— Запали фитилите!
Той извади кибрита си, но го изпусна, ръцете му трепереха. Барманът вдигна кутийката, запали клечка и я поднесе към напоените парцали, които моментално пламнаха.
Изтичахме навън, Джери малко ме изпревари. Разбитите стъкла хрущяха под краката ни. Задави ни миризмата на загрято дизелово гориво. Всичко наоколо беше неестествено ярко и шумно.
Булдозерът връхлетя върху сградата.
Джери се промъкна под гредата. За миг тялото му се открои пред зиналата разгневена стоманена паст. Спуснах се вдясно. Малкият хвърли първата бутилка, но не улучи. Втората попадна в скрепера, но горящата течност се плисна върху булдозера, без да му навреди.
Джери се опита да избяга, но след секунда машината връхлетя върху него като някакъв разгневен четиритонен Вишну1. Малкият размаха ръце и изчезна, премазан от стоманеното чудовище.
Финтирах и запратих едната бутилка в кабината, а другата — право в двигателя. Те се взривиха едновременно, избухна висок пламък.
За миг ревът на мотора прерасна в почти човешки вой на ярост и болка. Булдозерът се завъртя стремглаво в полукръг, отнесе левия ъгъл на ресторанта, а сетне се отправи с клатушкане в канавката.
Стоманените гъсенични вериги бяха опръскани със съсирена кръв, а на мястото на момчето се мъдреше нещо, наподобяващо, смачкан пешкир.
Пламъци изригнаха изпод капака и от кабината на булдозера, който избухна като гейзер, още преди да стигне канала.
Залитнах и изтичах назад, като едва не се препънах в отломките. Усетих странна миризма, примесена с тази на горящ петрол. Бях се подпалил.
Сграбчих някаква покривка и я омотах около косата си. Втурнах се зад бара и забих с такава сила главата си под умивалника, че едва не си счупих черепа. Момичето непрекъснато повтаряше името на Джери — писъците й звучаха като безумна молитва.
Обърнах се навреме, за да видя как огромен товарен камион приближава бавно към зиналата фасада на ресторанта.
Шофьорът изпищя и се втурна към страничния изход.
— Недей! — извика барманът. — Не излизай…
Но шофьорът вече тичаше към полето отвъд канала. Малкият камион с надпис „Автоматична пералня Вонг“ сигурно се беше спотайвал зад вратата и го прегази, преди още да разберем какво става. После се оттегли, а сгърченото тяло на шофьора остана да лежи на земята. Камионът го беше размазал до неузнаваемост.
Товарният камион премина бавно през бетонния праг, стъпка тревата и останките на Джери и спря, напъхал огромната си муцуна в ресторанта.
Внезапно се разнесе пронизителен вой, последван от нови сигнали.
— Спри — изхленчи момичето. — Спри, спри, моля те…
Но сигналите не спираха. Само след миг разбрах, че предава същото съобщение: искаше някой да нахрани него и другарите му.
— Ще се подчиня — заявих аз. — Отключени ли са помпите?
Барманът кимна. Беше остарял с петдесет години.
— Не, недей! — изкрещя момичето и се хвърли към мен. — Трябва да ги спреш! Удряй ги, цели ги, смажи ги… — гласът й потрепера, от гърдите й се изтръгна пронизително стенание, изпълнено с болка от претърпяната загуба.
Барманът я прегърна. Заобиколих бара, като си проправях път през развалините, и се запътих към задния вход. Излязох навън, усетих топлите лъчи на слънцето. Сърцето ми биеше лудо. Искаше ми се да запаля още една цигара, но пушенето при бензиновите помпи е забранено.
Камионите продължаваха да чакат, строени в редици. Малкият им другар клечеше срещу мен и ръмжеше като сърдито ловджийско куче. Едно погрешно движение и с мен беше свършено. Слънцето проблясваше в безизразното предно стъкло. Потръпнах, стори ми се, че в мен се взира лицето на идиот.
Включих помпата и измъкнах струйника, отвъртях капачката на първия резервоар и започнах да изпомпвам гориво.
След половин час пресуших първата помпа и минах на втората. Редуваха се бензинови и дизелови двигатели — край мен се нижеше безкрайна върволица камиони. Започнах да осъзнавам, че по цялата земя хората биваха принудени да им се подчиняват, а бунтарите лежаха мъртви като шофьора, премазан от тежки гъсенични вериги.
Втората помпа се изчерпа, заех се с третата. Слънцето препичаше нетърпимо, главата ми се блъскаше от бензиновите изпарения. В меката вдлъбнатина между палеца и показалеца ми се надигнаха мехури. Но камионите не можеха да знаят това. Те разбираха само от пробити ауспуси, стари гарнитури и заледени кардани. Нужно им бе да знаят само едно за бившите си господари и те го знаеха. Можехме да бъдем убивани.
Последният резервоар беше изпомпан докрай, хвърлих маркуча на земята. Камионите продължаваха да чакат, строени зад ъгъла. Извих глава, за да раздвижа схванатия си врат, и се облещих. Опашката от камиони излизаше от паркинга, продължаваше нагоре по шосето и се губеше в далечината. Колите бяха заели и трите платна. Кошмарната гледка напомняше задръстванията по магистралите на Лос Анжелес през върховите часове. В далечината въздухът трепереше от зловонните им газове.
— Свърши се — извиках. — Всичкият бензин свърши, момчета.
Дочух оглушителен тътен, който разтърси земята. В бензиностанцията влизаше сребриста цистерна с надпис: „Зареждайте с авиационен бензин Филипс 66“.
От задната й част тупна тежък маркуч.
Вдигнах го и го прикрепих към захранващата помпа на първата колонка. Цистерната започна да изпомпва гориво. Дрехите ми се просмукаха с отвратителната миризма на петрола — навярно загиващите динозаври са усещали, същото зловоние, когато са потъвали в зейналите земни недра. Напълних и другите помпи и отново се залових за работа.
Постепенно съзнанието ми се замъгли, загубих представа за времето и за броя на камионите. Свалях капачката, натиквах маркуча в резервоара, помпах, докато горещата мазна течност започваше да прелива навън, после отново завинтвах капачката. Мехурите по дланите ми се спукаха, тънки струйки гной изтекоха към китките ми. Главата ми пулсираше като развален зъб, стомахът ми се повдигаше безпомощно от миризмата на въглеводорода.
Щях да припадна, и това щеше да ме погуби. Трябваше да помпам, докато пукна.
Усетих нечии ръце на раменете си, черните ръце на бармана.
— Влез вътре — каза той. — Почини си. Ще те замествам, докато се мръкне. Опитай се да поспиш.
Отстъпих му мястото си и му връчих маркуча.
Но сънят не идва.
Момичето се е проснало в ъгъла и спи, подложило под главата си покривка за маса. Сгърченото му лице не се отпуска дори в съня. Това е вечното, неостаряващо лице на войнишкото момиче. Скоро ще трябва да я събудя. Смрачава се, а барманът работи вече пет часа.
Камионите продължават да прииждат. Поглеждам през разбитата витрина — светлините на фаровете им се нижат в далечината и блещукат като кехлибари в сгъстяващия се мрак. Навярно върволицата им стига чак до бариерата, а може би и по-далеч.
Момичето ще трябва да се редува с нас — ще я науча да работи с помпата. Вероятно ще се противи, но в края на краищата ще се съгласи, защото иска да остане жива.
Барманът беше казал:
Може би сега ще бъде по-лесно да се доберем до канавката, камионите са натъпкани плътно един до друг. Ще изтичаме през ливадите и блатата, където тежките машини ще затънат като мастодонти, и ще се върнем в
Ще рисуваме с въглен: това е богът на Луната, това — дърво, а това — камион, който побеждава
