позволения размер за улов, но каквото и да виждаха очите й, тялото й виждаше ядене. Истинско ядене.
Бе изпълнена само с една ясна мисъл, студена мисъл, когато занесе качулката при проснатия дъждобран на скалата (синя хартиена кукла, сега без глава): „Ще го направя, но няма да кажа на никого. Ако ме намерят, ако ме спасят, ще им разкажа всичко с изключение на падането в собствените ми изпражнения… и за това.“
Тялото й бе изтикало мозъка встрани и взело превес. Триша изсипа съдържанието на качулката върху земята, гледайки как рибката пляска с опашка, задушавайки се във въздуха. Когато замря неподвижно, тя я взе, сложи я върху дъждобрана и разпори коремчето й с камъка, с който сряза качулката. Изтече малко слуз, прилична повече на струйка сополи, отколкото на кръв. Изтика с мръсния нокът на палеца си малкото червени вътрешности — под тях имаше кост, която изтръгна наполовина. Умът й само веднъж се опита да се наложи. „Не можеш да ядеш главата — каза той с прикрит ужас и отвращение. — Имам предвид… очите, Триша. Очите!“ Но тялото го изтласка отново, този път още по-грубо: „Ако имам нужда от мнението ти, ще почукам по пръчките на твоята клетка“ — както казваше Пепси.
Хвана изкормената рибка за опашката, занесе я до потока и я топна, за да измие нечистотиите. После отвори уста и отхапа предната половина. Малките костици изхрущяха под зъбите й; умът се опита да я откаже, но тялото го блокира отново, направо го нокаутира. Умът можеше да се върне, когато имаш нужда от ум; въображението — когато имаш нужда от въображение. Сега на ход беше тялото и тялото казваше: — Вечеря! Това беше вечеря, въпреки че бе сутрин. Вечеря! Прясна риба в менюто!
Горната половина на пъстървата се плъзна в гърлото й като голяма глътка олио с бучки в него. Вкусът бе ужасен и същевременно чудесен. Вкус на живот. Триша залюля долната половина на пъстървата, от която капеше вода, пред обърнатото си нагоре лице, и изрече:
— Наберете 1-800-54. ПРЯСНА РИБА.
Тя изяде остатъка от пъстървата заедно с опашката и всичко останало.
Когато тя вече беше в стомаха й, погледна към отсрещния бряг, като избърсваше с ръка устата си и се питаше дали ще повърне пак всичко. Бе яла сурова риба, не можеше да повярва. Стомахът й направи едно смешно, леко помръдване и Триша помисли: „Ето“. После се оригна и стомахът отново се успокои. Избърса ръце в дънките от рибешките люспи, натъпка дъждобрана и качулката (капан за млади, глупави рибки) в раницата и я метна на рамо. Чувстваше се силна, срамуваше се от себе си, гордееше се със себе си, усещаше, че има температура и беше леко замаяна.
„Просто няма да говоря за това. Не е нужно да говоря за това и няма да говоря. Дори ако се измъкна от тук.“
— А аз заслужавам да се измъкна — тихо каза Триша. — всеки, който може да изяде сурова риба, заслужава да се измъкне.
„Японците го правят непрекъснато“ — каза пакостливата сладурана, когато Триша наново тръгна по брега на потока.
— Тогава ще кажа на тях — изплези й се Триша. — Ако някога им отида на гости, ще кажа на тях.
Този път, изглежда, пакостливата сладурана нямаше какво да отговори и Триша беше доволна.
Тя внимателно се спускаше по склона към долината, където потокът течеше буйно сред смесената гора от ели и широколистни дървета. През по-голямата част от сутринта се чувстваше добре. Нямаше го усещането, че е наблюдавана, а изядената пъстърва съживи силите й. Представи си, че Том Гордън върви с нея и те водят дълъг и интересен разговор, предимно за Триша. Както изглеждаше, Том искаше да знае всичко за нея — за любимите й предмети в училище, защото мислеше, че г-н Хол бе подъл — даваше им домашно в петък; за онова, което правеше Дебра Гилхули, за да бъде такава кучка; за това как двете с Пепси решиха да се маскират като „Спайс гърлс“ миналия Хелуин, но майка й каза, че майката на Пепси може да й разреши всичко, но тя няма да позволи на едно деветгодишно момиче да излезе в къса поличка, високи токове и бюстие. Том симпатизираше напълно на Триша.
Тя му разказваше как двамата с Пийт бяха решили да купят за рождения ден на татко специален пъзел от фирмата във Върмънт, която ги произвеждаше (или, ако е твърде скъп, кутия пури), когато внезапно спря. Спря да се движи. Спря да бърбори.
