Капан за сънища

Хенри почти се е отказал от опитите си да откъсне вниманието на Бари от конкретно дърво и да го накара да изследва гората. От една страна, това се дължи на ненатрапчивото, но непреклонно желание на пациента да описва храната с най-големи подробности, а от друга — на факта, че не харесва Бари и никога не го е харесвал. Родителите на шишкото са починали. Баща му си е отишъл, когато Бари е бил на шестнайсет години, а майка му — когато бил на двайсет и две. Оставили са му огромно наследство, но то се управлява от попечител, докато младежът навърши трийсет години. Тогава ще придобие право да се разпорежда с парите… но само при условие, че продължи терапевтичното лечение. В противен случай правата му ще бъдат ограничени до петдесетата му годишнина.

Хенри се съмнява, че пациентът ще доживее до петдесет години.

Кръвното му налягане (изтъквал го е пред Хенри с известна гордост) е сто и деветдесет на сто и четирийсет.

Холестеролът му е двеста и деветдесет — Бари е златна мина за липиди.

„Аз съм ходещ инсулт, аз съм ходещ инфаркт“ — заявявал е той пред Хенри с ликуващата сериозност на човек, който може да изрече хладната, жестока истина, защото дълбоко в себе си знае, че не му е отреден подобен край — не, не, не и на него.

— На обяд хапнах в „Бъргър Кинг“ два от онези сандвичи „Екстра“ — тъкмо нарежда той. — Обожавам ги, защото сиренцето наистина е вряло. — Месестите му устни — неуместно малки за такъв шишко, досущ устенца на костур — се сбръчкват и тръпнат, сякаш вкусва несравнимото горещо сиренце. — Пих и шейк, а по пътя към вкъщи си взех хрупкави шоколадови бисквити. Дремнах, после си стоплих в микроволновата пакет замразени вафли. „Лего май его!“ — надава ликуващ вик като в рекламата на вафлите „Его“ на „Келогс“, после се разсмива. Това е радостният смях от милия спомен — за красивия залез, за допира на женска гръд през тънка копринена блуза (не че Бари, по мнението на Хенри, някога е изпитвал подобно усещане), или за горещия пясък на плажа.

— Повечето хора си претоплят вафлите „Его“ на тостера — продължава досадникът, — но според мен така стават прекалено хрупкави. От микроволновата стават горещи и меки. Горещи… и меки. — Премлясва с рибешките устенца. — Стана ми малко неловко, че изядох целия пакет. — Вмята последното изречение като маловажно уточнение, сякаш изведнъж се е сетил, че в крайна сметка на Хенри това му е работата. Пуска подобни реплики средно по четири-пет пъти на сеанс; после отново подхваща хранителната тема.

Разказът вече е стигнал до вторник вечер. Тъй като днес е петък, до края остава дълъг списък от основни и допълнителни ястия. Хенри си позволява да отклони мислите си другаде. Бари е последният му пациент за деня. Когато досадникът приключи с инвентаризацията на погълнатите калории, Хенри ще се прибере у дома да си стегне багажа. Предстои му да стане в шест сутринта, а между седем и осем Джоунси ще дойде да го вземе. Ще натъпчат багажа в стария му скаут, който Хенри държи единствено заради есенните ловни експедиции, а към осем и половина вече ще са отпрашили на север. По пътя ще заберат Пит от Бриджтън, после Бобъра, който още живее в Дери. Утре вечер ще ся в Бърлогата В Джеферсън Тракт, ще играят карти в дневната и ще слушат как вятърът свири в стрехите. Пушките ще са облегнати в ъгъла на кухнята, а разрешителните за лов ще са окачени на куката на задната врата.

Ще бъде с приятелите си, а това винаги го кара да се чувства така, сякаш се е завърнал у дома. За около седмица филтърът може би ще се отмести. Ще говорят за миналото, ще се смеят на безобразните цинизми на Бобъра, а ако някой или неколцина ударят сърна, ще бъде още по-весело. Все още се чувстват добре заедно. Заедно успяват да преборят времето.

Някъде в далечината Бари Нюман продължава да мели. Свински котлети и пюре от картофи и царевица, обилно полято с масло; шоколадов сладкиш „Пепъридж Фарм“, цяла купа с „Бен енд Джерис Чънки Мънки“, и яйца, пържени яйца, варени яйца, яйца на очи…

Хенри кима в подходящите моменти и чува, без всъщност да слуша. Стар психиатърски трик.

Бог им е свидетел — Хенри и неговите приятели също имат своите проблеми. Опре ли до връзки, Бобъра е пълна трагедия, Пит пък прекалява с пиенето (според Хенри направо се олива), Джоунси и Карла се разминаха с развода за една бройка, а Хенри се бори с някаква ужасна депресия, която е еднакво противна и изкусителна. Тъй че, да — имат си своите проблеми — а утре вечер вече ще са заедно. Тази година за осем дни. По-хубаво от това, здраве!

— Знам, че не бива да изпитвам натрапчива потребност още рано сутрин. Сигурно кръвната ми захар пада, може би това е причината. Във всеки случай доядох си тортата, после се качих на колата и отскочих до „Дънкин Донътс“, взех си дузина холандски ябълки и четири…

Хенри — все още погълнат от мисли за ежегодната ловна експедиция, която започва утре, си дава сметка какво казва, чак когато думите увисват в пространството:

— Виж, бари, тази натрапчива потребност да се тъпчеш с храна може би е свързана с мисълта, че си убил майка си. Мислиш ли, че е възможно?

Бари онемява. Хенри вдига поглед и установява, че другият така се е ококорил, та очите му се виждат измежду тлъстините. И макар да си дава сметка, че трябва да спре — това въобще не е негова работа, няма нищо общо с терапията — не иска да замълчи. Донякъде защото се е замислил за приятелите си, но най-вече заради шокирания поглед на пациента и пребледнялото му лице. Онова, което най го дразни, може би е самодоволството на Бари. Дълбоко е убеден, че няма нужда да променя саморазрушителното си поведение, камо ли да търси причините.

— Ти вярваш, че си я убил, нали? — продължава Хенри. Говори най-небрежно, почти лековато.

— Аз… никога… аз… отвращава ме…

— Тя те е викала, викала, оплаквала се е от болките в гърдите, но, разбира се, го е повтаряла твърде често, нали? През седмица. Понякога дори като че ли през ден. Крещяла е истерично: „Бари, повикай доктор Уидърс. Бари, извикай линейка. Бари, обади се на 911.“

Никога не са обсъждали родителите му. Уж е ненатрапчив, тлъст, но всъщност е голям инат и не допуска разговори на тази тема. Тъкмо започва — уж — да разказва за тях, и изведнъж, бинго! — на бърза ръка превключва на агнешко печено, печено пиле или печена патица с портокалов сос. Отново започва с изреждането. По тази причина Хенри не знае нищо за родителите на Бари и няма дори най-бегла представа какво се е случило в деня на смъртта на майка му, как тя е паднала от леглото и се е напикала на килима, продължавайки да крещи истерично, сто и петдесет килограмова противна дебелана, която истерично крещи. Не знае нищо по въпроса, защото тези събития не са му разказвани, но все пак са му известни. Тогава Бари е бил по-слаб. Относително строен, осемдесеткилограмов младеж.

Това е неговата версия на Дирята. Той така я вижда. Може би вече пет години не му се е явявала (освен понякога насън) и вече мислеше, че всичко е свършило, но ето, че изведнъж пак се започна.

— Седял си пред телевизора и си я слушал как вие — продължава. — Гледал си шоуто на Рики Лейк3 и си нагъвал — какво? Ягодова торта „Сара Лий“? И купа сладолед? Не знам. Но си я оставил да крещи.

— Престанете!

— Решил си да не й обръщаш внимание, и защо пък не? Цял живот си вдигал фалшива тревога. Не си глупав — знаеш, че е така. Случват се такива работи. Струва ми се, че това ти е известно. И понеже обичаш да си хапваш, си се скрил в своята пиеска а ла Тенеси Уилямс. Но знаеш ли какво, Бари? Това ще те довърши. Дълбоко в себе си не го вярваш, но яденето ще те довърши. Сърцето ти вече хлопа като оживял мъртвец, който блъска по капака на ковчега. А какво ще стане, като качиш още четирийсет-петдесет кила?

— Млъкн…

— Паднеш ли, Бари, то ще е като срутването на Вавилонската кула в пустинята. Който те види, ще разказва години наред. Човече, чиниите ще паднат от полиците…

— Престанете! — Бари се изправя, този път без помощта на Хенри, и като изключим алените петна, които разцъфтяват на страните му като диви рози, е мъртвешки блед.

— … кафето ще се разплиска от чашите, а ти ще се напикаеш като нея…

— ПРЕСТАНИ! — писка Бари Нюман. — ПРЕСТАНИ, ЧУДОВИЩЕ ТАКОВА!

Но Хенри не може да престане. Не може. Вижда Дирята, а зърнеш ли я веднъж, не можеш току-така да