Капан за сънища

незабавно ще се изгуби. Господин Сив ще се избави от грижата как да се отърве от него — до края на живота си Джоунси ще се лута из зашеметяващата пустош на складираните кашони.

„Голям тъпак съм бил! — упрекна се мислено. — Да се изгубя тук е все едно да се заблудя в собствената си спалня. Нито пък се налага да търся онова, което ми е необходимо. Всичко тук ми принадлежи. Добре дошъл в собственото си съзнание, храбрецо.“

Прозрението беше толкова потресаващо, че силите го напуснаха… след миг обаче му хрумна, че сега не бива да се отпуска нито да се колебае. Господин Сив, всеобщият любимец и похитител на човешки тела, пристигнал от Бог знае къде, няма да се занимава още дълго с шофьора на камиона. Ако Джоунси възнамерява да премести някои папки на по-безопасно място, сега е моментът да действа. Въпросът беше кои да вземе.

„Дудитс! — прошепна вътрешният му глас. — Свързано е с Дудитс и ти го знаеш. Напоследък все за него мислиш. Същото е и с Пит, Бобъра и Хенри. Именно Дудитс свързва вас четиримата — винаги си го знаел, но сега знаеш и още нещо, нали?“

Точно така. Знаеше, че през март едва не загина при злополуката, защото му се бе сторило, че вижда Дудитс, с когото Ричи Гренадо и приятелчетата му се подиграват. Само че „подиграват“ беше меко казано за случващото се зад товарния гараж на братята Тракър. Точната дума беше „изтезават“. Когато видя, че изтезаването и било повторено, той се бе втурнал да прекоси улицата, без да се огледа, и…

— Главата му беше отсечена. — Гласът на Бобъра се разнесе от високоговорителите, монтирани на тавана, а Джоунси така се стресна, че едва не подскочи. — Въргаляше се в канавката, а очите му бяха запълнени с кал. Рано или късно всеки убиец заплаща за стореното, това си е факт.

Главата на Ричи! Главата на Ричи Гренадо! Не, Джоунси нямаше време да мисли за това. Пребиваваше незаконно в собственото си съзнание и трябваше да побърза.

Когато се озова в необятната зала, всички кашони бяха еднакви и без надписи. Сега забеляза, че върху най-горните кашони на купчината до него с черен флумастер беше написано „ДУДИТС“. Изненадващо ли беше откритието му? Дали бе само въпрос на късмет? Не, разбира се. Та нали в неизброимото количество кашони се съхраняват неговите спомени, които съзнанието му е в състояние да възкреси, когато пожелае.

„Трябва ми нещо, с което да ги пренеса“ — помисли си, огледа се и без особена изненада видя яркочервена ръчна количка. Тук се сбъдваше всяко желание, което ти хрумне, а най-хубавото според Джоунси бе, че всеки човек притежава подобно магическо място.

Бързо натовари на количката кашоните с надпис „ДУДИТС“ и тичешком ги закара в канцеларията. Не си губи времето да ги разтоварва, а ги изсипа направо на пода — и без това не очакваше посещение на комисия от списание „Хубав дом“.

Отново изтича в залата, опитвайки се да долови присъствието на господин Сив, но очевидно натрапникът още беше зает с шофьора на камиона, който се казваше… да, фамилното му име бе Джанас. Облакът си беше тук, но не го усети. Беше глупав като… като плесен.

Джоунси натовари останалите кашони, но изведнъж забеляза, че и върху онези в съседство също са се появили надписи с черен флумастер. Само че този път вместо „ДУДИТС“ пишеше „ДЕРИ“, а кашоните бяха толкова много, че бе невъзможно да пренесе всичките. Запита се дали изобщо трябва да вземе някой.

Докато тикаше към канцеларията количката, натоварена с втората партида кашони със спомени, той се опита да вземе решение. Логично бе, че са подредени до онези с надпис „ДУДИТС“ — обичайно е запаметяването да е свързано с различни асоциации. Въпросът бе дали спомените му за Дери ще му помогнат. А как да го разбере, след като няма представа какво иска Сивият?

Няма представа ли? Напротив!

