— Ооооо… Искам да слязаааааа…
Пумпалът ги понесе вихрено, преобърна и размаза пред очите им алеята и целия панаир в неясна смесица от светлини и лица. Тя изпищя пронизително, избухна в смях и го заналага.
— Микроскопично спукване! — крещеше Сара. — Ще ти дам аз едно микроскопично спукване, като слезем, лъжец такъв!
— Да чувствуваш вече, че шията ти не издържа на претоварването? — престори се на загрижен Джони.
— Стига, лъжецо!
Въртележката набираше все по-голяма скорост и когато профучаха край люлкаджията за десети ли, петнадесети ли път, той се наведе и я целуна и в лудешките си пируети кабинката запечата устните им в нещо изгарящо, вълнуващо и неразлъчно. После скоростта на Пумпала започна постепенно да намалява, кабинката им взе неохотно да потраква по орбитата си, докато накрая се заклати и спря.
Слязоха и Сара го стисна за врата.
— Микроскопично спукване, а, магаре такова!
Покрай тях мина дебела жена в сини памучни панталони и евтини мокасини. Джони й посочи Сара.
— Госпожо, това момиче ме закача. Ако срещнете полицай, бихте ли го пратили да ми помогне?
— Вие младите се мислите за много хитри! — процеди презрително дебеланата и стиснала здраво чантичката си под мишница, се заклатушка към палатката на панаирджийското бинго. Сара се превиваше от смях.
— Невъзможен си!
— Зле ще свърша. Мама винаги ми го е казвала.
И пак тръгнаха ръка за ръка по главната алея в очакване светът да спре да се върти и люлее пред очите и под краката им.
— Майка ти е доста набожна, нали? — попита Сара.
— Баптистка до мозъка на костите си. Но в рамките на нормалното, владее се. Е, не пропуска да ми тикне някоя и друга религиозна брошурка, когато си ида у дома, но какво да се прави. Двамата с татко не й се сърдим. Беше време, когато се мъчех да споря с нея — задавах й въпроси като например при кого ще е отишъл да живее Каин в страната Нод, щом майка му и баща му са били първите хора на земята, но после реших, че е жестоко от моя страна, и престанах. Самият аз преди две години бях повярвал, че Юджин Маккарти14 може да спаси света, а ако не друго, баптистите поне не са издигали кандидатурата на Исус за президент.
— Баща ти не е ли религиозен?
— Не го знам колко е религиозен, но във всеки случай не е баптист. — Джони помълча и добави: — Татко е дърводелец — сякаш това обясняваше всичко. В очите на Сара трепнаха дяволити пламъчета.
— Как би реагирала майка ти, ако разбере, че се срещаш с една изпаднала католичка?
— Ще ме помоли да те доведа вкъщи — тутакси отвърна той, — за да ти пробута няколко от нейните брошурки.
Сара се спря, без да пуска ръката му.
— Би ли желал да ме заведеш у вас? — погледна го тя изпитателно. Продълговатото, симпатично лице на Джони изведнъж прие сериозен израз.
— Да, искам да се запознаеш с тях… и те с теб.
— Защо?
— Не се ли сещаш? — В гласа му имаше такава нежност, че тя усети как гърлото й се свива, а главата й натежава, сякаш щеше да заплаче, и стисна силно ръката му.
— О, Джони, толкова ми е хубаво с теб!
— На мене ми е още по-хубаво! — произнесе с чувство той.
— Качи ме на виенското колело! — издаде игриво заповед Сара. Никакви разговори повече на тази тема, преди да е помислила и да си е дала сметка за всички последствия. — Искам да се вдигнем нависоко, откъдето се вижда всичко.
— Може ли да те целуна, когато стигнем най-горе?
— Може и два пъти, ако успееш.
Джони тръгна подире й към касата, където пожертвува още един долар. И докато плащаше, й заразправя:
— Познавах едно момче в гимназията, което работеше на панаира, та от него съм чувал, че монтьорите като правило са пияни-заляни, когато сглобяват виенското колело, и постоянно забравят незатегнати разни…
— Върви по дяволите! — прекъсна го нехайно тя. — Никой не живее вечно!
— Но всеки се опитва, ако си забелязала! — Той я последва в люлеещата се гондола.
А когато се озоваха най-горе, Джони успя да я целуне, и то няколко пъти. Октомврийският вятър разбъркваше косите им. Главната алея се разстилаше в мрака под тях подобно на светещ циферблат.
4
След виенското колело опитаха и кончетата, макар Джони съвсем чистосърдечно да си призна, че се чувствува като последен глупак — гипсовите жребци стигаха едва малко над коленете на дългите му крака. Тя му довери ехидно, че в гимназията познавала едно момиче, което, макар никой да не подозирал, имало слабо сърце и веднъж, като се качило на кончетата с приятеля си…
— Един ден ще съжаляваш — укори я с кротък и искрен тон той. — Връзка, която почива на лъжи, не води доникъде, Сара!
Тя му се изплези.
След кончетата дойде ред на огледалния лабиринт. Той се оказа наистина превъзходен огледален лабиринт — като онзи от „Нещо зло се задава“ на Рей Бредбъри, където дребничката стара учителка за малко не се загубва безвъзвратно. Някъде встрани от Сара се мяркаше Джони, който се луташе безрезултатно и й махаше с ръка. И той като нея бе размножен в десетки екземпляри. Те се гонеха и изпреварваха, изскачаха иззад ъглите в един неевклидов свят и също тъй внезапно изчезваха. Сара завиваше ту наляво, ту надясно, блъскаше нос в лъжливите проходи от прозрачно стъкло, докато накрая чувството за безизходица я накара да избухне в неудържим, нервен смях. Едно от огледалата я превърна в тантуресто джудже, сякаш извадено от книга на Толкийн15. Друго я източи като в пубертета, когато човек изведнъж все едно се качва на кокили.
Най-сетне успяха да се измъкнат и Джони купи два хот дога и картофи, които им се усладиха тъй, както рядко се случва, след като си навършил петнадесет.
Минаха покрай нещо като кабаре. Пред входа три момичета по поли и сутиени, украсени с пайети, се кълчеха в такт със стара песен на Джери-Лий Луис, а портиерът с микрофон ги рекламираше и събираше клиенти. „Хайде, мила бейби! — дереше се Джери-Лий. Пианото му разнасяше отмерения ритъм над посипаната с трици алея сред блесналата аркада на шатрите. — Давай, не се бой! Няма ала-бала, всеки рок е твой!“
— Клуб „Плейбой“ — прочете възхитено входния надпис Джони. — Имаше едно време подобно заведение в Харисън Бийч. Портиерът му се кълнеше, че момичетата можели да ти свалят очилата от носа със завързани зад гърба ръце.
— Звучи като любопитен начин да хванеш някоя болест — отбеляза Сара и Джони се заля в гръмогласен кикот.
Отминаха кабарето и гласът от високоговорителя започна да заглъхва заедно с блъскащия слуха съпровод на Джери-Лий — музика, подобна на беснееща таратайка с подменен двигател от състезателна кола, появила се с трясък на знамение направо от мъртвешкото безмълвие на 50-те години.
— Елате, мъже, насам, насам! Не се стеснявайте, вземете пример от тези момичета, които не знаят какво е срам. Това заслужава да се изучи из основи… образованието ви няма да е пълно, ако не сте видели програмата на клуба „Плейбой“…
