Капан за сънища

небето? Ами присадките? Години наред хората, твърдящи, че са били отвлечени от извънземни, разказваха, че са ги събличали голи са ги подлагали на прегледи, след което са им присаждали нещо — според Хенри смехотворните им твърдения бяха като цитати от произведение на Фройд.

Усети, че съзнанието му се замъглява, и така се сепна, че разопакованите кренвирши на скута му паднаха на снега. Беше задрямал и след секунди сигурно щеше да потъне в дълбок сън. Дневната светлина гаснеше, светът наоколо бе придобил оловен оттенък. Върху крачолите на джинсите му беше навалял сняг. С насмешка си помисли, че ако беше заспал по-дълбоко, сигурно щеше да хърка.

Изчисти снега, изправи се и потръпна от болка, когато мускулите му сякаш протестно закрещяха. С отвращение погледна кренвиршите, разпилени в снега, сетне се наведе, уви ги в хартията и ги пъхна в джоба си. Предполагаше, че след няколко часа ще му се сторят най-прекрасната храна на света. От сърце се надяваше това да не се случи, но човек никога не знае, нали?

— Джоунси е в болницата! — изтърси ни в клин, ни в ръкав, без да знае защо го казва. — Джоунси е в болницата заедно с господин Сив. Трябва да остане там. В интензивното отделение.

„Полудявам! — помисли си. — Дърдоря врели-некипели… обезумявам!“ Прикрепи ските към обувките, като се молеше на Бога при навеждането да не получи прищипване на гръбначния стълб и да остане в това положение, сетне отново потегли на път. Снеговалежът се беше усили, падаше мрак.

Когато се досети, че е взел кренвиршите, но е забравил пушката на Джоунси, както и своята, беше изминал прекалено голямо разстояние, за да се върне.

12

След около четирийсет и пет минути спря и озадачено се втренчи в следите, оставени от Полярната котка. На слабата светлина забеляза, че дирята рязко завива надясно и навлиза в гората.

В проклетата гора! Защото Джоунси (и Пит, ако е бил с него) е навлязъл в гората, когато движението по Просеката — бяла алея сред притъмняващите дървета — е много по-лесно?

— Просеката води на северозапад — заразсъждава на глас, докато стоеше сред снега, а пакетът с кренвиршите се подаваше от джоба му. — А асфалтираното шосе към магазина на Гослин е на около пет километра оттук. И Джоунси, и Пит го знаят. При все това моторната шейна се отправя на… — Той разпери ръце, имитирайки стрелките на часовника, и добави: — Тръгва право на север. Защо?

А може би знаеше отговора. Небето беше по-светло над магазинчето на Гослин, сякаш там бяха монтирани силни прожектори. От време на време чуваше бръмченето на хеликоптери, които неизменно летяха в тази посока. Предчувстваше, че като се приближи, ще чуе буботенето на автомобилни двигатели и на генератори. От изток все още се разнасяха откъслечни изстрели, но очевидно големият купон беше именно там, където той отиваше.

— Устроили са базовия си лагер край магазина на Гослин — промърмори. — А Джоунси на всяка цена е искал да го избегне.

Беше сигурен в предположението си, но изведнъж му хрумна, че Джоунси вече не съществува. Съществува само червено-черния облак.

— Не е вярно — заяви. — Джоунси още е тук. Джоунси е в болницата заедно с господин Сив. Всъщност облакът е господин Сив. — После изневиделица в съзнанието му нахлуха думи, които настояваха да бъдат изречени: — Оаио? Оаи уаа?

Вдигна поглед към небето, от което се спускаха едри снежинки (снеговалежът беше намалял, но на земята се беше образувала нова бяла покривка), все едно вярваше, че Бог го наблюдава отнякъде, изучавайки го съсредоточено като учен, взиращ се в гърчещо се насекомо.

— Да му се не види, за какво говоря? Имаш ли представа?

Не получи отговор, но в съзнанието му проблесна необикновен спомен. От март насам с Пит, Бобъра и съпругата на Джоунси споделяха една тайна. Карла не искаше Джоунси да разбере, че на два пъти сърцето му е преставало да бие; първия път, когато санитарите са вкарали носилката в линейката, втория — секунди, след като са го завели в болницата. Разбира се, той знаеше, че е бил на косъм от смъртта (поне Хенри мислеше така), но не предполагаше колко тънък е бил косъмът. Ако е имал преживявания, описани от Кюблер и Рос, изразяващи се в попадане сред сияйна светлина, той или ги бе премълчал, или ги беше забравил под влияние на големите дози болкоуспокояващи препарати.

От юг се разнесе тътен, който се приближаваше с ужасяваща скорост; Хенри се просна в снега и запуши ушите си, докато затихна гръмливият звук, подсказващ, че цяла ескадрила бойни самолети преминава през облаците. Изправи се и усети, че сърцето му бие до пръсване. „Мили Боже! — помисли си. — Все едно се намирам в някоя от авиобазите, разположени около Ирак, а операцията «Пустинна буря» всеки момент ще започне!“

Възможно ли е току-що Съединените щати да са започнали война с извънземни пришълци? Възможно ли е да се намира в центъра на събития, наподобяващи описаните в романа на Хърбърт Уелс? Като че стоманен обръч стегна гърдите му. Ако предположението му е вярно, врагът разполага с нещо повече от неколкостотин ръждясали ракети „Скъдс“, с които да се противопостави на чичо Сам.

„Не мисли за това. Безпомощен си да промениш положението. Въпросът е каква ще бъде твоята съдба. Какво ще се случи с теб.“

Ревът на реактивните двигатели вече заглъхваше, но Хенри предполагаше, че изтребителите ще се върнат. И може би ще доведат приятели.

— „Пътят се разделя в снежната гора“ — май така се казваше в песента — изкиска се той. — Или нещо от този род.

Невъзможно беше да продължи, следвайки дирите от моторната шейна. След половин час ще цари пълен мрак и няма да се виждат, пък и дори да беше светло, обилният сняг скоро ще ги заличи. В края на краищата той ще се загуби и ще броди без цел и посока… също като Джоунси в момента.

Хенри въздъхна, обърна гръб на дирите от шейната и продължи по пътя.

13

Когато наближи мястото, на което Просеката се съединяваше с двулентовото асфалтирано шосе, което местните наричаха Суони Понд Роуд, той едва се държеше на крака. Бедрените му мускули сякаш бяха заменени от мокри пакетчета чай. Дори фактът, че сега светлините от северозапад блестят по-ярко и че чува съвсем отчетливо бученето на хеликоптерите, му подейства окуражително. Предстоеше му да се изкачи по висок и стръмен хълм, отвъд който започваше Суони Понд Роуд. Ако в района пристигат още военни части, твърде вероятно е движението по шосето да е натоварено.

— Тръгвай — промълви. — Хайде, тръгвай, тръгвай, тръгвай. — Ала в продължение на няколко секунди не помръдна. Не му се искаше да се озове отвъд хълма. — За предпочитане е под хълма32 отколкото отвъд — добави. Фразата изглеждаше изпълнена със скрито значение, но може би беше само поредната безсмислица, която му хрумваше ни в клин, ни в ръкав. Пък и нямаше избор.

Наведе се, загреба още сняг в шепите си — в полумрака изглеждаше така, сякаш държеше възглавничка. Пъхна малко в устата си и го остави да се разтопи — не беше жаден, но се мъчеше да отложи момента, в който отново ще тръгне на път. Светлините около магазина на Гослин бяха много „по-нормални“ от онези, които двамата с Пит бяха видели в небето („Върнали са се!“ — бе изкрещяла Беки, досущ като момиченцето, седнало пред телевизора в един стар филм на Спилбърг), но незнайно защо вдъхваха на Хенри ужасяващо предчувствие. Многобройните двигатели и генератори ревяха така, като че бяха… гладни.

— Не бой се, зайче! — каза. И тъй като наистина нямаше избор, заизкачва последния хълм, изпречващ се между него и шосето.

14

Спря на върха, за да си поеме дъх, и се подпря на щеките. Тук вятърът беше по-силен и го пронизваше