„Господин Сив иска да отиде на юг.“

Дери се намираше на юг от Джеферсън Тракт.

Джоунси на бегом се върна в склада за спомени, като тикаше количката пред себе си. Възнамеряваше да натовари колкото е възможно повече кашони с надписи „ДЕРИ“, с надеждата, че е взел необходимите… и че навреме ще усети завръщането на Сивия. Знаеше, че ако онзи го залови вън от канцеларията, ще го смачка като муха.

4

Ужасеният Джанас наблюдаваше как лявата му ръка посегна да отвори вратата на камиона. В купето нахлу облак сняг, понесен от ураганния вятър.

— Не ме измъчвай повече, господине, моля те, недей, ще те кача, щом искаш, само не ме измъчвай повече, главата ми ще се…

Ненадейно нещо пробяга в съзнанието на Анди Джанас, все едно беше вихрушка, надарена с очи. Усети я да надниква в заповедите, които беше получил от командира, установявайки часа, в който се очакваше пристигането му в „Синя база“, после взе да рови в ума му, търсейки познания за Дери, с каквито той не разполагаше. Пътьом беше минал през Бангор, но никога през живота си не беше стъпвал в Дери.

Почувства, че вихрушката се оттегля и за миг изпита неописуемо облекчение („Не разполагам с онова, което я интересува, ще ме освободи по живо, по здраво“), сетне разбра, че съществото, което се бе промъкнало в съзнанието му, никога няма да го освободи. Първо, искаше да му вземе камиона, второ — завинаги да му затвори устата.

Джанас не беше от хората, които се предават без бой, затова оказа кратка, но много енергична съпротива. Непредвиденото забавяне на господин Сив позволи на Джоунси да натовари поне една количка с кашоните, съдържащи спомени от Дери. След няколко секунди Сивият отново установи контрол върху двигателните способности на шофьора.

Анди безпомощно наблюдаваше как ръката му се насочва към сенника, сграбчва химикалката и я измъква, като скъсва ластика, който я придържа.

— Не! — изкрещя, но беше прекалено късно. За частица от секундата зърна някакъв проблясък, сетне ръката му, която стискаше като кама химикалката, я заби в ококореното му око. Нещо изпука, той заподскача зад волана като марионетка, задвижвана от неопитен кукловод; химикалката се забиваше все по-дълбоко, а спуканата му очна ябълка се стичаше по страната му като абсурдна сълза. Металното връхче докосна някаква тънка преграда — вероятно хрущял — премина през нея и се заби в мозъка му.

„Мръсно копеле! — помисли си той. — Какво правиш, мръсно… “

В съзнанието му за последен път проблесна ярка светлина, сетне се възцари мрак. Джанас се строполи върху волана. Клаксонът на камиона оглушително засвири.

5

Информацията, която господин Сив получи от Анди Джанас, беше доста оскъдна — донякъде това се дължеше на неочакваната съпротива на шофьора — но със сигурност беше разбрал, че шевролетът е част от транспортна колона, пътуваща по магистралата. Другите камиони бяха изостанали поради снежната буря, ала според онова, което беше прочел в съзнанието на Анди, всички се бяха насочили към някаква „Синя база“ и магазинчето на някой си Гослин. Там ги очакваше някой, заемащ командирски пост, от когото шофьорът изпитваше панически страх, но господин Сив не се интересуваше от човека, наричан Страшилището Курц, Шефа или Откачалката. Пет пари не даваше за него, защото знаеше, че не бива да се доближава до магазина на Гослин. Нещо му подсказваше, че онова място е някак по-различно, също като човеците, с които беше населено. Първо, бяха надарени с телепатични способности, макар и на много ниско ниво, ала най-необикновеното бе, че оказваха съпротива. Той не знаеше каква е причината, но съпротивата им беше факт.

Каза си, че е време да приключи този епизод. Хубавото бе, че е открил начин да получава информацията, която му е необходима.

Използвайки ръцете на Джоунси, той издърпа шофьора, завлече го до предпазния парапет и го хвърли в пропастта, без да проследи с поглед как трупът се изтъркаля надолу по стръмния склон. Върна се при