В същото време отвън запремигва неоновата реклама „Бензиностанция и ресторант. При Конаит можете да хапнете добре.“
Не се случи нищо. Камионите продължаваха обиколките си.
— Има нещо мътно в тази работа — шофьорът се смъкна от стола и започна да се разхожда, ръката му беше превързана с червена кърпа, каквито носят механиците. — Досега съм си нямал неприятности с мойта каруца — слушала ме е крантата. Отбих се тук към един и половина да хапна спагети и глей кво стана!
Размаха ръце, кърпата се развяваше във въздуха.
— Собственият ми камион е сега вън с онези — познавам го по слабата лява задна светлина. Карам го от шест години, но ако прекрачи този праг…
— Това е само началото — промълви барманът. Очите му бяха премрежени и непроницаеми. — Положението е сериозно, щом туй радио не работи. Тепърва се започва.
Лицето на момичето пребледня като вар. Побърза да кажа:
— Това все още не означава нищо.
— Каква ли е причината? — лицето на шофьора беше угрижено. — Може би някакви електрически бури в атмосферата? Или пък опити с ядрено оръжие?
— А може би камионите са полудели — отвърнах аз.
Беше около седем часа. Приближих се до бармана:
— Как сме с храната? Ще стигне ли, ако се наложи да останем тук известно време?
Челото му се смръщи умислено.
— Засега сме добре. Вчера докарах продукти. Имаме двеста-триста сандвича, консервирани плодове и зеленчуци, овесени ядки, яйца… Млякото е малко, но водата се изпомпва от кладенец. Ако се наложи, петимата можем да изкараме около месец.
Шофьорът се приближи и примига срещу нас:
— Нямам кьорава цигара. Онзи автомат…
— Не сър, туй не е мой автомат — дръпна се барманът.
Шофьорът държеше железен лост, който бе измъкнал от склада в дъното на ресторанта, и се отправи с него към машината.
Малкият се приближи до лъскавия джубокс и пусна монета от двайсет и пет цента. Разнесе се гласът на Джон Фогарти, който пееше за щастието да си роден край езерото.
Отпуснах се на стола и погледнах към витрината. Гледката никак не ме зарадва. Към патрулиращите камиони се беше присъединил пикап шевролет, който приличаше на малко пони сред стадо едри впрегатни коне.
Наблюдавах го как прегази невъзмутимо тялото на момичето от кадилака, а после отвърнах очи.
—
Малкият й нареди да мълчи. Шофьорът успя да разбие автомата и си взе шест-седем пакета цигари. Отвори един, а другите натъпка в джобовете си. Беше толкова настървен, че не можах да разбера дали се кани да изпуши цигарите или да ги изгълта.
Автоматичната ръчка на грамофона постави нова плоча. Беше осем часът.
В осем и половина електричеството угасна.
Момичето изпищя, викът й бе моментално заглушен, сякаш приятелят й притисна с ръка устата й. Грамофонът спря с дълбок провлачен стон.
— Какво, за бога… — възкликна шофьорът.
— Барман — извиках аз, — имаш ли свещи?
— Чакай да потърся… ето, дръж.
Поех свещите, запалихме ги и се заехме да ги поставим наоколо. Предупредих ги:
— Внимавайте! Ако запалим ресторанта, ще си навлечем страшна беля на главата.
Барманът мрачно се изсмя:
— В това можеш да си абсолютно сигурен.
Наредихме свещите навсякъде, малкият и приятелката му се притиснаха един до друг, а шофьорът наблюдаваше през задната врата шестте новодошли тежкотоварни камиона, които сновяха между бетонните островчета на бензиновите колонки.
— Това променя нещата, нали? — процедих аз.
— Точно така, особено ако кабелите са прекъснати.
— Толкова ли е страшно?
— Сандвичите ще изкарат три дни, също и месото, и яйцата. За консервите и сухата храна няма опасност. Но туй не е най-страшното — без електрическата помпа ще останем без вода.
— Колко време ще издържим?
— Без вода — не повече от седмица.
— Напълнете всички съдове, източете докрай водата от крановете. Къде са тоалетните? Водата в казанчетата също може да се пие.
— Служебното помещение е в дъното, но мъжката и дамската тоалетна са отвън.
— Чак до сервиза ли? — Все още не бях психически подготвен за такъв дълъг преход.
— Не, малко Встрани от ресторанта.
— Дай ми някакъв съд.
Барманът намери две поцинковани кофи. Малкият се приближи до нас.
— Какво си намислил?
— Трябва да съберем всичката вода и да се запасим.
— Дай ми кофата.
— Джери — изпищя момичето, — недей!
Малкият я погледна, тя млъкна, взе книжна салфетка и започна да я къса по краищата… Шофьорът беше запалил нова цигара. Взираше се в пода с идиотска усмивка, но не предложи услугите си.
Отидохме до задния вход, откъдето бях влязъл същия този следобед. Спряхме за миг и се загледахме в патрулиращите камиони. Гигантските им сенки ту се приближаваха, ту се отдалечаваха.
— Сега е моментът — прошепна Джери. Допря ръката си до моята, усетих мускулите му — играеха и се напрягаха като изопнати стоманени жици. Ако го блъснех, щеше да отлети право в небето.
— Не се бой! — посъветвах го аз.
Малкият се опита да се усмихне, устните му се изкривиха в жалка гримаса, но и това все пак беше нещо.
—
Втурнахме се навън.
Лъхна ни хладен нощен въздух. В тревата свиреха щурци, в канавката подскачаха и крякаха жаби. Навън ревът на камионите звучеше по-силно, по-заплашително, сякаш виеха диви зверове. Гледано отвътре, всичко изглеждаше като на шега, но действителността беше страшна, можехме да загинем.
Промъкнахме се покрай облицованата с плочки външна стена, прикривайки се под сянката на тесния навес. Колата ми се гушеше до ветроупорната преграда отвъд шосето, пътният знак хвърляше отблясъци върху изкривения метал и локвичките бензин и масло.
Прошепнах на Джери:
— Влез в дамската тоалетна, напълни кофата от казанчето и чакай.
Равномерното бучене на дизеловите мотори не секваше. Звукът беше измамлив — струваше ми се, че се приближават, но това беше само ехото, което отекваше в стените на сградата. Разстоянието беше едва шестстотин метра, но ми се стори много по-голямо.
Джери влезе в дамската тоалетна, а след секунда и аз достигнах целта си. Почувствах как мускулите ми се отпускат, въздъхнах с облекчение. От огледалото ме гледаше напрегнато бледо лице с потъмнели очи.
Вдигнах порцелановия капак и напълних кофата. Отлях малко, за да не се разплиска, и се приближих до вратата.
— Хей, тук ли си?
— Да — прошепна той.
