Тя отиде до стълбището и седна, като се уви целомъдрено с хавлията. Ръцете й се сключиха и устните замърдаха. Хърб позвъни в болницата. Два часа по-късно те се носеха на север по почти пустата мейнска магистрала. Хърб седеше зад волана на техния „Форд“ комби модел 66-а. До него Вера стърчеше като истукан и държеше в скута си Библията.
2
Телефонът събуди Сара в девет без петнадесет. Тя отиде да отговори все още в полусън. Мускулите на гърба и корема я боляха от напъването при снощното повръщане, но иначе беше много по-добре.
Вдигна слушалката, сигурна, че я търси Джони.
— Ало?
— Здравей, Сара. — Не беше Джони, а колежката й Ан Страфорд. Тя бе една година по-голяма от Сара и работеше втора година в гимназията. Преподаваше испански. Беше енергично, възторжено момиче и Сара много я обичаше. Но тази сутрин гласът на Ан звучеше необичайно глухо.
— Как си, Ани? Не е нищо сериозно. Навярно си чула от Джони, че изядох развален хот дог на панаира…
— Божичко, ти не знаеш! Ти още не… — Думите й секнаха и последваха странни, задавени хлипове. Сара я слушаше и се мръщеше. Първоначалното й недоумение се превърна в смъртен уплах, когато разбра, че Ан плаче.
— Ан? Какво се е случило? Нали не е с Джони? Нали не…
— Станала е катастрофа. — Ан престана да се въздържа и зарида. — Той бил в такси. Сблъскали се челно. Другата кола е шофирал Брад Френо, беше в моя клас по испански. Той е мъртъв, приятелката му умряла тази сутрин, Мери Тибалт; разправят, че била в един от класовете на Джони, това е ужасно, ужа…
—
— Състоянието му е критично, Сара. Дейв Пелзен позвъни тази сутрин в болницата. Считат, че няма… изобщо много е зле.
Светът започна да потъва в сиво. Ан продължаваше да говори, но като напева на предвестника на пролетта у е. е. къмингс20, гласът й долиташе отдалеч, едва-едва. Рой образи, един от друг по-безсмислени, загъмжаха в съзнанието на Сара. Колелото на панаира. Огледалният лабиринт. Очите на Джони — странно потъмнели, сякаш мастилени. Неговото мило, симпатично лице, осветено от режещите зрението голи панаирджийски крушки, опънати на гирлянди по жиците.
— Не, не е възможно — обади се Сара отдалеч, едва-едва. — Нещо бъркаш. Джони се чувствуваше отлично вчера, когато си тръгна оттук.
Гласът на Ан се върна и като бомбен удар се вряза в слуха й — глас, съкрушен от мъка и невярващ, глас на човек, възприемащ като лична обида, че подрбно нещо може да се случи на негов връстник, на някого тъй млад и жизнен.
— Предупредили Дейв, че дори да преживее операцията, никога няма да се събуди. Трябва да го оперират, защото главата му е… главата му е…
Нима иска да каже, че главата му е
В този момент Сара припадна — навярно за да се спаси от тази окончателна и невъзвратима дума, от този пределен ужас. Телефонната слушалка се изплъзна от пръстите й и тя се отпусна тежко в един свят на сивота, после се свлече по очи, а слушалката се люлееше напред-назад и описваше постепенно намаляваща арка, изпод която се раздаваше зовящият глас на Ан Страфорд:
— Сара?… Сара?… Сара?
3
Когато Сара пристигна в Централния институт за медицинска помощ на Източен Мейн, часът бе дванадесет и четвърт. Информаторката изгледа пребледнялото й, измъчено лице, прецени докъде е способна да понесе горчивата истина и й съобщи, че Джон Смит все още е в операционната. Добави, че в чакалнята са майка му и баща му.
— Благодаря — промълви Сара. Обърна се надясно вместо наляво, налетя на някакъв медицински шкаф и бе принудена да отстъпи.
Чакалнята бе боядисана в ярки, наситени цветове, които режеха очите. Няколко души седяха тук-там и прехвърляха опърпани списания или просто се взираха невиждащо в една точка. Някаква жеиа с побелели коси излезе от асансьора, предаде пропуска за посещение на приятелката си и седна. Приятелката се отдалечи, потропвайки с високите си токчета. Никой друг не помръдна от мястото си. Чакаха ред да идат при бащата, на когото бяха извадили камъни от жлъчката, при майката, на която само преди три дни беше открита малка бучица под лявата гърда, при приятеля, когото невидим ковашки чук бе блъснал в гърдите, докато бягал за здраве. Лицата на чакащите бяха старателно прикрити под маската на привидно спокойствие. Тревогата бе зарита отдолу като заметен боклук под килим. Сара отново усети надвисващото чувство за нереалност. Някъде приглушено звънеше звънец. По пода поскърцваха гуменки. Когато си тръгваше от апартамента й, той беше жив и здрав. Невъзможно й бе да си представи, че е легнал в някоя от тези тухлени кули да мре!
Веднага позна мистър и мисис Смит. Опита се да изрови от паметта си малките им имена, но не й се удаде. Двамата седяха в дъното на чакалнята и за разлика от останалите още не бяха успели да се примирят със сполетялото ги нещастие.
Майката на Джони бе метнала палтото си на стола зад нея, а в ръцете си стискаше Библия. Устните й се движеха беззвучно, докато четеше, и Сара си спомни разказа на Джони за нейната голяма — може би прекалено голяма — набожност. „Нещо средно — бе се пошегувал той — между въргаляне по земята и увиване на отровни змии около врата в религиозен екстаз.“ Мистър Смит —
Сара се приближи.
— Мистър и мисис Смит?
Те впиха погледи в нея, а лицата им се изопнаха в напрегнато очакване на ужасната вест. Мисис Смит така се вкопчи в Библията, отворена на книгата на Йов, че пръстите й побеляха. Младата жена пред тях не бе облечена в бяло като медицинска сестра или лекар, но в този момент това не им говореше нищо. Очакваха безвъзвратния удар на съдбата.
— Да, ние сме мистър и мисис Смит — сдържано потвърди Хърб.
— Аз съм Сара Бракнел. С Джони сме много добри приятели. Всъщност, както се казва, ходим. Може ли да седна?
— Вие сте приятелката на Джони? — усъмни се мисис Смит с остър, почти осъдителен тон. Неколцина от чакащите вдигнаха за миг очи и после се върнаха към опърпаните си списания.
— Да. Аз съм неговото момиче.
— Той не ни е писал, че дружи с госпожица — отсече мисис Смит все тъй остро. — Не, дори не ни е споменал за такова нещо.
— Мълчи, майко — смъмри я Хърб. — Седнете мис… Бракнел, нали?
— Просто Сара — откликна благодарно тя и придърпа един от столовете. — Аз…
— Не, изобщо не е споменавал — тросна се пак мисис Смит. — Моят син обичаше бога и може би едва напоследък е започнал да се поотклонява от правия път. Божието наказание идва, както знаете, внезапно. Затова и всяко кривване е тъй опасно. Никой не знае нито деня, нито часа…
— Мълчи — повтори Хърб.
Хората отново се заобръщаха. Вера се опита да отвърне предизвикателно на суровата гримаса на мъжа
