Мизъри

хвърли пепелника през прозореца. Май че бъркаш онова, което се случи с него, и онова, което ще се случи с теб.

Ухили се с лудешката си усмивка, но Пол здравата се изплаши, защото му се стори, че някакъв демон лудува в очите й.

— Кучка такава! — сопна се той.

— Побъркана кучка, нали? — Ани все още се усмихваше.

— Е, добре — признавам, че си откачена.

— Ще обсъдим този въпрос, когато разполагаме с повече време. В момента съм много заета.

Тя разви маркуча и близо половин час полива с него алеята, като се стараеше да измие кръвта от косачката и от страничната алея. Водните капки образуваха пъстроцветна дъга. Ани свърши с поливането и нави отново маркуча. Навън бе още светло, но сянката й я следваше по петите. Беше шест часът.

Ани пусна зелената пластмасова змия обратно в мазето, затвори капака, изправи се и огледа локвичките върху алеята и тревата, която изглеждаше сякаш върху нея бе паднала роса.

После се върна при косачката, възседна я, запали мотора и я подкара към задната страна на къщата. Пол леко се усмихна. Ани имаше дяволски късмет и почти дяволска хитрост — почти, но не съвсем. Беше допуснала грешка в Боулдър и се бе изплъзнала безнаказано благодарение на късмета си. Днес отново бе сгрешила, и то пред очите му. Беше измила кръвта от косачката, но не от острието. На Пол не му се вярваше, че по-късно ще си спомни за пропуска й. Ани моментално забравяше всичко, което ставаше в момента. Хрумна му, че косачката и мозъкът на Ани си приличат — отвън изглеждаха наред. Но ако ги обърнеш, ще видиш окървавена машина със смъртоносно острие.

Дни отново влезе в къщата и се качи на горния етаж, където тършува известно време. Пол чу как слиза обратно, влачеше нещо меко и тежко. Той се поколеба, после закара стола до вратата и притисна ухо към нея.

Стъпките на Ани се отдалечиха, последвани от странния шум. Пол моментално бе обзет от паника, лицето му се зачерви от ужас. „Отива в бараката за брадвата“ — помисли си той, но разбра, че се е излъгал. Ани слизаше в мазето и влачеше нещо след себе си.

Когато се изкачи обратно по стъпалата, Пол побърза да закара стола до прозореца. Тежките й стъпки приближиха вратата, ключът се завъртя в бравата и той си помисли, че този път ще го убие, но изпита единствено облекчение.

16

Вратата се отвори, Ани застана на прага и замислено го изгледа. Беше се преоблякла, през рамото й бе преметната чантичка.

Пол изрече с учудващо достойнство:

— Убий ме, но поне го направи бързо. Престани да ме режеш на парчета.

— Ако имаме късмет, няма да те убия, въпреки че го заслужаваш. Би трябвало да го сторя, но знаеш, че съм луда, а откачените хора не умеят да си пазят интересите.

Застана зад него, изтласка стола през вратата и го подкара по коридора. На Пол му хрумна, че никога досега не е забелязал да носи подобна чантичка. Ако отиваше в града, облечена с рокля, Ани носеше голяма, обемиста чанта, каквато старите моми влачат със себе си на църковните разпродажби. Ако носеше панталони, пъхаше портфейла си в задния джоб като мъж.

Златистите слънчеви лъчи нахлуваха в кухнята Сенките на краката на масата образуваха върху линолеума хоризонтални черти, подобни на решетките на затвор. Часовникът над печката показваше шест и четвърт, навярно бе точен, въпреки че Ани навярно забравяше да го сверява, както забравяше да обръща страниците на календарите — според кухненския календар все още беше месец май. Пол чу как първите щурци настройваха цигулките си на ливадата. Помисли си: „Чувал съм този звук, когато съм бил малък“ — и за малко не се разплака.

Ани вкара стола в килера. Вратата към мазето беше отворена. Стъпалата бяха осветени от мъждукаща крушка. Лъхна го миризма на застояла вода. Пол си помисли, че долу е пълно с паяци, мишки и плъхове.

— О, без мен — каза той.

Ани нетърпеливо го изгледа и писателят осъзна, че след убийството на полицая, тя беше почти нормална. Върху лицето й бе изписана решителност, приличаше на домакиня, която приготовлява тържествена вечеря.

— Ще слезеш долу — нетърпеливо го подкани тя. — Разполагаш с пет секунди да решиш дали да те сваля на гръб, или да те хвърля.

— На гръб — моментално отвърна Пол.

— Мъдро решение — тя се обърна и Пол обгърна с ръце шията й. — Не се опитвай да ме удушиш, Пол. Изкарала съм курс по карате. Ще те хвърля на пода и ще си счупиш гръбнака.

Метна го с лекота на гърба си. Краката му увиснаха. Вече не бяха в шини, но изглеждаха изкривени и уродливи, като че принадлежаха на някакво чудовище от цирка. Левият му крак с раздробеното коляно беше цели пет сантиметра по-къс от десния. Пол бе опитал да стои на един крак, но след това болката не спираше с часове, дори таблетките не можеха да я успокоят.

Докато слизаха надолу, Пол усети вонята на влага и гнили зеленчуци. Стълбите се осветяваха от три голи крушки. От тавана висяха прогнили паяжини. Каменните стени бяха небрежно издялани и повече приличаха на детска рисунка. Лъхна го неприятна хладина.

Никога не се бе доближавал до тялото на Ани, както сега, когато го носеше на гърба си по стъпалата. Изпита неприятно чувство, Ани миришеше на пот — всъщност Пол харесваше миризмата на прясната пот, защото му напомняше за усилена работа — но тя вонеше отвратително, като непрани чаршафи със засъхнала върху тях сперма. Освен това се усещаше миризмата на мръсотия. Навярно Ани забравяше да се къпе, както забравяше да смени датата на календара. Едното й ухо бе запушено от кафеникава ушна кал и Пол се питаше как изобщо чува нещо.

До каменната стена беше поставен дюшек — ето какво бе влачила след себе си. До него имаше сгъваема масичка, върху която стояха консерви и бутилки.

Ани спря до дюшека, обърна се и приклекна.

— Слизай, Пол.

Той свали ръце от шията й, внимателно се отпусна върху дюшека и уплашено я изгледа, когато посегна към чантичката си.

— Не — изкрещя Пол, защото под мъжделивата светлина забеляза проблясването на спринцовката.

17

— Не бой се — Ани постави спринцовката на масичката. — Това е скополамин — препарат, съдържащ морфин. Имаш късмет, че се намира сред запасите ми, защото вече ти казах как ни дебнат в болничните аптеки. Оставям ти го, защото тук е много влажно и вероятно ще изпиташ страхотни болки в краката.

— Чакай малко. Веднага се връщам — тя му намигна, сякаш бе неин съучастник. — Виждаш ли каква работа ми създаде като хвърли пепелника?

Качи се по стъпалата и след малко се върна с възглавници и одеяла. Подреди възглавниците зад него за да седи по-удобно, но дори през тях Пол усети как го прониза хлад.

Върху сгъваемата масичка имаше три бутилки „Пепси“. Ани отвори двете с отварачката, която носеше заедно с ключовете на колана си и му подаде едното шише. Надигна своята бутилка и на един дъх изпи половината, после деликатно се уригна.

— Трябва да поговорим, Пол. Или по-точно, аз ще говоря, а ти ще слушаш.

— Ани, когато ти казах, че си откачена…

— Шт-шт-шт. Нито дума повече. Може би по-късно ще поговорим по този въпрос. Мисли си, каквото искаш — нали си Мистър Умник, който си изкарва прехраната с мислене. Не съм направила нищо особено, само дето те измъкнах от катастрофиралата ти кола, преди да умреш от премръзване; поставих в шини бедните ти счупени крака; давах ти лекарство, за да облекча болката ти; грижих се за тебе, накарах те да