— Няма значение. Спомняш ли си достатъчно, за да…
— Разбира се. Искам да послушам малко… Дайте ми молив.
Барманът му подаде писалка и Джери започна да пише букви върху книжна салфетка. След малко повдигна главата си.
— Повтаря все едно и също: „Внимание, внимание!“ Трябва да изчакаме.
Зачакахме. Клаксонът продължаваше да сипе точки и тирета в утринната тишина. След малко редът им се промени и малкият отново взе да пише. Надвесени нетърпеливо над главата му, наблюдавахме как върху хартията се появи посланието на нашите неприятели: „Някой трябва да помпа гориво. Няма да му причиним зло. Цялото гориво трябва да се изпомпа веднага. Сега някой трябва да помпа гориво.“
Клаксонът продължи да сигнализира, но Джери спря да пише и каза:
— Отново повтаря: „Внимание, внимание!“
Камионът продължаваше да повтаря съобщението.
Заповедническият му тон не ми се нравеше. Написаните с печатни букви думи изглеждаха механични и безмилостни. Те не търпяха компромиси.
— Какво ще правим?
— Нищо — отвърна шофьорът. Лицето му се изкриви от възбуда. — Единственият изход е да изчакаме. Бензинът им трябва да е привършил. Една от най-малките коли вече спря. Ще трябва само да…
Клаксонът млъкна. Камионът се върна на заден ход при другарите си, които очакваха решението ни, наредени в полукръг, с насочени към нас фарове.
— Там има и булдозер — отбелязах аз. Джери втренчи уплашен поглед в мен.
— Нима мислиш, че ще атакуват ресторанта?
— Убеден съм.
Малкият се обърна към бармана:
— Няма да го направят, нали?
Чернокожият сви рамене.
— Да гласуваме — заяви шофьорът. — По дяволите, та това е чисто изнудване. Нужно е само малко търпение.
Повтаряше една и съща фраза непрекъснато, като заклинание.
— Съгласен съм — отвърнах аз. — Гласувайте.
Шофьорът моментално вдигна ръка:
— Ще чакаме.
— Струва ми се, че ще се наложи да ги заредим с гориво — обадих се аз. — Така ще можем да изчакаме по-добра възможност да се измъкнем.
Обърнах се към бармана. Той рече:
— Да стоим тук. Нима искаш да им станем роби? Те целят точно това. Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в сменяне на бензинови филтри всеки път, когато някое от тези… същества надуе клаксона си? Тази работа не е за мене — Той хвърли мрачен поглед през витрината. — Остави ги да пукнат от глад.
Беше ред на малкия и приятелката му.
— Мисля, че е прав. Това е единственият начин да ги спрем. Явно не са останали хора, които да ни се притекат на помощ, иначе отдавна щяха да го направят. Един бог знае как е по другите градове.
Момичето навярно си представи смазания Снодграс, затова побърза да кимне и се притисна към приятеля си.
— В такъв случай оставаме — заявих аз. Отидох до автомата за цигари и взех един пакет, без да гледам марката, Преди години се бях отказал от пушенето, но точно сега беше моментът да започна отново. Острият дим раздразни дробовете ми. Изминаха двайсет минути, които ми се сториха безкрайни. Камионите пред ресторанта бяха застинали в очакване, а останалите вече се скупчваха около бензиновите колонки.
— Мисля, че блъфираха — рече шофьорът. — Просто…
Равномерното бръмчене на камионите внезапно прерасна в пронизителен вой: звук на двигател, който ту увеличаваше, ту намаляваше оборотите, си. Булдозерът! Стоманените гъсенични вериги дрънчаха, машината приличаше на огромна оса, която отразяваше слънчевите лъчи. Направи завой и застана с лице към нас. От късия му ауспух изригна облак черен дим.
— Ще ни нападне — смаяно прошепна шофьорът. На лицето му се изписа безкрайно изумление. — Наистина ще ни нападне.
Извиках му:
— Бягай назад!
Булдозерът продължаваше да форсира двигателя си. Лостовете за скоростите се движеха сами. Над ауспуха трептеше нажежен въздух. Внезапно машината повдигна тежкия, покрит със засъхнала кал стоманен скрепер и с яростен вой се устреми право към нас.
— Бягайте зад бара!
Блъснах шофьора с всичка сила и това накара останалите да се отърсят от вцепенението си.
Тясна, пътечка от бетон отделяше паркинга от тревната площ. Булдозерът я прегази, вдигна скрепера и нанесе фронтален удар във фасадата на ресторанта. Витрината се пръсна с тежък задавен звук, обсипаха ни късчета стъкло. Дървената рамка се превърна в тресчици. Един от окачените на тавана глобуси се разби и ни засипа с дъжд от стъкълца. Порцелановите съдове излетяха от полиците. Момичето пищеше, но отмереният оглушителен рев на булдозера почти заглушаваше гласа му.
Машината се оттегли на заден ход, веригите издрънчаха през разораната морава. После отново се втурна напред, удари и разхвърли оцелелите сепарета. Стъклената витрина с изложените сладки падна от бара, на пода се разпиляха триъгълни парчета торта. Чернокожият се беше свил зад бара, очите му бяха затворени. Джери прегръщаше момичето. Шофьорът се бе изцъклил от страх, устните му ломотеха несвързано:
— Трябва да ги спрем. Кажете им, че ще се подчиним, ще направим всичко…
— Май сме закъснели.
Булдозерът включи на задна скорост и се приготви за нова атака. Новите вдлъбнатини на скрепера отразяваха слънчевите лъчи, сякаш предаваха светлинни сигнали. Машината ни нападна с оглушителен рев и този път повали главната подпора вляво от мястото, където доскоро се намираше витрината. Част от покрива се срути с оглушителен грохот. Понесоха се облаци прах и мазилка.
Булдозерът се отдръпна. Наредените зад него камиони бяха застанали в напрегнато очакване.
Разтърсих бармана и извиках:
— Къде са варелите с нафта?
Котлоните в ресторанта бяха газови, но преди бях забелязал отдушниците на пещ с въздушно загряване.
— Провери в дъното на склада.
Сграбчих младежа.
— Тръгвай с мен.
Изтичахме в склада. Булдозерът връхлетя отново и сградата потрепера. Още няколко такива удара, и щеше да се разположи пред бара на чашка кафе.
Двата двесталитрови варела с кранчета бяха свързани с пещта. Наредих на Джери да донесе кашона с празни бутилки, който бях видял до задния вход. Междувременно смъкнах ризата си и я накъсах на ивици. Булдозерът продължаваше атаката си и всеки удар се придружаваше от ново срутване.
Отвъртях кранчетата и напълних четири бутилки, Джери натъпка парцалите в тях.
Попитах го дали е играл футбол.
— В гимназията играехме.
— Прекрасно. Представи се, че нападаш от пета позиция.
Върнахме се обратно в ресторанта. Във фасадата зееше огромна дупка, натрошените стъкла блещукаха като диаманти. Тежка греда препречваше диагонално отвора и булдозерът се готвеше да я отметне. Хрумна ми, че този път не ще се спре, докато не превърне високите столчета в трески и не унищожи самия бар.
Коленичихме и се приготвихме да хвърлим бутилките. Извиках на шофьора:
