гората никога не се откриваха. Пийт говореше малко, очите му бяха хлътнали, бе станал мълчалив. Той взе Моани Балонга в стаята си и я постави в ъгъла, така че да гледа към леглото му. Когато видя, че майка му гледа към куклата, изкрещя:
— Да не си я пипнала! Да не си посмяла!
В онзи свят на светлини, коли и павирани пътища тя беше мъртва. В този — който съществуваше извън горския път, в който враните понякога висяха с главата надолу по клоните — тя беше близо до смъртта. Но продължаваше да се тътрузи (израз на баща й). Движението й се отклоняваше малко на запад или на изток, но без особени колебания. Способността й да се движи постоянно в една посока бе почти толкова забележителна, колкото отказа на тялото й да се предаде на инфекцията в гърдите и гърлото й. Не че това й помагаше особено. Нейният път — бавно, но устойчиво, я отвеждаше все по-надалеч от големите съсредоточвания на градове и села и все по-навътре в горите на Ню Хампшър.
Онова нещо в гората, каквото и да бе то, продължаваше да я следва по нейния път. Въпреки че пренебрегваше подробности от усещанията си и пейзажа, тя никога не пренебрегна онова, което свещеникът от оси нарече бога на изгубените — следите от нокти по дърветата (или обезглавената лисица например) не бяха просто халюцинации. Усещането й за нещо (няколко пъти чу изпращяване на съчки в гората, докато то вървеше редом с нея, и два пъти чу неговото тихо, нечовешко сумтене), беше неоспорим факт, действително присъствие. Когато усещането изчезнеше, това съвсем не значеше, че нещото си беше отишло. Тя и то бяха свързани; щяха да останат свързани, докато умреше. Не мислеше, че след дълго. „Точно зад ъгъла“ — щеше да каже майка й, само дето в гората нямаше ъгли. Имаше мухи и блата, внезапно появяващи се пропасти, но никакви ъгли. Не беше честно след битката да оцелее — да не оцелее, но тази несправедливост вече не я ядосваше. Нужна бе енергия, за да се ядосваш. Нужна бе жизненост. Триша почти беше изчерпала и двете.
На половината път през тази нова поляна, която не бе по-различна от десетките други, Триша започна да кашля. Това й причиняваше дълбока болка в гърдите, все едно че там, вътре, имаше забита огромна кука. Преви се на две, сграбчи един стърчащ пън и кашля, докато сълзите потекоха от очите, а погледът й се замъгли. Когато най-после кашлицата поутихна, остана приведена, за да успокои биенето на сърцето си. То я плашеше. Също и тези огромни черни пеперуди пред очите й я плашеха — да приберат крилете си, да се върнат там, откъдето бяха дошли.
Очите й се втренчиха в пъна и мислите й рязко прекъснаха. Първата, която се върна в главата й, беше: „Аз не виждам това, което си мисля, че виждам. Той е въображаем, той е халюцинация.“ Затвори очи и преброи до двадесет. Когато ги отвори отново, черните пеперуди бяха изчезнали, но останалото си бе същото. Пънът не беше пън. Това беше стълб. Отгоре, завинтена в сивото и гъбясало старо дърво, имаше ръждивочервена халка.
Триша я стисна в ръката си и почувства нейната реалност на старо желязо. Пусна я и се вгледа в петната от ръжда по пръстите си. Отново я стисна в ръка, превъртя я напред и назад. Завладя я онова чувство за нещо познато, също както когато се бе завъртяла в кръг, само дето сега бе по-силно и някак си… свързано с Том Гордън. Какво обаче?
— Ти сънува това — каза Том. Той стоеше на около петдесет фута от нея, скръстил ръце пред гърдите си, облегнат на едно кленово дърво и облечен в сивия екип на гостуващ отбор. — Ти сънува как двамата бяхме на това място.
— Наистина ли?
— Разбира се, не си ли спомняш? Това беше вечерта, когато нямаше мачове. Вечерта, когато слуша Уолт.
— Уолт…? — Името й беше смътно познато, но смисълът му бе съвсем заличен.
— Уолт от Фрамингъм. Онзи Ел Допо, който говореше по клетъчния си телефон.
