върху грубите му, покрити с белези ръце и тя си спомни как Джони бе подхвърлил, че баща му е дърводелец.
— Ала бог го е запазил — проговори Вера. — Знаех си, че ще го стори. Молех го да ми даде знак. Да славим бога всевишни! Всички долу на земята, хвалете името господне!
— Вера! — намеси се Хърб автоматично.
— В кома — повтори Сара. Опита се да определи чувствата, които будеше новината, но те не се поддаваха на класификация. Джони бе жив, издържал тежка, рискована мозъчна операция и това трябваше да я обнадежди. Съвсем не бе така обаче. Не й харесваше думата „кома“. Много зловещо, подмолно звучеше. Не беше ли значението й на латински „смъртен сън“21?
— Какво го чака? — попита Хърб.
— Засега никой не може да предвиди. — Стронс замачка и затупа нервно цигарата си над пепелника. На Сара й се стори, че той отговаря буквално и нарочно се прави, че не разбира истинския въпрос на Хърб. — Той е на системи в реанимацията, разбира се.
— Все нещо трябва да се знае за шансовете му. Би трябвало вие да… — Сара вдигна безпомощно ръце и после ги отпусна.
— Може да дойде в съзнание след четиридесет и осем часа. Или след седмица. След месец. Може въобще да не дойде. А… много е възможно и да умре. Да ви призная честно, това е най-вероятният изход. Ударен е… много зле.
— Божията воля е да оживее — възрази Вера. — Сигурна съм.
Хърб бе скрил лицето си в шепи и бавно го разтриваше.
Доктор Стронс хвърли смутен поглед към Вера.
— Искам само да сте подготвени за всичко, което може да се случи.
— И все пак, какъв шанс има да дойде в съзнание? — настоя Хърб.
Доктор Стронс се поколеба и смукна нервно от цигарата си.
— Не мога да ви кажа — най-сетне заключи той.
5
Тримата останаха в болницата още час и после си тръгнаха. Беше се мръкнало. Студеният, поривист вятър, който бе задухал, свистеше над необятния паркинг и развяваше дългите коси на Сара. По-късно, когато се прибереше вкъщи, тя щеше да намери изсъхнал жълт дъбов лист, заплетен в тях. Горе на небето се носеше луната — късче лед, поело в далечно плаване през мрака на нощта.
Сара мушна в ръката на Хърб бележчица с адреса и телефона си.
— Бихте ли ми позвънили, ако имате вести? Каквито и да са.
— Разбира се.
Внезапно той се наведе, целуна я по бузата и тя се облегна за миг на рамото му във ветровитата тъмнина.
— Моля да ме извините, че се държах така студено с вас одеве, мила — заприказва Вера с учудващо нежен тон. — Много бях разстроена.
— Напълно естествено — изрази разбиране Сара.
— Мислех си, че момчето ми умира. Но аз се молих. Говорих си с нашия Спасител за него. Като в онази песен:
— Трябва да си тръгваме, Вера — подкани Хърб. — Нека да поспим, та да видим какво ще ни донесе…
— И господ ми даде знак! — Вера се загледа унесено в луната. — Джони няма да умре. Бог не възнамерява да го остави да умре. Аз слушах, слушах, докато чух в сърцето си онзи тих, вътрешен глас и сетих утеха.
Хърб отвори вратата на колата.
— Хайде, Вера.
Тя свали очи от небето, усмихна се и Сара изведнъж позна непринудената, нехайна усмивка на Джони, ала в същото време си даде сметка, че по-зловещо ухилена физиономия не бе виждала в живота си.
— Бог е белязал момчето ми — заяви Вера — и аз съм безкрайно щастлива.
— Лека нощ, мисис Смит — едва изрече Сара с вцепенените си устни.
— Лека нощ — каза и за двамата Хърб, седна в колата и я запали. Когато я изкара от редицата и я насочи през паркинга към Стейт Стрийт, Сара се усети, че не ги беше попитала къде са отседнали. Мина й през ума, че навярно и те самите още не знаят.
Тя се обърна, на път към колата си, но спря, поразена от гледката на река Пенобскот, която течеше зад болницата. Подобни на надиплена тъмна коприна, водите й бяха скътали в пазвите си отразената луна. Останала сама на паркинга, Сара вдигна очи към истинския й лик на небето.
„Бог е белязал момчето ми и аз съм безкрайно щастлива.“
Месечината висеше над главата й като безвкусна панаирджийска играчка, едно небесно Колело на късмета, на което не само нулата и двойната нула, но и всички останали числа бяха определени да носят печалба на банката. Дали е нула, не ли — банката печели! Хей-хей-хей!
Вятърът гонеше шумящите листа около краката й. Тя стигна до колата си и седна зад волана. И внезапно разбра: ще го загуби! В гърдите й се надигна чувство на вцепеняващ страх и самота. Втресе я. Най-после успя някак да запали колата и да се прибере вкъщи.
6
През следващата седмица учениците от Клийвс Милс обсипаха семейството на Джони със съчувствени картички. По-късно Сара научи от Хърб, че се получили над триста. Всички изразявали плаха надежда за скорошно оздравяване. Вера отговорила на всички до една, като към благодарностите за пожеланията прибавяла и по някой цитат от Библията.
Проблемът на Сара с дисциплината в часовете й изчезна. Изчезна и чувството, че децата я смятат за лоша учителка. Постепенно разбра, че те са променили отношението си към нея, защото за тях тя се бе превърнала в трагична героиня, голямата любов на клетия мистър Смит. Мисълта изкристализира в съзнанието й в сряда след злополуката, както си седеше в учителската стая през свободния час, и я накара да избухне първо в бурен смях, а после в ридания. Когато най-сетне се овладя, беше здравата изплашена. Нощем спеше неспокойно и постоянно сънуваше Джони — Джони с карнавалната маска Джекил и Хайд, Джони — изправен пред Колелото на късмета, заслушан в някакъв призрачен глас, който непрестанно повтаря: „Мед ми капе, като гледам как на този му смачкват фасона!“, Джони, който я успокоява: „Всичко е наред, Сара, всичко е наред!“, след което влиза в стаята, и тя вижда, че от веждите нагоре главата му липсва.
Хърб и Вера Смит бяха отседнали в хотел „Бангор“ и заедно със Сара прекарваха следобедите в болницата в търпеливо очакване да стане нещо. Но нищо не ставаше. Джони лежеше в интензивното отделение на шестия етаж, заобиколен с апаратура. Бе включен към изкуствен бял дроб. Доктор Стронс бе загубил почти всякаква надежда. В петък, малко повече от седмица след катастрофата, Хърб телефонира на Сара, за да й съобщи, че двамата си заминават.
— На Вера никак не й се тръгва — довери й той, — но успях, мисля, да я предумам, че това е единственото разумно решение.
