изправи и отново погледна към другия край на мочурището, засенчила с ръка очите си. После бавно и уморено поклати глава — жест, присъщ на жена, а не на дете, и то на стара жена. Виждаше ясно хълма, сигурна, че там вече бе сухо, но се отчая от мисълта да бъхти през още едно блато с маратонки, преметнати през врата. Нямаше да го направи дори и за всички късно узрели фидълхеди на света. Защо не, след като нямаше вече поток, по чието течение да върви? Може би ще открие неочаквано помощ, спасение или друг поток в друга посока?
Разсъждавайки така, Триша се насочи право на север, като вървеше по източния бряг на мочурището, обхванало по-голямата част от долината. Бе взела доста правилни решения, откакто се бе изгубила — повече, отколкото изобщо можеше да предполага — но това бе най-погрешното след решението да напусне пътя, разбира се. Ако бе минала през мочурището и изкачила хълма, долу щеше да види Девлинското езеро, в покрайнините на Грийн Маунт, Ню Хампшър.
В събота или в неделя Триша почти със сигурност щеше да чуе бръмченето на моторните лодки там, с които излетниците теглеха децата си на водни ски; след четвърти юли тук щеше да има моторни лодки всеки ден, просто гъчканица, с опасност от сблъсквания. Сега обаче бе средата на седмицата, началото на юни, нямаше никого освен рибари с малки моторни лодки от по двадесет коня, които не чу по случайност. Вместо към езерото Девлин, тя се насочи към канадската граница и започна да навлиза все по-навътре в гората. На някакви четиристотин мили пред нея бе Монреал.
Между него и нея — почти нещо друго освен гора.
РАЗВИТИЕ НА СЕДМИ ИНИНГ
В годината преди раздялата и развода семейство Макфарлънд бяха отишли за една седмица до Флорида по време на февруарската ваканция на Пийт и Триша. Беше отвратителна ваканция, в която децата се разхождаха намусени по брега, докато родителите им се караха в малката крайбрежна къща, която бяха наели (той пееше твърде много, тя харчеше твърде много, ти ми обеща това, защо никога не изпълни онова, безкрайни бла-бла). Когато летяха обратно, Триша успя да седне до прозореца вместо брат си. Самолетът се спускаше към летище Логан през слоеве облаци, движейки се тежко, все едно, че дебела дама внимателно вървеше по тротоар с тук-там заледени места. Триша гледаше очарована, залепила чело на прозореца. Ту се появяваше един съвършено бял свят… ту ивица земя или тъмносинята вода на Бостънското пристанище… още бяло… после друга ивица земя или вода.
Четирите дни, които следваха решението й да тръгне на север, бяха като това приземяване: предимно покрит с облаци бряг. Имаше някакви спомени, но не им вярваше; до вторник вечерта границата между реалност и въображение бе започнала да изчезва. До събота сутринта, след една цяла седмица в гората, тя бе напълно заличена. До събота сутринта (не че знаеше, че е събота, когато съмна; беше вече изгубила представа за дните) Том Гордън й правеше компания през цялото време, не въображаем, а възприеман като съвсем реален. Пепси Робичод също вървя известно време заедно с нея; двете пяха любимите си дуети от репертоара на „Бойз“ и „Спайс гърлс“, след което Пепси се скри зад едно дърво и вече не се показа. Триша погледна зад дървото, видя, че Пепси я няма, и след минута мъчително размишление разбра, че изобщо никога не е била там. Седна на земята и заплака.
Докато пресичаше една широка, с обли камъчета, поляна, над главата й закръжи черен хеликоптер — кота хеликоптерите, които лошите от правителственото разузнаване използваха в „Досиетата Х“, беше безшумен с изключение на слабите пулсации от перките. Замаха и завика за помощ и макар че хората вътре сигурно я видяха, черният хеликоптер отлетя, без да се върне повече. Стигна до гора от стари борове, през които светлината се процеждаше на снопове, като през високите прозорци като катедрала. Сигурно е било в четвъртък. От дърветата висяха осакатените тела на хиляди сърни, една изклана армия от сърни, покрити с мухи и издути от ларви. Триша затвори очи и когато ги отвори отново, разлагащите се тела бяха изчезнали. Тя намери един поток и вървя известно време по течението му, а после или той я изостави, или тя се бе отклонила от него. Преди това обаче погледна в него и видя огромно лице на дъното, потопено под водата, но някак си живо, което я гледаше и й говореше без глас. Мина и покрай голямо сиво дърво, прилично на куха, изкривена ръка; един мъртвешки глас оттам изрече нейното име. Една нощ се събуди от някаква тежест върху гърдите и си помисли, че онова нещо в гората най-после бе дошло за нея; когато посегна с ръка, там нямаше нищо и задиша спокойно. Няколко пъти чу хора, които я викаха, но когато отвръщаше, никога не получи отговор.
