Джофри не разбираше нищо, но внезапно сети кой бе късният му гост. Споменаването на името на доктор Букингс, англиканския свещеник, му бе помогнало. Само преди три дни докторът бе ръководил погребалната церемония в гробището зад църквата и този човек бе там, някъде отзад, където бе трудно забележим.
Казваше се Колтър и беше клисар, или по-точно — гробар.
— Колтър — продума Джофри, — какво искаш?
Колтър проговори колебливо:
— Ами… звуците, сър, звуците в гробището. Нейна светлост не почива спокойно в гроба си… боя се, че…
Джофри имаше чувството, че са го ударили в стомаха. Пое дълбоко дъх и болка проряза бинтованите му от доктор Шайнбоун счупени ребра. Докторът мрачно бе предрекъл, че Джофри ще се разболее от пневмония, след като бе лежал цяла нощ в рова под проливния дъжд, но ето че бяха изминали три дни, без да се появят характерните за болестта треска и кашлица. Джофри си знаеше, че няма да се разболее, защото Бог не позволяваше на виновните да се отърват толкова лесно. Вярваше, че остане жив, за да увековечи завинаги паметта на бедната си мъртва любима.
— Лошо ли ви е, сър? — попита Колтър. — Чух, че страшно сте се наранили през онази нощ, когато умря нейна светлост.
— Нищо ми няма — бавно продума Джофри. — Колтър, много добре знаеш, че тези звуци съществуват само във въображението ти.
Клисарят го изгледа слисано.
— Въображение ли? Сър, остава да ми кажете, че не вярвате в Исус и в задгробния живот. Не си ли спомняте как Дънкан Фромсли видя стария Патерсън само два дни след погребението му? Разправяше, че светел като блатен огън.
„Навярно е видял точно това — помисли си Джофри, — блатен огън, съчетан с алкохолните пари от вечната бутилка на стария Фромсли.“
Колтър продължи:
— Освен това знаете, че почти целият проклет град е виждал онзи стар католически монах, дето се разхожда по парапетите на замъка Риджхийт. Дори няколко дами от Лондонското общество на медиумите дойдоха да го видят.
Джофри си спомняше въпросните дами: две истерични вещици на средна възраст, при това напълно побъркани, които си търсеха разнообразие.
— Призраците са си просто живи, като вас или мен, сър — сериозно го убеждаваше Колтър. — Нямам нищо против тях, но от тези звуци ми настръхва косата. Даже не ми се ще да стъпя в гробището, а утре трябва да изкопая гроб за бебето на Родимънови, та реших…
Джофри мислено отправи молитва към Бога да го дари с търпение. Изпитваше непреодолимо желание да се нахвърли върху стария клисар. Тъкмо бе задрямал пред камината с книга в ръка, когато Колтър почука на вратата. Сега се бе пробудил напълно и с всяка измината секунда усещаше как потъва в дълбока скръб от загубата на неговата любима. От три дни тя почиваше в гроба, скоро щеше да мине месец, година… Хрумна му, че скръбта прилича на скала върху морския бряг. Докато спеше, приливът я заливаше и Джофри изпитваше известно облекчение. Сънят приличаше на прилив, който покрива скалата на мъката. Но когато се събудеше, приливът започваше да се оттегля и скоро покритата с раковини скала неумолимо се оявяваше и му напомняше, че винаги ще бъде там, до момента, когато Бог реши да я унищожи.
А този глупак се осмеляваше да го събуди, за да му наговори разни врели-некипели за духове. Все пак човекът изглеждаше толкова нещастен, че Джофри успя да се овладее и продума:
— Мис Мизъри, нейна светлост, бе обичана от всички.
— Вярно е, сър, така си беше — разпалено произнесе Колтър.
Той премести шапката в лявата си ръка, а с дясната измъкна огромна червена кърпа от джоба си. Издуха се шумно в нея, очите му се насълзиха.
— Всички скърбим за нея — ръцете на Джофри неспокойно опипаха превръзките под копринената му риза.
— Тъй, тъй, сър — думите на клисаря бяха приглушени и младежът забеляза, че човекът искрено ридаеше. Егоистичният му гняв бе заменен от съжаление. Колтър повтори:
