— Да, и може би някой очаква страшно много от едно дете — каза. Свали раницата от гърба си, отвори я, издърпа остатъците от дъждобрана и откъсна една ивица. Завърза я около счупения стълб, като кашляше нервно. Потта се стичаше по лицето й, мушиците почнаха да пият; някои се удавиха; Триша не забелязваше нищо.
Изправи се с преметната раница на раменете и застина между оцелелия прав стълб и синята лента от дъждобрана, маркираща счупения стълб.
— Тук е била вратата — каза. — Точно тук.
Тя погледна право напред, в северозападна посока. После се извърна и погледна на югоизток.
— Не зная защо някой би сложил врата тук, но зная, че не би си направил труда, ако няма път или пътека, или алея за езда, или нещо такова. Аз искам…
Гласът й потрепера, задушен от напиращите сълзи. Спря, преглътна ги и завърши:
— Искам да намеря пътя. Какъвто и да е път. Къде е той? Помогни ми, Том.
Номер 36 не отговори. Една сойка й се скара и нещо помръдна в гората (не онова нещо, просто някакво животно, може би сърна — беше видяла много сърни през последните три или четири дни), но това беше всичко. Пред нея, навсякъде около нея, се простираше ливада, толкова стара, че можеше да мине просто за още една поляна сред гората, ако човек не се вгледаше внимателно. Отвъд нея Триша виждаше още гора, още гъсталаци от дървета, чиито имена не знаеше. Но не виждаше никакъв път.
„Това е твоят последен шанс. Помни.“
Триша се обърна, тръгна на североизток през откритото пространство към гората, после се обърна, за да се увери, че се движи по права линия. Точно така. Продължи отново напред. Клоните се раздвижиха от лекия бриз, като хвърляха измамни слънчеви петна навсякъде, почти като светлинни ефекти в дискотека. Можа да открие още един стар дънер и отиде до него, като се промъкваше патешката между гъсторастящите дървета и вбесяващо преплетените клони, надявайки се… но това беше дънер, а не още един стълб. По-нататък не видя нищо. С биещо сърце, с дъх, задавен от храчки и хрипове, Триша си проправи път обратно към откритата площ и се върна на мястото, където се намираше вратата. Сега се обърна с лице на югоизток и още веднъж тръгна бавно към края на гората.
— Ето ни и нас — винаги казваше Трууп, — вече са последните ининги и „Ред Сокс“ се нуждаят от базови рънъри.
Гора. Нищо друго освен гора. Нито дори ловна пътека — поне такава, каквато Триша можеше да види — камо ли път. Тя влезе още по-навътре, като все още се опитваше да не плаче, знаейки, че съвсем скоро нямаше да сдържа сълзите. Защо духа този вятър? Как да види нещо през тези идиотски слънчеви петна, въртящи се навсякъде? Като че ли се намираше в планетариум или нещо такова.
— Какво е това? — попита Том иззад нея.
— Кое? — Тя дори не си направи труд да се обърне. Присъствието на Том вече не й изглеждаше чудновато. — Не виждам нищо.
— Наляво от теб. Съвсем малко по-натам. — Той сочеше с пръст над рамото й.
— Това е просто един стар дънер — каза тя, но така ли беше? Или просто се страхуваше да повярва, че беше един…
— Не мисля така — каза Номер 36, а той, разбира се, имаше очи на бейзболист. — Мисля, че това е още един стълб, момиче.
Триша с труд си проби път към него (и то наистина бе труд; дърветата растяха вбесяващо гъсто тук, храстите — плътни, земята под краката й — покрита с хлъзгава шума), но да, това беше още един стълб. Този имаше ръждясали остатъци от бодлива тел, които стърчаха като ръждиви папионки.
Триша стоеше до него, сложила едната си ръка върху проядения му връх, и гледаше навътре в изпъстрената със слънчеви петна, измамна гора. Имаше смътен спомен как седеше в стаята си през един дъждовен ден и разглеждаше книжка с ребуси, която й бе купила майка й, там имаше една картина, една невероятно претрупана картина, и в нея човек трябваше да намери десет скрити предмета: лула, клоун, диамантен пръстен, и все неща от този род.
