Капан за сънища

— Грешиш, мъжки, това е Божията милост. Първо, корабът им се разбива, второ, хората узнават за присъствието им в местността, трето, студът действа пагубно и на тях, и на космическия пърхут, дето са го довлекли. — Той отброяваше на пръсти, а клепачите с белезникавите мигли се притваряха. — Но това не е всичко. Нашите „гости“ правят присадки на неколцина земни жители, но планът им не проработва — проклетите присадки се превръщат в канибали и убиват гостоприемниците си, вместо да осъществят хармонично съвместно съществуване.

Избиването на животните също протече добре — преброихме над сто хиляди парчета и близо до границата с Касъл Саунти вече е устроено голямо барбекю. Ако това се беше случило през пролетта или през лятото, насекомите сто на сто щяха да пренесат заразата, но сега няма подобна опасност.

— Възможно е животни да са се изплъзнали през кордона.

— Разбира се, може би не само животни, но и хора. Обаче плесента се разпространява сравнително бавно. А най-хубавото е, че заловихме повечето гостоприемници, защото корабът беше унищожен и защото малките сивчовци са си донесли въгленчета вместо пламтящи огньове. Вече им е изпратено съобщение: „Елате с мир или ни нападнете с лъчистите си оръжия, но не повтаряйте същия номер, защото не минава!“ Според мен те повече няма да стъпят на Земята… или ще изминат години, докато отново се престрашат. Половин век се ебават с нас, преди да долетят тук. Жалко, че не можахме да запазим кораба, та да го предоставим на учените глави, но нищо чудно да е за добро — нищо чудно и летателният апарат да е бил заразен с плесента. Знаеш ли от какво най ни беше шубе? Че или сивчовците, или риплито ще се заселят в някого, който ще пренася заразата, без сам да я прихване.

— Сигурни ли сте, че това вече не се е случило?

— Почти. Ако пък предположението ти е правилно, няма начин да се промъкне през кордона. — Курц доволно се усмихна. — Извадихме късмет, войнико. Най-вероятно няма жив преносител на плесента, сивчовците до един са мъртви, а заразата няма да се разпространи извън Джеферсън Тракт. Това е късмет или Божията намеса — твоя си работа в кое от двете ще повярваш.

Курц наведе глава и стисна горната част на носа си като човек, страдащ от синузит. След миг отново вдигна поглед, а очите му бяха насълзени. „Крокодилски сълзи!“ — помисли си Оуен, после се запита дали не греши. Нямаше достъп до съзнанието на „шефа“. Или телепатичната вълна се беше отдръпнала, или Курц беше намерил начин да затвори вратата за нежелани гости. Ала когато онзи отново заговори, Ъндърхил почти беше сигурен, че говори човешкото същество Курц, не някакъв повреден робот.

— Това е последната ми операция, Оуен. Приключи ли, и аз приключвам с армията. Предполагам, че ще останем тук още поне четири дни, ако не и седмица, ако се сбъднат прогнозите за нечувана снежна буря — и няма да ни бъде лесно, но най-голямото изпитание ни очаква утре сутринта. Сигурно ще си свърша работата, но след това… имам достатъчно стаж за пълна пенсия и смятам да кажа на големите клечки: „Платете или ме убийте“. Мисля, че ще платят, защото им знам кирливите ризи — в това отношение ползвам челния опит на Хувър37 — но май вече не ми пука. Участвал съм в по-страшни акции — през 1989 година в Хаити само за един час очистихме осемстотин души и още го сънувам — но като си помисля за утре, тръпки ме побиват. И знаеш ли защо? Защото бледните глупчовци в обора и в заграждението за конете… са американци! Хора, които карат шевролети, пазаруват от „Кеймарт“ и не пропускат нито един епизод на „Спешно отделение“. Стомахът ми се преобръща при мисълта да стрелям по американци, да убивам американци! Ще го направя само защото е необходимо, за да приключи тази гадна история, и защото нещастниците тъй или иначе ще умрат, и то много по- мъчително. Ясно?

Оуен Ъндърхил мълчеше. Предполагаше, че е съумял да запази безразличното си изражение, ала проговореше ли, щеше да издаде безпределния си ужас. Едно е да предчувстваш какво ще се случи, съвсем друго — да го чуеш с ушите си.

Представи си как, газейки през снега, войниците се приближават към телената ограда, причу му се гласът от високоговорителите, който нарежда на задържаните да излязат от обора. Никога не беше участвал в подобна операция, но знаеше какво трябва да се случи. Какво ще се случи.

Курц, който не откъсваше поглед от него, продължи:

— Не очаквай да чуеш, че съм ти простил заради тъпия номер, дето ми извъртя днес следобяд, но да знаеш, че си ми длъжник, мъжки. И без телепатията разбирам как възприемаш думите ми; хич няма да си хабя думите и да ти набивам в главата, че е крайно време да пораснеш и да приемеш действителността. Ще ти кажа само, че разчитам на теб. Този път ми е необходима помощта ти.

Като гледа човек просълзените му очи, тикът, който опъваше крайчеца на устните му, едва ли би допуснал, че само преди няколко минути Курц е прострелял в крака свой подчинен.

Оуен си помисли: „Помогна ли му да извърши кръвопролитието, без значение ще бъде дали съм стрелял по невинните жертви; ще бъда завинаги прокълнат като онези, които са вкарали евреите под душовете в концлагера «Берген-Белсен».“

— Ако започнем в единайсет, ще свършим за половин час — спокойно отбеляза Курц. — Или най-късно до дванайсет. После ще се помъчим да забравим.

— Само дето ще го сънуваме.

— Да, тъй си е.

Ъндърхил кимна. Беше стигнал до тук и нямаше да изпусне въжето тъкмо сега, пък ако ще да бъде прокълнат до края на живота си. Най-малкото ще се помъчи актът да бъде милосърден… доколкото е възможно масовото убийство да бъде милосърдно. По-късно щеше да бъде поразен от абсурдността на тази идея, но когато се намираш в присъствието на Курц и очите му неотлъчно те наблюдават, губиш представа за действителността.

В крайна сметка лудостта му вероятно беше по-заразна от плесента.

— Радвам се. — Курц се излегна на люлеещия се стол. Изглеждаше поуспокоен и капнал от умора. Отново извади смачкания пакет „Малрборо“, погледна вътре и го подаде на Оуен: — Останали са две. Искаш ли?

Ъндърхил поклати глава:

— Този път ще пасувам, шефе.

— Тогава дим да те няма. Ако е необходимо, отскочи до лечебницата да ти дадат няколко хапчета приспивателно.

— Май няма да се наложи — излъга Оуен. Изкушаваше се да вземе успокоително, но нямаше да се поддаде на изкушението. По-добре цяла нощ да не мигне.

— Както искаш. А сега изчезвай. — Когато онзи почти беше стигнал до вратата, Курц се провикна:

— Хей, Оуен!

Ъндърхил дръпна ципа на якето си и се обърна. Навън вятърът се усилваше, воят му ставаше все по- зловещ. Снежната буря набираше скорост.

— Благодаря — промълви Курц. По страната му се търкулна голяма и абсурдна сълза, ала той очевидно не осъзнаваше, че плаче. В този момент Ъндърхил изпитваше към него едновременно съжаление и обич. Напук на всичко, което знаеше за него, напук на желанието си да бъде предпазлив, та по-късно да не съжалява. — Благодаря, мъжки.

7

Въпреки усилващия се снеговалеж Хенри продължаваше да стои до оградата; поизвърнал се беше, за да се защити от пронизващия вятър, но не изпускаше от поглед голямата каравана, очаквайки Ъндърхил да излезе. Другите задържани се бяха върнали в обора и се бяха скупчили около печката. Като се постоплеха, щяха да изказват всякакви невероятни предположения, но едва ли щяха да прозрат истината, която буквално им се набиваше в очите.

Машинално се почеса по бедрото, изведнъж осъзна какво прави и стреснато се огледа, дори се обърна кръгом. Не се виждаха нито задържани, нито войници от охраната. Въпреки усилващия се снеговалеж около магазинчето на Гослин беше светло като посред бял ден, видимостта беше отлична. Поне засега Хенри бе сам.

Наведе се и развърза ризата, с която беше пристегнал раната си. После разтвори прореза в джинсите