необявени, но строги съдии — нещо като училищна съвест, — които преценяват колко струва всеки нов учител, и че заключението за нея няма да е особено ласкаво.
На пръв поглед изглеждаше, че Джони е пълна противоположност на представата за добър учител. Не си чупеше краката да търчи по коридорите от урок на урок, а се носеше в някакъв приятен унес и честичко закъсняваше, защото се заприказвал с някого в междучасието. Оставяше децата да сядат, където си искат, тъй че бе невъзможно да видиш два дни подред едно лице на старото му място, а най-големите разбойници задължително заемаха позиции на любимите си последни чинове. При такава система Сара не би могла да им научи имената чак до март, а той явно вече ги знаеше наизуст.
Висок и склонен към прегърбване, Джони си бе спечелил прякора Франкенщайн. Вместо да се ядосва, той го намираше забавен. И все пак часовете му почти винаги минаваха спокойно, децата се държаха добре и рядко отсъствуваха безпричинно. (Сара постоянно имаше проблеми с неизвинени отсъствия.) А и ученическият съд бе очевидно благосклонно настроен към него. Джони бе от онези учители, на които след десетгодишен стаж посвещават почетната випускна книга на училището. Тя не можеше да се мери с малкия му пръст и само като се опиташе да проумее защо, чувствуваше, че я хващат дяволите.
— Искаш ли една бира, преди да тръгнем? Чаша вино? Нещо друго?
— Не, но се надявам, че имаш достатъчно пари — реши да не му се сърди повече тя и го хвана за ръката. — Винаги изяждам поне три хот дога. Особено по случай последния панаир за годината.
Те отиваха в Ести, градче на около тридесет километра от Клийвс Милс, чиято единствена плаха надежда за слава бе НАЙ-НАЙ-ПОСЛЕДНОТО ЗА ГОДИНАТА СЕЛСКОСТОПАНСКО ИЗЛОЖЕНИЕ В НОВА АНГЛИЯ. Изложението се закриваше в петък вечер, на Халоуин.
— Като се има предвид, че заплати дават вдругиден, съвсем не съм зле с парите. Имам осем долара.
— О, гос-по-ди! — въздъхна Сара и завъртя престорено очи. — Винаги съм знаела, че ако се запазя чиста и непорочна, непременно ще пипна някой чичко с мангизи.
Той кимна весело.
— О, ние, сутеньорите, вадим голеееми пари, маце! Момент да си взема якето — и тръгваме.
Тя го изпрати с поглед, преливащ от симпатия, и гласът, който напоследък все по-често и по-често изплуваше в съзнанието й — когато вземаше душ, четеше книга, подготвяше урок или претопляше самотната си вечеря, — отново заговори в нея, подобно на някоя от половинминутните телевизионни реклами за комунални услуги:
— Отивам до едното място — изтърси Джони.
— Аха. — Напуши я смях. Някои хора, кой знае защо, много държат да осведомяват околните за естествените си нужди.
Сара се приближи до прозореца и погледна към главната улица. На паркинга пред пицерията на О’Майк пристигаха на върволици студенти с колите си. Изведнъж ужасно й се прииска да върне времето и пак да стане като тях, загърбила или изобщо неизпитала разочарованието в живота. В университета беше безопасно. Там бе като в приказна страна, където всички, дори преподавателите, могат да се включат в бандата на Питър Пан8 и завинаги да си останат деца. А все ще се намери някой Никсън или Агню за ролята на капитан Хук.
Запознаха се с Джони през септември, в началото на учебната година, макар че го помнеше по физиономия още от общите им лекции по педагогика. Тогава тя ходеше с един развейпрах на име Дан, за когото не можеше да се каже нито едно от нещата, които важаха за Джони. Красив, почти без грешка, и хапливо остроумен, той винаги я караше да се чувствува маяко неловко. Пиеше много и беше страстен любовник. Понякога, когато се напиеше, ставаше злобен. Спомни си случая в бара „Бронзовият парапет“ в областния център Бангор, когато някакъв посетител от съседното сепаре взе на подбив мнението му за университетския отбор по футбол и Дан го попита дали случайно не иска да му извият врата като на пиле. Онзи се извини, но на нашия не му трябваха извинения, а сбиване. Започна да подхвърля обидни намеци за приятелката на другия. Сара го хвана за ръката и го помоли да престане. Той обаче се отскубна грубо и в сивкавите му очи светнаха такива убийствени мълнии, че думите пресъхнаха в гърлото й. Непознатият излезе навън с Дан и той го преби. Би го, докато оня, който отиваше към четиридесетте и пускаше коремче, зави от болка. Никога преди Сара не бе чувала мъж да вие така и това й стигаше за цял живот. Наложи им се да изчезнат бързо, защото барманът, схванал накъде отива работата, бе извикал полицията. Би се прибрала сама (
През целия път на връщане Дан мълча. На бузата му имаше драскотина — една-единствена драскотина. Когато стигнаха до Харт Хол, нейното общежитие, Сара заяви, че не иска да се виждат повече. „Твоя воля, маце“ — отвърна той с безразличие, от което по гърба й полазиха тръпки. И още на втория път, като я потърси след случая в бара, тя се съгласи да излязат, макар вътрешно да се ненавиждаше за слабостта си.
Ходиха целия зимен семестър на последната й година в университета. Дан я плашеше, но същевременно я привличаше. Беше първият истински мъж в живота й и дори сега, два дни преди Халоуин, 1970-а, си оставаше единственият. С Джони още не бяха спали.
Дан беше много добър любовник. Вярно, не влагаше чувства, но наистина си го биваше. Не искаше да я пази и това я принуди да отиде в университетската клиника и да обясни нещо несвързано за болки при менструация. Дадоха й хапчетата. През цялото време Дан си бе гледал само удоволствието. И все пак, в редките случаи, когато тя също съумяваше да го изпита, то се дължеше именно на грубостта му. В седмиците, преди да се разделят, Сара вече бе развила апетита на зрялата жена за любимия мъж. Желанието й обаче бе примесено с противоречиви чувства: нещо у Дан и у самата нея я отблъскваше, не можеше да бъде естествено влечението към акт, в който робското покорство и деспотизмът играят главна роля, и тя се презираше, че няма сили да сложи край на тази връзка, явен плод на разрушителни инстинкти.
Краят дойде изведнъж, в началото на тази година. Бяха скъсали Дан почти на всички изпити.
— Къде смяташ да отидеш? — плахо попита Сара, седнала на леглото на съквартиранта му, докато той хвърляше вещите си в два куфара. Всъщност я вълнуваха други, по-лични въпроси, като: „Ще бъдеш ли някъде наблизо? Ще започнеш ли работа? Смяташ ли да се прехвърлиш вечерно? Фигурирам ли в плановете ти?“ Последният бе най-труден от всички. Защото не бе готова за никакъв отговор. Ала и малкото, което си позволи да зачекне, доведе до неочаквана духовна плесница.
— Ами във Виетнам.
— Какво?
Дан посегна към лавицата, порови из книжата и й подхвърли някакво писмо. Беше от наборната комисия в Бангор. Викаха го за медицински преглед.
— Не можеш ли да се откачиш?
— Кой знае, понятие нямам. — Запали цигара и добави: — Не съм и толкова сигурен, че ми се ще да опитам.
Тя се вторачи ужасено в него.
— Писна ми тази еснафщина: гледай да завършиш, да си намериш работа и женичка… Ти си правеше сметки за мястото на женичката, нали? Недей да смяташ, че говоря необмислено, но от това нищо няма да излезе, Сара. Имахме възможност да се убедим, че с теб не си подхождаме.
Всичко бе от ясно по-ясно, тя побягна и повече не го видя. На няколко пъти се среща със съквартиранта му. За месеците от януари до юни Дан му бе пратил три писма. Бил мобилизиран и карал начално военно обучение някъде на юг. И това бе последното известие, отправено до съквартиранта му. Последното, което стигна и до Сара Бракнел.
В началото си мислеше, че лесно ще го преживее. Всички онези тъжни песни за изгубената любов, дето веднага започват, щом включиш след полунощ радиото в колата, не се отнасяха до нея. Нито пък изтърканите приказки за горчивия край на романа, удавен в ридания. Тя не потърси утеха след раздялата
