липсваше — беше го извадил при падане на ледената пързалка, а следващата или по-следващата година — във всеки случай беше преди да постъпят в гимназията — му поставиха изкуствен зъб. Третата снимка беше на Пит — малчуган с широко лице, чиято кожа има маслинен оттенък, а косата му е подстригана толкова късо, че съучениците му го взимат на подбив. Виновник за глупавата прическа беше баща му, който все повтаряше, че не се е сражавал в Корея, за да стане синът му хипи. Най-накрая беше прикрепена фотографията на Хенри, който от малък носеше очила с голям диоптър и напомняше на Джоунси на малкия детектив Дани Дан — герой от любимата му поредица юношески криминални романи.
Бобъра, Пит, Хенри. Колко силни бяха чувствата му към тях и колко внезапно беше прекъснато дългогодишното им приятелство. Да му се не види, толкова е нечестно…
Ненадейно снимката на Бобъра оживя, той ококори очи и прошепна:
— Главата му беше отсечена, спомняш ли си? Въргаляше се в канавката, а очите му бяха запълнени с кал. Ама че гадост! Исусе Христе, откачалко!
„Божичко!“ — помисли си Джоунси, когато в съзнанието му изникна единствената подробност, свързана с първата им ловна експедиция, която беше забравил… или съзнателно потиснал. Дали и четиримата съзнателно бяха потиснали спомена? Може би. Твърде вероятно. Защото през изминалите години бяха разговаряли за най-различни случаи от детството си, бяха споделяли какви ли не спомени… с изключение на този.
Нещо, което се беше случило с тях тогава, по някакъв начин бе свързано със случващото се сега.
„
2
Анди Джанас беше изпреварил трите камиона, с които пътуваха членовете на малкия му отряд, защото за разлика от него колегите му не бяха свикнали да шофират при подобни атмосферни условия. Анди беше израснал в Северна Минесота, затова студът и снегът не го плашеха. Пътуваше сам в един от най- съвършените модели на „Шевролет“, специално конструирани за армията — малък камион с четири предавки, които той използваше според предназначението. Анди Джанас не беше вчерашен.
В общи линии, платното беше почистено; преди около час по магистралата бяха преминали два армейски снегорина (вероятно всеки момент щеше да ги настигне, тогава щеше да намали скоростта и да се движи след тях като примерно момче), снежната покривка върху бетонната настилка беше максимум пет- шест сантиметра. Много по-опасен беше вятърът, който завихряше снежинките и превръщаше шосето в призрак. Разбира се, опитните шофьори се ориентираха по светлоотражателите, но онези леваци, които караха след него, не знаеха този трик… може би пък фаровете на камионите бяха монтирани по-високо и светлината им не достигаше до светлоотражателите. А когато вятърът понесеше гъста пелена от сняг, не се виждаха дори рефлекторите и целият свят сякаш побеляваше; в подобни моменти просто трябва да отместиш крака си от педала, докато вихърът отмине, а междувременно да се стараеш да не излезеш от платното. Анди знаеше, че ще се справи, ако пък случайно закъсаше, щеше да призове на помощ колегите си, с които непрекъснато поддържаше радиовръзка; знаеше още, че след колоната се движат още снегорини, които разчистват платното, водещо на юг, от Преск Ил чак до Милинокът.
Отзад в камиона бяха натоварени три големи, тройно опаковани чувала. В единия бяха труповете на двата елена, които бяха загинали от плесента. В другия — като си помислеше за съдържанието му, Анди потръпваше от отвращение — бяха останките от един сивчо, които бавно се превръщаха в червеникаво- оранжева супа. И двата пакета бяха предназначени за лекарите в базата, която беше разположена близо до…
Той вдигна поглед към сенника, под който бяха пъхнати лист хартия и химикалка. На листа беше написано: „Маг. на Гослин, изх. 16“.
Джанас си помисли, че ще измине разстоянието за около час, може би дори за по-малко време. Несъмнено лекарите ще му кажат, че вече са взели необходимите им проби и труповете на елените ще бъдат изгорени; виж, на сивчото сигурно ще се зарадват и веднага ще се захванат с него, стига да не се е втечнил напълно. Може би студът наистина забавяше процеса на разлагането, но на Анди Джанас това не му влизаше в работата. Неговата работа беше да предаде „мострите“ и да изчака командирът на базата да го разпита за положението в северния сектор на отцепения район, където беше относително най-спокойно. Каза си, че докато чака, ще пийне чаша горещо кафе и ще хапне голяма порция бъркани яйца. А пък ако извади късмет и срещне когото трябва, нищо чудно да прибави към кафето нещо по-силничко, та съвсем да се сгрее. После ще си легне и…
Анди свъси вежди, поклати глава и почеса ухото си, като че нещо го беше ухапало. Силен порив на вятъра разтърси камиона. Магистралата и светлоотражателите изчезнаха. За пореден път плътната бяла пелена обви камиона и Джанас си помисли, че колегите му сигурно са изплашени до смърт, но не и той, не и господин Минесота Предпазливия, дето знаеше, че трябва само да отпуснеш педала за газта (и за забравиш спирачките — когато шофираш по време на снежна буря, натискането на спирачките означава да си търсиш белята) и да изчакаш…
— А? — Той стреснато се втренчи в радиото, от което се разнасяше само пращене и едва чуто несвързано бърборене.
— Ох! — изпищя Анди и се хвана за главата — изведнъж беше изпитал непоносима болка. Масленозеленият камион рязко се отклони встрани, плъзна се, сетне, действайки машинално, Джанас овладя волана. Още не беше натиснал педала за газта и скоростта бързо намаляваше.
Снегоринът беше направил тясна пътека в средата на двете платна, водещи в южна посока. Джанас зави вдясно, облаци сняг заизхвърчаха изпод колелата, а бурният вятър мигновено ги разнесе. Светлоотражателите блестяха в мрака като очи на котка.
Анди отново изкрещя от болка. Сетне отдалеч се чу да вика:
— Добре, добре, ей сега! Само престани! Престани да ме дърпаш! — Въпреки че очите му бяха насълзени от силната болка, той видя как някакъв тъмен силует изникна иззад предпазният парапет на около два метра пред камиона. Когато фаровете осветиха силуета, видя, че е някакъв човек, облечен в канадка.
Ненадейно изпита усещането, че ръцете му вече не са неговите. Чувството беше странно и много неприятно. Без негово участие ръцете завъртяха волана наляво и камионът спря пред човека с канадката.
3
Трябваше да действа тъкмо в този момент, докато вниманието на господин Сив беше погълнато от друго занимание. Джоунси усещаше, че ако заобмисля действията си, няма да се престраши, затова се подчини на интуицията си. С всички сили забута резето и рязко отвори вратата на канцеларията.
Като малък никога не беше влизал в сградата, наета от братя Тракър (тя беше рухнала по време на ураганната буря през 1985 година), но беше уверен, че никога не е изглеждала като онова, което сега се разкриваше пред очите му. Попаднал бе в толкова просторно помещение, че краят му не се виждаше. На тавана, сякаш заемащ площ от няколко акра, бяха монтирани неонови лампи. Грамадната зала беше изпълнена с милиони кашони, натрупани един върху друг и образуващи високи колони.
„
Да, второто му предположение бе по-близо до истината. Между колоните от кашони бяха оформени хиляди тесни пътеки. Осъзна, че се е озовал в складовото помещение на вечността и че е абсурдно да се надява да открие каквото му е необходимо. И още, че ако се отдалечи от вратата на убежището си, почти
