбелязва Джоунси. — Аз съм едва на трийсет и седем и връзките вече се разхлабват.“

— Може би заслужавате още една възможност — казва.

Без да бърза, смачква на топка писмената работа — подозрително блестящо писане, достойно за шест плюс.

— Може би в деня на контролното сте били болен и въобще не сте се явили.

— Болен бях — енергично потвърждава Дефюниак. — Мисля, че от грип.

— В такъв случай може би трябва да ви възложа писмено задание вместо теста, на който бяха подложени колегите ви. Като компенсация за пропуснатото контролно. Имате ли желание?

— Н-да — отвръща хлапето, бършейки сълзите си с кърпички, смачкани на топка. Слава Богу, че не започна да се заяжда, да настоява, че измамата не може да се докаже, няма как да се докаже, как ще представи работата си в Комитета за защита на интересите на студентите и ще организира протест, и т.н. вместо това плаче, което кара Джоунси да се чувства неловко, но може би е добър знак… на повечето деветнайсетгодишни младежи не им е останала и капчица съвест. Дефюниак почти си е признал, което показва, че може би от него ще излезе достоен човек. — Да, би било чудесно.

— Нали разбирате, че ако се повтори…

— Няма! — разпалено възкликва младежът. — Няма да се повтори, професор Джоунс.

Джоунси е едва доцент, но не си прави труда да го поправи. В крайна сметка някой ден ще стане професор Джоунс. Няма голям избор — с жена си имат куп деца и ако в бъдеще не последват сериозни повишения на заплатата, ще им дойде доста нанагорно. Вече им се е случвало.

— Надявам се. Ето какво, Дейвид, искам съчинение от три хиляди думи за краткосрочните последици от нормандското нашествие. Цитирайте източниците, но няма нужда от бележки под линията. Езикът може да не е книжен, но тезата трябва да е необорима. Очаквам да го предадете следващия понеделник. Разбрано?

— Разбрано, сър.

— Ами тогава отивайте да пишете. — После посочва окъсаните му маратонки и добавя: — Вместо да си давате парите за бира, купете си нови маратонки, за да не настинете отново.

Дефюниак се запътва към вратата, после се обръща. Страхува се да не би господин Джоунс да размисли, но същевременно го гризе любопитство, присъщо на младежите: