След десетина минути Джони се върна на пързалката. Главоболието му бе понамаляло, но безформената буца се открояваше като зловещ знак, белязал челото му. Когато обаче се прибра за обед, радостта, че се е научил да се пързаля назад, бе изместила всичко, свързано с падането и със загубата на съзнание.
— Милостиви боже! — възкликна Вера Смит, като го видя. — Как стана това?
— Паднах — обясни Джони и засърба доматената супа.
— И вече ти минава? — попита тя, докосвайки внимателно болното място.
— Разбира се, мамо.
И наистина му беше минало, ако не се смятаха редовните кошмари, които го спохождаха месец-два след това… а също и необичайната сънливост, която често-често го обземаше.
Ала и двете престанаха горе-долу едновременно.
Нищо му нямаше.
Една сутрин, в средата на февруари, Чък Спайър забеляза, че акумулаторът на колата му, „Де Сото“, модел 48-а, е напълно изтощен. Той се опита да го възвърне към живот, като го скачи с акумулатора на пикапа си. Ала щом допря втория кабел до полюса, акумулаторът експлодира и обсипа лицето му с дъжд от дребни парченца и киселина. Чък загуби едното си око. Вера каза, че само благодарение на безкрайната божия милост не бил загубил и другото. Джони бе покъртен от тази ужасна трагедия и след седмица отиде с баща си на посещение в градската болница в Луистън. Грамадният мъж сякаш се бе стопил — тъй невероятно смален и изтощен изглеждаше в болничното легло. През нощта на разстроения Джони се присъни, че сам лежи в тази постеля.
Години наред след това на момчето му се случваше да има странни предчувствия — например какво ще пуснат ей сега по радиото, но и наум не му идваше да свърже тези съвпадения с вече съвсем забравеното падане на пързалката.
А и предчувствията не бяха кой знае колко впечатляващи и чести. Всъщност нито веднъж не бе имал чувството, че нещо не е наред — чак до историята с панаира и маската, до онази вечер на второто му премеждие.
По-късно той често щеше да си мисли за това.
Историята с Колелото на късмета стана преди неговото второ премеждие.
Сякаш бе предупреждение, дошло от детството му.
2
Пътуващият търговец кръстосваше неуморно щатите Небраска и Айова под палещото лятно слънце на 1955-а. Зад волана на своята двегодишна лимузина „Меркурий“ той вече бе успял да навърти над сто хиляди километра. Търговецът бе едър млад мъж, все още с вид на як селски момък от Средния запад. През лятото на 1955-а, само четири месеца след банкрута на бояджийската му фирма в Омаха, Грег Стилсън бе едва на двадесет и две години.
Багажникът и задната седалка на колата бяха отрупани с продукцията на издателство „Път към истината“ — главно библии във всевъзможни подвързии и формати. Основният артикул бе Светото писание за долар и шестдесет и девет цента с шестнадесет цветни илюстрации и подлепено с авиационно лепило — гаранция, че поне десет месеца няма да се разпадне. Хората с по-тънки кесии можеха да си купят Новия завет срещу шестдесет и пет цента. Там нямаше цветни илюстрации, но затова пък думите на Исус Христос бяха отпечатани с червено. Не липсваше и свръхлуксозна библия за паралии. Тя струваше деветнадесет долара и деветдесет и пет цента и бе подвързана с бяла изкуствена кожа, със златна пластинка на корицата за гравиране на името на собственика. Цветните илюстрации в нея наброяваха двадесет и четири, а в средата имаше вложка от чисти листа, предназначени за вписване на рождени дати, сватби и смърт. Луксозното „Слово божие“ даваше надежди, че поне две години ще издържи, без да се разкъса. Един цял кашон бе натъпкан с евтиното издание на „Път към истината за Америка или заговорническите кроежи на комунисти и евреи против нашите Съединени щати“.
От това книжле с меки корици, отпечатано на лоша хартия, Грег изкарваше повече, отколкото от всички библии, взети заедно. Вътре подробно се обясняваше как Ротшилдовци, Рузвелтовци и Грийнблатовци неусетно завладяват икономиката и правителството на САЩ. Със схеми и диаграми се доказваше пряката връзка на евреите с комунистическо-марксистко-ленинско-троцкисткия сговор, а оттам и със самия Антихрист.
Във Вашингтон дните на маккартизма още не бяха далечно минало, в Средния запад звездата на Джо Маккарти продължаваше все така ярко да свети, а Маргарет Чейс Смит1 от Мейн бе наричана „онази кучка“ заради прочутата си „Декларация на съвестта“.
На около тридесет километра от град Еймс, щата Айова, Грег свърна по прашния път към стопанския двор на някаква ферма. Къщата не даваше признаци на живот — кепенците на прозорците бяха спуснати, вратите на обора — залостени, но човек не може да бъде сигурен в нищо, преди да е проверил. Този девиз бе служил добре на Стилсън през двете години, откак се бе преместил с майка си от Оклахома в Омаха. Не че в бояджийството имаше кой знае какви пари — просто на Грег, извинете за богохулството, му бе писнало от всичко, свързано с Христос, и поне за малко му трябваше някакво разнообразие. И ето че сега отново плуваше в познатите води, ала този път не за да проповядва от амвона или да повдига вярата на цели общини от заблудени овци. Самата мисъл, че най-после е скъсал с кариерата си на чудотворец, му носеше определено облекчение.
Грег отвори вратата на колата и щом стъпи на прашния път, откъм обора към него се насочи един грамаден, злобен пес, от онези, дето пазят селските къщи. Дръпнал назад уши, той лаеше бясно.
— Здрасти, Шаро! — каза Грег с приятния си, нисък, но звучен глас — омайващия глас на опитния оратор, какъвто той бе въпреки младостта си.
Кучето не откликна на дружелюбието в тона на пришълеца. Голямо и зло, то продължаваше настъплението си, явно решило да избърза с обяда и да нагълта пътуващия търговец. Грег седна обратно в колата, затвори вратата и натисна два пъти клаксона. Потта се стичаше по лицето му и оставяше тъмни кръгове под мишниците на белия му ленен костюм, чийто гръб се бе сгърчил на хармоника. Натисна още веднъж клаксона, но и този път никой не се обади. Тъпанарите му с тъпанари, сигурно се бяха натоварили я на трактора си, я на раздрънкания „Студебейкър“ и отпрашили за града.
По лицето на търговеца плъзна усмивка.
Вместо да включи заден ход и да се върне на главния път, той посегна зад себе си и извади един разпръсквач за флайтокс, чието резервоарче бе пълно с амоняк.
Издърпа буталото му и отново излезе от колата с широка усмивка на уста. Кучето, което бе приседнало, тутакси скочи и се хвърли с ръмжене в атака.
— Точно така, Шаро! — рече Грег с приятния си, плътен глас и с все същата усмивка. — Ти само ми ела по-наблизо, ела да си го получиш!
Той ненавиждаше тези отвратителни селски псета, които властвуваха на двора пред къщната врата като малки копия на Цезар. Виж кучето и не питай за господаря.
— Проклета сбирщина от дръвници! — промърмори Грег. Усмивката обаче не слизаше от лицето му. — Ела, кученце.
Животното се приближи. Хълбоците му се напрегнаха за скок. В обора измуча крава и вятърът зашумоля нежно из царевиците. В момента, в който кучето скочи, усмивката на търговеца се изкриви в гримаса на ненавист. Той натисна буталото на разпръсквача и изстреля лютив облак от амонячни капчици право в очите и муцуната му.
Сърдитият лай в миг се смени с остро, задавено скимтене, а след малко, когато амонякът удари с пълна сила, животното зави от болка и подви опашка. От предишния страж на дома не бе останал и помен — сега това бе просто едно смачкано пале.
Лицето на Грег Стилсън бе придобило оловен оттенък. Очите му се бяха свили в злобни, тесни цепки. Той се втурна към кучето и така го изрита в хълбока, че заостреният му трандафор изсвистя във въздуха. Жертвата нададе пронизителен вой и движена от болка и страх, сама подпечата присъдата си, като, вместо да побегне към обора, се обърна да даде отпор на виновника за страданието си.
Изръмжа, хвърли се слепешката, връхлетя върху десния крак на търговеца и разкъса крачола на белия