Сега трябваше да намери пътя. „Моля те, Господи, помогни ми да намеря пътя“ — прошепна и затвори очи. Това беше богът на Том Гордън, на когото се молеше, не на бащиното Подразбиращо се. Тя не беше в Малдън сега, нито пък в Санфорд, и се нуждаеше от Бог, към когото действително можеше да посочи — ако, разбира се, постигнеше „сейф“.
„Моля те, Господи, моля те. Помогни ми в последните ининги.“
Тя отвори очи, колкото можеше по-широко, и погледна, без да вижда. Изминаха пет секунди, петнадесет секунди, тридесет. И изведнъж то се появи. Нямаше представа какво точно вижда — навярно просто един вектор с по-малко дървета и повече ясна светлина, навярно само указващо подреждане на сенки, всички от които сочеха в една посока — но тя вече знаеше какво означават: последните остатъци от един път.
„Ще се движа по него, без да мисля твърде за него“ — каза си Триша и започна да върви. Стигна до друг стълб, наклонен под остър ъгъл към земята — още една мразовита зима, още една дъждовна пролет, и той щеше да грохне, погълнат от тревата на идващото лято. „Ако мисля за пътя твърде много или се взирам, ще го изгубя.“
Триша следваше малкото оцелели стълбове, които един фермер на име Елиъс Маккоркъл беше забил през 1905 година; те маркираха прокарания в гората път, който той беше направил като млад, преди да се отдаде на пиенето и да загуби амбиции. Тя вървеше с широко отворени очи, без никакво колебание (никакъв шанс за никаква предателска мисъл). Понякога изминаваше разстояния, където нямаше никакви стълбове, но не спираше, за да ги търси, оставяше се на светлината, на подреждането на сенките и на инстинкта си да я водят. Тя вървеше уверено през останалата част от деня, промъкваше се през гъсто преплетени дървета и високи къпинови храсти, с очи винаги върху слабата следа от пътя. Вървя близо седем часа и точно когато си мислеше, че пак щеше да спи под дъждобрана, ги видя — три стълба, наклонени като пияни насам-натам в средата на една полянка. На последния все още висяха останките на втора врата. Нататък — чифт губещи се коловози, обрасли с трева и маргаритки, водеха на юг, като отново завиваха към гората. Това беше стар горски път.
Бавно мина покрай вратата и застана там, където, изглежда, започваше пътят (или свършваше; всичко зависеше от това, накъде си тръгнал). Постоя неподвижна за миг, после падна на колене и запълзя по единия от коловозите. Плачеше неудържимо, пълзейки по затревената част между коловозите, високата трева я гъделичкаше под брадичката, и мина в другия коловоз. Пълзеше като сляп човек, крещейки през сълзи:
— Път! Това е път! Намерих път! Благодаря ти, Господи! Благодаря ти за този път!
Накрая спря, изхлузи раницата от раменете и легна в коловоза. „Направен е от колела“ — смееше се неудържимо и през сълзи Триша. После се извъртя и погледна небето.
ОСМИ ИНИНГ
След няколко минути Триша се изправи. Вървя по пътя в продължение на още час, докато мракът се сгъсти. Далеч на запад, за първи път от деня, в който се бе изгубила, тя чу да избоботи гръмотевица. При друг случай щеше да се навре под най-гъсто преплетените дървета, които можеше да открие, но вече въобще не й пукаше.
Спря между старите коловози и точно започна да смъква раницата от раменете, когато видя нещо пред себе си в мрака. Нещо от света на хората; предмет с ъгли. Вдигна пак презрамките на раницата и се затътри към дясната страна на пътя, присвивайки очи като човек, който е късоглед, но твърде суетен, за да носи очила. От запад прогърмя нова гръмотевица, още по-силна.
Това бе камион, или кабината на такъв, която се подаваше от преплетените храсталаци. Капакът на мотора бе дълъг и почти погребан под горски бръшлян. Едното му крило бе вдигнато и Триша видя, че вътре нямаше мотор; на негово място растяха папрати. Кабината бе тъмночервена от ръжда, наклонена на едната страна. Предното стъкло отдавна го нямаше, но вътре все още имаше седалка. По-голямата част от тапицерията й беше изгнила или проядена от животинки.
Още гръмотевици и този път светкавицата потрепера в облаците, които напредваха бързо и изяждаха първите звезди.
Триша отчупи един клон, пресегна се през откритото пространство на изчезналото предно стъкло и
