— Да тръгваме.
Отново излязохме навън. Не бяхме направили и шест крачки, когато ни заслепиха ярки светлини. Камионът се бе приближил незабелязано, огромните колела се плъзгаха безшумно по чакъла. Беше ни устроил засада и веднага се нахвърли върху нас, фаровете му блестяха като безмилостни очи, огромната хромирана решетка на радиатора сякаш се зъбеше свирепо.
Джери се вцепени, на лицето му се изписа ужас, зениците на безизразните му очи се превърнаха в дребни точици.
Блъснах го с всички сили, кофата му се разля:
— Бягай!
Боботенето на дизеловия мотор прерасна във вой. Пресегнах се през рамото му и понечих да отворя вратата, но преди още да я докосна, някой я отвори отвътре. Малкият се хвърли напред, а аз светкавично се вмъкнах след него. Обърнах се и видях как камионът — голям „Питърбил“ с висока кабина — се блъсна във външната стена и откърти облицовката й. Дочухме оглушителен режеш звук, сякаш гигантски нокти дращеха някаква дъска. Предният калник и ъглите на радиатора се врязаха във все още отворената врата, стъклото се разби на хиляди парчета, а стоманените панти се смачкаха като цигарена хартия. Вратата полетя в нощта, както в абстрактните картини на Дали. Камионът даде газ и потегли към предната част на паркинга, ауспухът му трещеше като автомат, долавяха се нотки на разочарование и гняв.
Джери остави кофата и потръпвайки, се отпусна в прегръдките на приятелката си.
Сърцето ми сякаш щеше да се пръсне, краката ми се подкосяваха. Колкото до водата, двамата общо бяхме донесли около кофа и четвърт, което едва ли си струваше огромния риск.
Обърнах се към бармана:
— Трябва да барикадираме вратата. Имаш ли нещо, което може да ни послужи за тази цел?
— Ами…
Шофьорът се намеси:
— Защо? Колелата на големите камиони изобщо не могат да се проврат през вратата.
— Големите камиони не ме притесняват.
Шофьорът започна да търси цигара из джобовете си.
— В склада има няколко листа за външна облицовка — отвърна барманът. — Шефът се канеше да прави барака за бутилките с газ.
— Ще ги струпаме и ще ги затиснем със сепаретата.
— Дано да ни помогне — процеди шофьорът.
Работата ни отне около час, като накрая се включиха всички, дори и момичето. Барикадата беше доста солидна, но на всички беше ясно, че няма да ни спаси, ако някой камион се вреже в нея с пълна скорост.
Три от оцелелите сепарета все още стояха до голямата панорамна витрина и аз се настаних в едно от тях. Часовникът над бара беше спрял на 8 и 32, но предполагах, че е около десет часа. Отвън камионите патрулираха с ръмжене. Някои се отправяха забързано в неизвестна посока, пристигаха други. Появиха се три пикапа, които обикаляха наперено сред по-големите си събратя.
Главата ми започна да клюма, вместо овце започнах да броя камиони. Колко са в един щат и колко — в цяла Америка? Камиони с ремаркета, пикапи, открити товарни платформи, междуградски и тежкотонажни, стотици хиляди военни машини и автобуси. Представях си кошмарна гледка: автобус от градския транспорт, стъпил с двете колела на тротоара, с яростен рев помита като кегли ужасените пешеходци.
Отърсих се от кошмара и потънах в лек, неспокоен сън.
Сигурно беше призори, когато дочух писъците на Снодграс. Тънкият лунен сърп проблясваше с хладна светлина през гонените от вятъра облаци. Долових някакъв нов звук — монотонното дрънчене пригласяше на гърления рев на работещите на празен ход мотори. Потърсих източника му и съзрях машина за балиране на сено, която обикаляше около клюмналия пътен знак. Лунните лъчи се отразяваха от заострените, въртящи се спици на пакетиращото устройство.
Пак този вопъл — несъмнено идваше от канавката.
— Помооощ…
Момичето се сепна:
— Какво беше това?
— Нищо — отвърнах аз.
— Помооощ…
— Господи — прошепна тя, — та той е още жив!
Не беше нужно да го видя. Представях си ясно как Снодграс лежи измъкнат наполовина от канавката, със счупени крака и гръбнак, грижливо изгладеният му костюм е покрит със засъхнала кал, бледото му измъчено лице е обърнато към равнодушната луна…
— Така ли? Не чувам нищо.
Момичето втренчи в мен обвиняващ поглед.
— Как можеш да си толкова жестокосърдечен?
Посочих с пръст към приятеля й:
— Ако го събудиш,
Лицето й потръпна конвулсивно, сякаш прободено от невидими игли. Прошепна:
— Навън няма никой, абсолютно никой.
Върна се при приятеля си и притисна глава до гърдите му. Той я прегърна в полусън.
Другите не се събуждаха. Стенанията, воплите и писъците на Снодграс дълго огласяха нощта, после всичко утихна.
Съмна се.
Пристигнал беше още един камион с огромна платформа за превозване на леки коли. Към него се присъедини и булдозер. Това никак не ми хареса.
Шофьорът се приближи, подръпна ме за ръкава и прошепна възбудено:
— Ела да видиш.
Другите още спяха.
Заведе ме в склада в дъното на салона. Зоната се охраняваше от десетина камиона. Отначало не забелязах нищо ново.
— Погледни там — посочи той.
Веднага разбрах какво иска да каже. Един от пикапите беше спрял. Стоеше тромав и неподвижен и вече не изглеждаше толкова страшен.
— Сигурно е свършил бензина?
— Точно така, приятелче.
Беше към девет часа, тъкмо закусвах с останалия от предишния ден сладкиш. Внезапно някакъв клаксон започна да свири, издаваше протяжни вибриращи звуци, които сякаш се врязваха в черепа ми. Приближихме се до витрината и погледнахме навън. Камионите бяха неподвижни, моторите им работеха на празен ход.
Един от тях, с червена кабина, беше спрял почти върху тясната ивица трева между ресторанта и паркинга. От толкова близко разстояние квадратният му радиатор изглеждаше огромен и квадратен. Колелата му достигаха почти човешки бой.
Клаксонът отново нададе вой. Безмилостните настървени сигнали връхлитаха върху нас и кънтяха наоколо. Стори ми се, че долавям някаква закономерност: редуващи се къси и дълги ритмични подсвирквания.
— Това е по морза — внезапно възкликна Джери. Шофьорът го изгледа недоверчиво:
— Откъде знаеш?
Хлапето леко се изчерви.
— Учил съм — като скаут.
— Ти ли? Не може да бъде! — шофьорът поклати глава.
Прекъснах го нетърпеливо:
