няколкостотин ярда. На едно място между коловозите растяха храсти. Помисли, че са боровинкови храсти — изглеждаха като онези, от които двете с майка й бяха брали пълни шепи с пресни, сладки боровинки в детинските гори на Санфорд, но бе рано поне с месец за черните боровинки. Откри също и гъби, но им нямаше доверие — те не попадаха в майчиното поле на познания, нито пък ги изучаваха в училище. В училището бяха учили за орехи, лешници, фъстъци и разни други смахнати неща, а също и да не се качват в колите на непознати (защото някои непознати бяха смахнати), но не и за гъби. Единственото, в което бе сигурна, беше, че можеше да умре — и то в ужасни мъки, ако изядеше отровна гъба. Гъбите не бяха чак толкова голяма жертва — днес нямаше апетит, а и гърлото я болеше.
Около четири часа следобед тя се спъна в един пън, опита се да стане и откри, че не можеше. Краката й трепереха, чувстваше невероятна слабост. Понечи да свали раницата (това продължи доста дълго) и най- сетне се освободи от нея. Изяде всичко с изключение на два или три букови жълъда, като почти се задави с последния, който лапна. Тя се бори с него и победи, като протегна врата си подобно новоизлюпено птиче и неколкократно преглътна. Натъпка го в стомаха (поне засега) с глътка топла, песъчлива вода.
— Време е за „Ред Сокс“ — промърмори и измъкна уокмена. Съмняваше се, че можеше да ги хване, но защо да не опита? На Западния бряг сигурно бе около един часа, ден за игра, която точно започваше.
В обхвата FM нямаше нищо, дори слаб шепот на музика. В АМ откри мъж, който говореше бързо на френски (кискаше се, което бе обезпокояващо), а после, близо до 1600, в самия край на скалата — чудо: слаб, но доловим гласът на Джо Кастиглън.
— И така, Валентин се отдалечава от втора база — каза той. — Първото от трите хвърляния… и Гарсиапара удря дълга висока топка дълбоко в центъра на полето! ИЗЛИЗЕ! „Ред Сокс“ водят с два на нула!
— Браво, Норман, ти си страхотен — извика с дрезгав, пресеклив глас, който едва разпозна като свой, и вдигна отмаляло юмрука си към небето. О’Лиъри удари топката извън полето и инингът свърши.
— На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи? — запя гласът от един толкова далечен свят, където навсякъде имаше пътища, а боговете действаха зад сцената.
— 1–800 — започна Триша. — 54…
Тя затихна, без да довърши. Щом дрямката я нападна, се плъзна към дясната си страна като кашляше от време на време. По време на петия ининг нещо дойде до края на гората край пътя и погледна към нея. Мухи и мушици образуваха облак около неговия зачатък на лице. В кухия блясък на очите му се отразяваше цялата история на нищото. То стоя там дълго време. Накрая посочи към нея с ръката си с остри като бръснач нокти — „тя е моя, тя е моя собственост“ — и пак потъна в гората.
КРАЙ НА ДЕВЕТИ ИНИНГ
По някое време Триша помисли, че за кратко се е събудила, но не беше уверена. Коментираше Джери Трупиано — поне звучеше като Трууп, но той казваше, че Чудовището на Сиатъл е натоварило базите и Гордън се опитваше да завърши играта.
— Това нещо на площадката е убиец — каза Трууп, — и Гордън изглежда уплашен за първи път тази година. Къде е Бог, когато имаш нужда от него, Джо?
— В Денвиз — каза Джо Кастиглън. — И плаче с истински „селзи“.
Сигурно и това беше сън, трябва да беше сън — смесен може би с малък къс от реалността. Следващия път, когато се събуди напълно, слънцето бе почти залязло, тресеше я, гърлото я болеше, а радиото мълчеше злокобно тихо.
— Заспала си, без да го изключиш, глупачка такава — изруга се с новия си дрезгав глас. — Проклета идиотка такава.
Тя погледна отгоре кутията, надявайки се да зърне червената светлина, разчитайки, че просто беше преместила станцията неволно (събуди се със свита към едното рамо глава, а вратът я болеше ужасно), но знаеше, че не е така. И бе достатъчно сигурна, че червената светлинка не светеше.
Да, батериите не можеха да издържат безкрайно — така или иначе, но това я разплака. Мисълта, че радиото беше мъртво, я караше да се чувства тъжна, толкова тъжна. Беше все едно да загубиш своя последен приятел. Прибра го обратно в раницата, закопча катарамите и я сложи на раменете. Беше почти празна, а като че ли тежеше цял тон. Как е възможно?
