Капан за сънища

чиито приятели бяха мъртви, избягали или променени, стоеше недалеч от хижата, в която никога повече нямаше да се върне, ближеше сняг като хлапе, ближещо сладолед по време на цирково представление, и наблюдаваше как гори хижата, в която беше прекарал толкова щастливи мигове. Огнените езици се промъкваха през кедровите плочки, с които беше покрит покривът. Топящият се сняг съскаше и се втечняваше, а водата шумно се спускаше по ръждясалите водосточни тръби. През отворената врата ту се подаваха, ту се скриваха огнени ръце, сякаш възторжените стопани на дома махаха на новопристигналите гости: „Побързайте, побързайте, да му се не види, влизайте, преди къщата да е изгоряла!“. Плесента, която покриваше гранитната плоча, посивя и се спаружи.

— Чудесно! — промърмори Хенри. Не осъзнаваше, че ритмично стяга и отпуска хватката си върху щеките. — По-хубаво не можеше да бъде!

Остана пред горящата хижа петнайсет минути, а когато усети, че повече не издържа, обърна гръб на пламъците и потегли обратно по пътя, по който беше дошъл.

7

Беше капнал от умора. Предстоеше му да измине над трийсет километра („По-точно трийсет и пет километра и половина“ — каза си) и знаеше, че с него е свършено, ако не поддържа равномерно темпо и пази силите си. Не се отклоняваше от утъпканата пътека, по която личаха дирите от моторната Шейна, и спираше да почива по-често отколкото на отиване към хижата.

„Но тогава бях много по-млад“ — помисли си с известна доза самоирония.

Два пъти погледна часовника си, забравяйки, че в Джеферсън Тракт сега беше Източно стандартно време. Небето беше закрито от гъсти облаци и единственото, в което бе сигурен, беше, че нощта не е настъпила. Не знаеше дали е ранен или късен следобед. При други обстоятелство стъргането на стомаха щеше да му послужи като ориентир, но споменът за човешкия крак, стърчащ от ваната, за гнусното същество на леглото на Джоунси, за яйцата и за червейчетата с изпъкналите черни очи сякаш завинаги беше прогонил апетита му. Знаеше, че ако случайно изпита глад, за нищо на света няма да посегне към храна, обагрена в червено. А при мисълта да хапне гъби буквално го втрисаше.

Установи, че карането на ски е като да яздиш велосипед — веднъж научиш ли се да го правиш, никога не го забравяш. Падна веднъж, докато се изкачваше по първия хълм — ските сякаш се изплъзнаха изпод него, но докато се спускаше по склона от другата страна, само няколко пъти залитна. Предполагаше, че ските не са мазани с вакса от времето, когато Картър беше президент, но ако следваше утъпканите дири на моторната шейна, придвижването щеше да е безпроблемно. Удивено се загледа в следите от диви животни в Просеката — никога не беше виждал толкова много. Очевидно някои животинчета са се движели успоредно на пътя, но повечето само го бяха прекосили, движейки се на изток. Просеката лениво криволичеше на северозапад, но горските обитатели определено се стараеха да избегнат западната посока.

„Аз съм пътешественик — помисли си той. — Може би един ден някой ще напише епична поема, озаглавена Странстванията на Хенри.“

— Да — заговори, обръщайки се към невидимата публика. — Времето спря и действителността се обърка, но човекът-яйце от пътя не се върна. — Изсмя се, но гърлото му беше толкова пресъхнало, че смехът му се превърна в задавена кашлица. Спря встрани от утъпканата пътека, отново загреба сняг с шепите си, и го напъха в устата си. — Много е вкусен… при това е полезен! — обяви. — Сняг! Препоръчвам консумацията му по всяко време на деня, не само за закуска!

Погледна към небето и веднага осъзна грешката си. Зави му се свят, изплаши се, че ще се просне по гръб. След миг замайването премина. Облаците изглеждаха по-тъмни. Дали това бе признак, че снеговалежът отново ще започне, или се свечеряваше? А може би притъмняването бе признак и за едното, и за другото. Коленете и глезените му бяха втвърдени от физическото усилие, което изискваше карането на ски, ръцете и раменете го боляха от оттласкването с щеките, имаше мускулна треска. Вече беше приел суровата истина, че ще стигне до магазинчето на Гослин едва след падането на мрака; ала сега, докато тъпчеше в устата си поредната порция сняг, изведнъж му хрумна, че може би никога няма да стигне до там.

Разхлаби тениската с емблемата на Ред Сокс, с която беше превързал раната на крака си, и изтръпна, като видя яркочервената нишка върху джинсите си. Пред очите му причерня, сърцето му лудо затуптя. Протегна треперещите си пръсти към нишката.

„Ама ти си бил голям герой! — присмя се мислено на себе си. — Ще бръснеш встрани червената гадост, сякаш е конец или някакъв боклук, така ли?“

Тъкмо това и направи, защото червената нишка наистина беше конец — червената бродерия на тениската се беше изнищила. Пусна го и го проследи с поглед как бавно се спуска върху снега. Сетне отново пристегна тениската около бедрото си. Бая се беше изплашил, а най-смешното бе, че само преди четири часа обмисляше как да сложи край на живота си — да се обеси, да легне във ваната и да си пререже вените, да изгълта няколко опаковки приспивателно и да нахлузи на главата си полиетиленов плик, да скочи от моста или да си пръсне мозъка като Хемингуей — похват, известен в някои среди като „сбогуването на полицая“.

„Изплаших се, защото не ми се ще да свърша по този начин — каза си, сякаш се оправдаваше пред себе си. — Не искам да бъда изяден жив от…“

— От отровна плесен, пренесена на Земята от планетата Х — добави гласно.

Човекът-яйце отново потегли на път.

8

Светът се смали, както се случва винаги, когато сме на границата на изтощението, а не сме свършили работата си и дори не сме я преполовили. Съществуването на Хенри се свеждаше до две простички, последователно повтарящи се движения — отблъскване с щеките и пързалянето със ските по снега. Вече не изпитваше болка, мускулната му треска като по чудо беше изчезнала, сякаш беше преминал в друго измерение. Смътно си спомняше, че бе изпитвал нещо подобно по времето, когато беше гимназист и играеше в училищния баскетболен отбор „Дери Тайгърс“. По време на важен четвърт финален мач тримата най-добри играчи бяха отстранени заради фалове само три минути след започване на третата част. Треньорът нямаше друг избор и вкара Хенри, чийто принос се състоеше само във вкарване на кошове от линията за наказателни удари и искане на прекъсвания. Някак си издържа, но когато прозвуча последният съдийски сигнал („Дери Тайгърс“ претърпяха позорна загуба), той имаше усещането, че сънува… сънува прекрасен сън. Докато вървеше по коридора към съблекалнята, краката му изведнъж се подкосиха и той се строполи на земята, продължавайки глуповато да се усмихва, а съотборниците му, облечени с червените екипи, които носеха при гостуванията си, избухнаха в смях, одобрително заподсвиркваха и заръкопляскаха.

Днес липсваха ръкопляскания и одобрителни подсвирквания, само на изток стрелбата продължаваше, макар че сега от време на време канонадата прекъсваше.

Много повече го тревожеха изстрелите, които се чуваха наблизо. Дали пък престрелката не се води около магазина на Гослин. Невъзможно беше да определи със сигурност.

Внезапно забеляза, че си тананика „Милост за дявола“, въпреки че изобщо не обичаше тази песен на Ролинг Стоунс („Подучил Пилат ръцете си да измие и така смъртта му подписал…“ Благодаря ви, страхотна публика сте, лека нощ…) и се насили да престане, като осъзна, че текстът на песента и спомените му за Джоунси по време на престоя му в болницата се препокриват — в съзнанието му изплува образът на приятеля му, какъвто го беше видял през март — не само отслабнал, но и някак съсухрен, като че цялата му същност се беше свила на топка, предпазвайки осакатеното му тяло. Макар да изглеждаше като човек на смъртно легло, не беше умрял, ала Хенри осъзнаваше, че именно тогава за пръв път насериозно беше започнал да обмисля да сложи край на живота си. Към архива от изображения, които му се присънваха нощем — синкавото мляко, стичащо се по брадичката на баща му, подскачащият тлъст задник на Бари Нюман, който тичешком напуска кабинета, Ричи Гренадо, който подава на полуголия и заливащ се в сълзи Дудитс изсъхналата кучешка фъшкия и го кара да я изяде — се прибави изпитото лице