Тя започна да си припомня.
— И тогава падаха звездите?
Той кимна.
Триша бавно обиколи стълба, като не изпускаше халката от ръката си. Тя внимателно огледа заобикалящата я среда и видя, че това изобщо не беше поляна, не и в действителност. Имаше твърде много трева — високата трева, която се вижда по игрищата или ливадите. Това беше ливада. Хората правеха ливади, както и забиваха стълбове в земята. Стълбове с халки върху тях.
Триша допря коляно в земята и прекара ръка нагоре и надолу по стълба — леко, като внимаваше за нещо остро. Някъде около средата откри две дупки и усукана стара метална жица. Заопипва в тревата под нея, не откри нищо отначало, и задълба по-дълбоко в острата трева. Там долу, скрито в опадалата шума, тя намери нещо. Измъкна го с двете си ръце. Оказа се, че е стара, ръждясала панта. Вдигна я към слънцето и тънък като молив лъч се промъкна през един от отворите за болтовете, отпечатвайки блестящо кръгче светлина върху бузата й.
— Том — задъхано каза тя. Погледна към мястото, където стоеше облегнат на клена, с кръстосани ръце пред гърдите си, като мислеше, че той си е отишъл. Но беше там и макар че не се усмихваше, видя загатната усмивка около очите и устните му.
— Том, виж! — тя вдигна пантата.
— Това е било врата — каза Том.
— Врата! — повтори хипнотизирано. — Врата?
Нещо, направено от хора, с други думи. Хора от вълшебния свят на светлини и електрически уреди и препарати срещу насекоми.
— Това е твоят последен шанс. Помни.
— Какво? — погледна го отчаяно.
— Вече са последните ининги. Не прави грешка, Триша.
— Том, ти…
Но там нямаше никого. Том си беше отишъл. Не че го видя точно да изчезва, защото той изобщо не бе там, нали така? Той беше само в нейното въображение.
„Каква е тайната на завършването на играта?“ — бе го запитала, не можеше де си спомни точно кога.
„Да наложиш, че ти си този, който е по-добрият — бе казал Том. Не бе ли фраза от коментар на спортно предаване или интервю след мач, гледан заедно с баща й, преметнал ръка върху рамото й, а главата й — облегната на него? — И е най-добре да го направиш веднага.“
„Твоят последен шанс. Последните ининги. Не прави грешка.“
„Как мога да направя грешка, като дори не знам какво правя?“
На това нямаше отговор. Триша още веднъж обиколи около стълба с ръка на халката, бавно и изящно като саксонско момиче в древен религиозен ритуал на Майското дърво27. Горите, които заобикаляха обраслата с трева ливада, се завъртяха пред очите й, все едно някоя от онези детски въртележки в Ревър Бийч или Олд Очард. Не изглеждаха по-различно от десетки мили гори, през които вече бе преминала, но коя беше посоката? Това бе стълб, не пътепоказател.
— Стълб, не пътепоказател — прошепна, като се движеше в кръг все по-бързо. — Какво да науча от него, когато е стълб, а не пътепоказател? Как може глупачка като мене…
И тогава й хрумна странна идея. Удари пищяла си в един камък, усети че леко кърви, но не обърна внимание. Може би това беше пътепоказател? Може би беше?
Защото е бил стълб на врата.
Триша намери пак дупките върху стълба, онези, през които бяха минавали болтовете на пантата. Тя се обърна така, че краката й да бъдат към тези дупки, после започна бавно да пълзи напред по права линия. Първо едното коляно… после другото… после пак първото…
— Оу! — извика и дръпна ръката си от тревата. Болеше повече, отколкото при предишното нараняване. Погледна ръката си с капките кръв, извиращи през напластената мръсотия. Приведе се и разгърна тревата, знаейки, че това, което я бе порязало, трябваше да е там.
Беше нащърбеният остатък от другия стълб на вратата, счупен на около един фут от земята; имаше късмет, че не се бе ударила в треските, които стърчаха от стълба, бяха остри като бръснач. Малко по- нататък, заровен в бялата, остра трева, лежеше остатъкът от стълба.
„Последен шанс. Последни ининги.“