„Поне съм на пътя — напомни си. — На пътя съм.“ Но и това не помагаше: светлината на още един ден умираше. „Път, смът“ — изрече. Като подигравка. Като пропилян шанс за спасение. Като ситуацията, когато на отбора му трябват един или два аута, за да победи, и тогава нещата се преобръщат. Глупавият път можеше да върви през тези гори още сто и четиридесет мили, откъде да знае, и в края му да няма нищо: просто още един храсталак или още едно отвратително блата.
Въпреки всичко тя продължаваше да върви бавно и отпаднало, с наведена глава и рамене, толкова отпуснати, че презрамките на раницата непрекъснато се смъкваха — като презрамки на гащеризон, чието горнище е твърде голямо. Само че при гащеризона човек трябва само да бутне презрамките нагоре.
Половин час преди напълно да се стъмни, една от тях се смъкна от рамото й и раницата увисна на едната страна — можеше да остави проклетото нещо да падне и просто да продължи без него. Може би щеше да направи точно това, ако вътре не бе последната шепа боровинки. Там бе и водата обаче, която облекчаваше гърлото й. Вместо това спря за нощувка.
Коленичи на земята между коловозите, изхлузи раницата с въздишка на облекчение, после легна с глава върху нея. Погледна към тъмната маса дървета от дясната си страна.
— Само стой надалече — каза тя, колкото можеше по-ясно. — Стой надалече или ще се обадя на 1–800 и ще повикам гиганта. Разбираш ли ме?
Онова нещо я чу. То може би я разбра или не я разбра, не отговори, но беше там. Тя го усети. Дали все още я чакаше да узрее? Да се нахрани добре със страха си, преди то да се нахрани с нея? Ако беше така, играта е свършила. Но се страхуваше съвсем малко. Можеше да го извика отново, да му каже, че нямаше предвид това, което току-що бе казала, че бе уморена и то можеше да дойде да я вземе, ако искаше. Не го направи. То наистина можеше да дойде, ако го повика.
Пи малко вода и погледна небето. Сети се за Болк-Дорк, който каза, че богът на Том Гордън не можеше да се занимава с нея, че Той имаше други работи за оправяне. Съмняваше се, че е точно така… Може би не толкова „не можеше“, колкото „не искаше“, но… ТОЙ СЪС СИГУРНОСТ НЕ БЕ ТУК. Борк-Дорк също каза, че „трябва да призная, че той е спортен фен… не непременно на «Ред Сокс» обаче“.
Триша свали шапката си „Ред Сокс“ — вече смачкана, с петна от пот и набита с бодли — и прекара пръст по козирката с нежност. Нейното най-добро нещо. Баща й беше накарал Том Гордън да се разпише върху нея, беше я изпратил на „Фенуей парк“ с писмо, в което казваше, че Том е любимият играч на дъщеря му, и Том (или негов упълномощен представител) я бе изпратил обратно в самоадресиран плик с марка, който баща й бе приложил, с автографа на Том Гордън върху козирката. Нямаше нищо друго освен нея. Освен малкото мътна вода, шепата изсъхнали, безвкусни боровинки и мръсните си дрехи, шапката наистина бе нейното най-добро нещо. Автографа вече го нямаше, зацапан до степен на черна сянка от дъжда и собствените й потни ръце.
— Господи, ако не можеш да бъдеш фен на „Ред Сокс“, бъди фен на Том Гордън — вдигна очи тя. — Можеш ли да направиш поне това? Можеш ли да бъдеш такъв?
Тя прекара цялата нощ в неспокойна дрямка, като трепереше, заспиваше после рязко се събуждаше, сигурна, че то беше близо до нея. То, което най-после е излязло от гората, за да я вземе. Том Гордън й говореше; веднъж баща й също й проговори. Стоеше точно зад нея и питаше дали иска малко макарони, но когато се обърна, там нямаше никой. На небето изгаряха още метеори, но тя не можеше да каже със сигурност дали бяха действителни, или само ги сънуваше. Още веднъж извади радиото си, надявайки се, че батериите са се възстановили малко — понякога това ставаше, ако им се дадеше шанс да починат — но преди да успее да провери, изпусна радиото в буйната трева и не успя да го намери, колкото и да ровеше в нея. После попипа раницата и разбра, че каишките все още са закопчани в катарамите. Значи изобщо не беше изваждала радиото, защото никога не би могла да вкара каишките в катарамите и да ги закопчее така стегната в тъмното. Сънят й се късаше от пристъпи на кашлица и болката в гръдния й кош ставаше непоносима. По някое време се надигна, за да пикае, и това, което излизаше от там, бе горещо и парещо. Изплаши се.