Тя внимателно изучава потока в продължение на цяла минута, ъгълчетата на устните увиснаха, едната й ръка автоматично махаше по облака от мушици около главата. Храстите бяха пропълзели обратно сред дърветата; самите дървета станали по-ниски, а светлината — по-ярка. Щурците пееха.
— Не — каза Триша. — Не, хъ-ъх. Няма как. Не и отново.
Необичайната тишина на потока бе първото, което я откъсна от интересния разговор с Том Гордън (измислените хора винаги са отлични слушатели). Потокът вече не шумеше и не ромонеше. Беше така, защото скоростта на течението му бе намаляла. Коритото бе по-широко, отколкото горе, и се разширяваше още.
— Ако отново се превърне в блата, ще се самоубия, Том.
Час по-късно Триша отпаднало се влачеше през смесен гъсталак от тополи и брези. Тя вдигна ръка към челото, за да смачка един особено нахален комар, после просто остави ръката си там, на челото — поза на човек, който е изтощен и не знае какво да прави или накъде да върви.
Потокът вече преливаше ниските брегове и покриваше с вода една голяма открита площ, създавайки плитко мочурище, обрасло с тръстика и папур. Слънцето се отразяваше в застоялата вода с горещи, болезнени отблясъци. Пееха щурци; крякаха жаби; над главата й се виеха два ястреба с неподвижно застинали криле; някъде се смееше врана. Мочурището не изглеждаше така отвратително, както блатото с потопените мъртви дървета, през които бе газила, но се простираше поне на една миля (може би и две), преди да стигне до нисък хълм, покрит с борове.
А потокът, разбира се, бе изчезнал.
Триша седна на земята и започна да казва нещо на Том, но осъзна колко е глупаво да си представя разни неща, когато бе ясно — и с всеки изминат час ставаше все по-ясно — че ще умре. Без значение колко път щеше да извърви и колко рибки щеше да изяде сурови. Заплака. Положи лице върху ръцете си и ридаеше все по-силно и по-силно.
— Искам майка си! — изкрещя на безразличния ден. Ястребите си бяха отишли, но враната все още се смееше. — Искам майка си, искам брат си, искам куклата си, искам да си отида вкъщи!
Жабите крякаха, напомняйки й за прочетената от татко приказка, когато бе малка — една кола заседнала в калта и всички жаби закрякали: „Твърде дълбоко, твърде дълбоко“. Колко се бе уплашила!
Заплака още по-силно и по едно време сълзите й — всичките тези сълзи, всички тези проклети сълзи — я накараха да се ядоса. Тя погледна нагоре, мухите се виеха навсякъде, омразните сълзи се стичаха по мръсното й лице.
— Искам МАЙКА си! Искам БРАТ си! Искам да се махна оттука, ЧУВАТЕ ЛИ МЕ?
Ритна с крак ядосано, така силно, че една от маратонките й изхвръкна. Прихванаха я дяволите, за първи път, откакто беше на пет или шест години, я прихващаха дяволите, но не й пукаше. Хвърли се по гръб на земята, заудря с юмруци, заскуба тревата и започна да я мята във въздуха.
— ИСКАМ ДА СЕ МАХНА ОТ ТОВА ПРОКЛЕТО МЯСТО! Защо не ме намерите, глупави тъпанари такива? Защо не можете да ме намерите? ИСКАМ… ДА… СИ ОТИДА… ВКЪЩИ!
Дишайки тежко, лежеше и гледаше небето. Стомахът я присвиваше, гърлото я болеше от викането, но се чувстваше по-добре, все едно, че се бе отървала от нещо опасно. Задряма с ръка върху лицето си, подсмърчайки.
Когато се събуди, слънцето бе над хълма от далечната страна на мочурището. Отново беше следобед. „Кажи ми, Джони, какво имаме за нашите състезатели? Е, Боб, имаме още един следобед. Той не става много за награда, но предполагам, че е най-доброто, което глупаци като нас могат да направят.“
Главата на Триша беше замаяна, когато се надигна да седне; ескадрон от едри черни молци лениво прелитаха пред зрителното й поле. Завъртя й се свят, бе сигурна, че ще припадне. Усещането премина, гърлото я болеше, главата й пареше. „Не трябваше да заспивам на слънце“ — каза си, но слънцето не беше причината за това състояние. Причината беше, че се разболяваше.
Триша обу изританата маратонка, след което изпадна в глупаво раздразнение, после изяде шепа боровинки и пи от бутилката с вода от потока. Съзря грозд фидълхеди край мочурището и изяде и тях. Бяха увехнали, меки и не така вкусни, но се насили да ги преглътне. Приключила следобедната закуска, тя се
