пушка — всъщност грандът на Джоунси. Помисли си: —
Войникът рязко се извърна, самодоволното му изражение хукна да догони побягналия му смях. Изглеждаше смутен и дори изплашен:
— Какво каза, умнико? Каза ли нещо?
— А, нищо. Питам се само дали и ти си се облажил от онова маце, дето Франки пръв го е обяздил. Пусна ли ти няколко секунди аванта?
От изненада долната устна на войника увисна и той заприлича на слабоумен, след миг лицето му пламна и от необуздана ярост. Насочи оръжието си към затворника, а на Хенри му се стори, че цевта му се усмихва. Смъкна ципа на якето си и го разгърна.
— Давай! — подвикна и се засмя. — Давай, Рамбо, изпълни си номера!
Войникът още секунда го държа на мушка, после Хенри усети как гневът му стихва. Знаеше колко голям е бил рискът — видя как братът на Франки се мъчи да измисли достоверно оправдание за убийството на затворника, но за щастие се позабави и мозъкът му усмири червения звяр на яростта. Историята с Ричи Гренадо се повтаряше. Хора като Ричи никога не умират. Те са драконовите зъби на света.
— Почакай до утре — процеди войникът. — Утре ще ти отделя специално внимание, хитрецо!
Този път Хенри му позволи да се отдалечи — не му се щеше повече да дразни червения звяр, макар да се беше оказало прекалено лесно. Все пак беше получил някаква информация… по-точно предположенията му бяха потвърдени. Войникът беше доловил мислите му, но доста смътно. Ако ги беше разбрал, щеше да действа мълниеносно. Нито пък беше попитал как така затворникът е разбрал за случилото се с Франки. Причината беше ясна — войникът е разбрал какво е направил Хенри; тук всички бяха „заразени“ от телепатия, бяха я прихванала като някакъв вирус, причиняващ леки заболявания.
— Само дето моето заболяване е от по-тежките — промърмори той и вдигна ципа на якето си. Същото се отнасяше и за Пит, Бобъра и Джоунси. Ала първите двама вече бяха мъртви, а Джоунси… Джоунси… — Джоунси е най-зле — добави и се запита къде ли е сега приятелят му.
На юг… отклонил се е в южна посока. Изплъзнал се е от строго охранявания район. Навярно командващите операцията бяха предвидили подобна възможност и перспективата за нарушаване на „скъпоценната им карантина“ не ги тревожеше. Предполагаха, че е без значение, ако един-двама души избягат.
Хенри беше на друго мнение.
6
Оуен остана прав, без да отпие от чашата с кафе, докато санитарите от лечебницата изнесоха носилката; за щастие Мелроуз вече не ридаеше, само тихо стенеше, успокоен от морфина, който му бяха инжектирали. Пърли побърза да ги последва, най-сетне Ъндърхил остана насаме с шефа си.
Курц отново се настани на люлеещия се стол, наклони глава и развеселено изгледа Оуен. Яростният безумец бе изчезнал, сякаш го бяха прибрали като маска за Хелоуин.
— Мисля си за едно число — промърмори. — Ще ми кажеш ли кое е?
— Седемнайсет — без колебание отговори Ъндърхил. — Изписано е с червено, все едно върху противопожарна кола.
Курц доволно кимна:
— Сега е твой ред да опиташ.
Оуен си представи пътен знак за ограничение на скоростта до осемдесет километра в час.
— Числото е осем — след секунда обяви Курц. — Изписано е с черно върху бял фон.
— Почти улучи, шефе.
„Шефът“ отпи от кафето, което беше налял в керамична чаша с надпис „ОБИЧАМ ДЯДО“. Оуен последва примера му и притвори очи от удоволствие. Времето беше отвратително, случилото се в караваната — още по-отвратително, а кафето, приготвено от Фреди, си го биваше.
Курц, който на бърза ръка беше навлякъл гащеризона си, извади от джоба си голяма памучна кърпа. За миг се втренчи в парчето плат, после с усилие коленичи (обществена тайна бе, че старецът страда от ревматизъм) и се зае да почисти пода от кръвта на Мелроуз. Оуен, който до този момент смяташе, че нищо не е в състояние да го потресе, бе потресен от дъното на душата си.
— Съ… — Пфу, как му се изплъзна това „сър“! — Шефе…
— Млък! — промърмори Курц, без да го погледне. Избърсваше петно след петно, досущ като старателна чистачка. — Баща ми все повтаряше, че като изцапа нещо човек, сам трябва да си го почисти, та следващият път да се позамисли дали да повтори. Как се казва баща ми, мъжки?
Оуен се опита да го види, но зърна само частица от него като комбинезон, който се подава изпод женска пола.
— Пол ли?
— Не, Патрик, но ти почти уцели. Според Андърсън това е телепатична вълна, чието въздействие постепенно намалява. Смяташ ли, че предположението е страховито?
— Да.
Курц кимна, без да вдигне глава — продължаваше съсредоточено да търка и да бърше.
— Всъщност по-страшното е предположението отколкото самият факт, не мислиш ли? — попита.
Оуен се засмя. Старецът не беше загубил способността си да изненадва. Чувал бе хората да казват за човек с нестабилна психика, че играе карти с непълна колода. Най-страшното при Курц бе, че играеше с пълна колода, към която допълнително са били прибавени карти — например няколко аса. Също и няколко двойки, които в покера могат да се броят за аса, попове и така нататък.
— Седни, Оуен. Изпий си кафето като нормален човек и ме остави да почистя. Изпитвам потребност да го направя.
Ъндърхил си помисли, че в случая шефът сигурно е искрен. Подчини се на заповедта и седна. След пет минути Курц с усилие се изправи на крака, лицето му се сгърчи от болка. С погнуса хвана кърпата за единия край, занесе я в кухничката, хвърли я в кошчето за смет и отново се настани на люлеещия се стол. Отпи от кафето, намръщи се и остави чашата на масичката:
— Изстинало е.
Ъндърхил се изправи:
— Ще ти донеса дру…
— Не, седни. Искам да поговорим.
Оуен се подчини.
— С теб одеве имахме малко разногласие, нали?
— Не бих казал, че…
— Знам, че не би го нарекъл така, но е самата истина. Когато се разгорещиш, прехвърчат искри. Но това вече е в миналото. Налага се да го забравим, защото аз ръководя операцията, ти си моята дясна ръка, а тепърва ни предстои работа. Ще бъдеш ли рамо до рамо с мен?
— Да, сър — „Да му се не види, пак се изпуснах!“ — помисли си. — Да, шефе.
Курц смразяващо се усмихна:
— Преди малко загубих контрол. — Произнесе го с искрено разкаяние, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.
Години наред бе успявал да заблуди Оуен, но този път номерът му не мина.
— Карах по обичайната рецепта — две части Патън, една част Распутин, прибави вода, разбъркай и сервирай — но изведнъж изпуснах юздите. Мислиш ме за луд, нали?
„Внимавай! Много внимавай! — каза си Ъндърхил. — Бог знае до каква степен Курц може да чете мислите ти!“.
— Да, сър. Малко, сър.
Курц спокойно кимна:
— Да, малко луд. Определението е много точно. В този занаят съм от дълги години — хора като мен са необходими, но трудно се намират — а за да си вършиш съвестно работата, трябва да си малко откачен. Да, едва забележима е тънката граница, която психотерапевтите толкова често споменават, при това никога в