Между тези облаци от халюцинации идваха ярки проблясъци на реалност, като ивиците земя, видени от прозореца на самолета. Спомняше си, че откри още един храсталак с боровинки — по-голям, и обхващаше целия склон на един хълм. И напълни отново раницата си, докато пееше: „На кого звъниш, когато предното стъкло се счупи?“ Спомняше си също, че наля бутилките с вода от един извор. И че се спъна в някакъв корен и падна на дъното на влажна падина, където растяха най-красивите цветя, които бе виждала — восъчнобели и ароматни, грациозни като камбанки. Имаше ясен спомен, че попадна на обезглавеното тяло на една лисица; за разлика от армията изклани сърни, които висяха по дърветата, този труп не изчезна, когато затвори очи и преброи до двадесет. Бе съвсем сигурна, че видя една врана да виси с главата надолу на клон и да грачи към нея — споменът имаше качества, каквито другите (този на черния хеликоптер например) нямаха: текстура и яснота. Спомняше си, че пак лови риба с качулката в потока, където по-късно видя потопеното огромно лице. Нямаше пъстърви, но успя да хване няколко попови лъжички. Изяде ги цели, след като внимателно се убеди, че са съвсем мъртви. Преследваше я мисълта, че можеха да оживеят в стомаха й и там да се превърнат в жаби.
Тя беше болна, невъзвратимо болна, но тялото й се бореше с инфекцията в гърлото, дробовете и синусите й със забележителна твърдост. Понякога с часове я тресеше, почти загубила представа за света наоколо. Светлината, дори през гъстите корони на дърветата, бе болезнена за очите й. Триша непрекъснато говореше — предимно на Том Гордън, но също така и на майка си, на брат си, на баща си, на Пепси и на всички учители, които бе имала досега, чак до г-жа Гармънд от детската градина. Събуждаше се нощем, легнала настрани със свити до гърдите си колене, тресеше се цялата от треска и кашляше така остро, че се страхуваше нещо вътре в нея да не се скъса. После обаче треската или отслабна, или напълно изчезна, а главоболието, което я мъчеше, също отшумя. Прекара една нощ (беше четвъртък, въпреки че не го знаеше), като спа през цялото време и се събуди почти бодра. Веднъж вдигна клонка отровен бръшлян от лявата си ръка, но навреме го разпозна и стъпка в калта. Той не се разпръсна.
Най-ясните й спомени бяха, че лежи под купчина клони и слуша играта на „Ред Сокс“, докато звездите грееха над главата й със студена светлина. Те спечелиха две от трите игри в Оуклънд, като Том Гордън постигна „сейф“ и при двете победи. Мо Вон два пъти стига до хоума, Трой О’Лиъри (един много съобразителен бейзболист, според скромното мнение на Триша) — един път. Тя хващаше игрите по ВЕЕИ и макар че от вечер на вечер приемането все повече се влошаваше, батериите се държаха добре. Ако някога се измъкнеше оттук, щеше да напише благодарствено писмо на „Енъргайзър Бъни“. Изключваше радиото, когато й се доспеше. Нито веднъж, дори в петък вечерта, когато беше разтърсвана ту от студени, ту от горещи тръпки, не заспа, без да го изключи. Радиото бе това, което захранваше живота й, бейзболните игри — които го запазваха. Без очакването да ги чуе вечерта, тя просто щеше да се предаде.
Момичето, навлязло в гората (почти десетгодишно и по-високо за възрастта си) беше тежало деветдесет и седем фунта26. Момичето, което полузаслепено изкачи слепешката един склон с борова гора и излезе на обрасла с храсти поляна седем дни по-късно, тежеше не повече от седемдесет осем. Лицето й бе подуто от ухапванията на комарите, а на лявата страна на устата й — разцъфтял огромен херпес. Ръцете й приличаха на клечки. Тя непрекъснато повдигаше широките си дънки, без да го съзнава. Пееше си под носа „Сложи ръцете си около мен… щото вече съм до теб“ и изглеждаше като най-младата наркоманка в света. Досега бе проявявала съобразителност, имаше късмет с времето (умерени температури, никакъв дъжд след онзи в деня, когато се бе изгубила) и бе открила дълбоки и напълно неочаквани резерви от сила у себе си. Сега тези резерви почти свършваха и някакъв център в изтощения й мозък отбелязваше това. Момичето, което напредваше бавно и криволичеше по върха на хълма, беше почти свършило.
В света, който беше напуснала, се провеждаше хаотично издирване, но за повечето от хората, които я търсеха, тя бе мъртва. Родителите й се питаха, все още невярвайки, дали да отслужат заупокойна молитва, или да чакат намирането на тялото. И ако решеха да чакат, колко време? Понякога телата на изгубените в
