нито с първия срещнат, нито по кръчмите. Цяла пролет прекара вечерите си главно като си учеше тихо и мирно в спалнята на общежитието. Чувствуваше облекчение. Беше се измъкнала културно.
Едва след запознанството с Джони на една танцова забава, организирана миналия месец, за да се сближат учениците от долните класове, където по волята на слепия жребий на двамата се падна да бдят за реда, Сара разбра какъв кошмар е бил за нея последният семестър в университета. Това бе от онези неща, които съзнанието не може да обхване, докато траят — до такава степен се срастваш с тях. Две магарета се срещнали на коневръза в някое от западните градчета. Едното било градско и нямало на гърба си нищо освен седлото. Другото било на златотърсач, натоварено с денкове, палатки, тенджери, тигани и четири чувала със сто килограма руда. Гърбът му се изпъвал като кобилица под тази тежест. Градското магаре казало: „Страшен товар носиш!“ А магарето на златотърсача се учудило: „Какъв товар?“
Сега, като претегляше миналото си, най-много се ужасяваше от празнотата през тези пет месеца на отчаяна борба за глътка въздух. Осем, ако се прибавеше и лятото, когато напусна общежитието и нае малък апартамент на Флаг Стрийт във Вийзи и когато не праваше нищо, освен да си търси работа като учителка и да чете книжки. Сутрин ставаше, закусваше, отиваше на разговор в поредното училище, връщаше се обратно вкъщи, обядваше, дремваше (често тези дремки се проточваха по четири часа), пак похапваше, четеше докъм единадесет и половина, включваше телевизора за интелектуалните беседи на Кавет с именитите му гости в студиото, гледаше, докато очите й започнеха да се затварят, и си лягаше. Не си спомняше да бе мислила за каквото и да е. Живееше като автомат…
Неведнъж в онези дни се беше поздравявала, че проявява такава зрелост в цялата история. Изобщо не се сещаше за Дан. Дан ли? Какъв Дан? Ха-ха-ха. После обаче й се отвориха очите — истината бе, че осем месеца бе мислила единствено и само за него. Цялата страна се бе люляла в мъчителна агония, без тя ни най-малко да се трогне. Протестните маршове, полицаите с каски и противогази, хулите на Агню срещу печата, застреляните студенти в университета на Кент, размирното лято с уличните бунтове за расова и социална справедливост сякаш не бяха част от действителността, а моменти от някакво умозрително телевизионно предаване. Сара се бе захласнала да се любува на великолепния начин, по който бе превъзмогнала чувствата си към Дан, на умението си да се оправя с новия начин на живот и на облекчението, че всичко се е наредило така добре. Та за какъв товар става въпрос?
През есента започна работа в гимназията на Клийвс Милс. След шестнадесет години учение застана от другата страна на катедрата, което естествено се отрази на самочувствието й. Дойде срещата с Джони Смит на танцовата забава. (Ама как да вземеш на сериозно човек с такова невъзможно банално име като Джон Смит?) С поглед, който не разсъбличаше, а излъчваше най-непринуден, доброжелателен възторг от вида й в гълъбовата плетена рокля, той бе успял да я извади за момент от самовглъбението. Покани я да отидат на кино — в „Мираж“ даваха „Гражданинът Кейн“9 — и Сара прие. Прекараха добре, ала през цялото време тя си мислеше: „Нищо особено!“ Стана й приятно, когато я целуна за „лека нощ“, но наум си рече: „Много е далеч от Ерол Флин10.“ Беше я разсмивал постоянно с разни врели-некипели и тя отсъди: „Готви се да става най-големият смешник, като порасне.“
Щом се прибра и седна в спалнята пред телевизора да гледа късния филм, в който Бет Дейвис играеше ролята на властна кариеристка, Сара захапа ябълка и замръзна в тази поза, защото някои от тези оценки пак започнаха да се въртят в мислите й и тяхната несправедливост я потресе.
А един глас, мълчал близо година — не толкова гласът на съвестта, колкото на обективността, — внезапно проговори: „Искаш да кажеш, че той просто не е Дан, нали?“
„Не — възрази тя, вече недотам потресена. — Ни най-малко не се сещам за Дан. Това беше… много отдавна.“
„Много отдавна — оспори гласът — бе времето, когато ходеше с пеленки. А Дан те напусна вчера.“
Изведнъж осъзна, че си седи сам-самичка посред нощ в някакъв апартамент, че яде ябълка и гледа филм по телевизията, който ни най-малко не я интересува, и всичко това само защото така й е по-лесно, отколкото да мисли. Мисленето наистина е досадно, когато се затвори в кръг около собствената ти личност и изгубената ти любов.
Този път здравата се разстрои.
Избухна в плач.
Сара излезе с Джони и втория, и третия път, когато я покани — още едно доказателство за незавидното положение, в което бе изпаднала. Не би могла да иде другаде, защото нямаше с кого. Умно и хубаво момиче, тя получи много предложения за срещи след скъсването с Дан, но отказваше на всички, с изключение на съквартиранта му, с когото ходеха да ядат сандвичи в закусвалнята. А сега откриваше (с погнуса и горчив смях), че единствената цел на тези техни свръхблагопристойни виждания е била да разпитва бедното момче за бившия си любим. Какъв товар?
Повечето от университетските й приятелки се бяха пръснали в различни посоки веднага след дипломирането. Бети Хакман работеше към Корпуса на мира в Африка, за ужас на богатите си родители от стар бангорски род. Понякога Сара се питаше как ли изглежда Бети на угандийците с млечнобялата си кожа, която никога не почернява, със сините си очи, пепеляворуса коса и хладна, калугерска хубост. Дийни Стъбс караше аспирантура в Хюстън. Рейчъл Джъргенс се бе омъжила за приятеля си и сега чакаше първото си дете някъде из пущинаците на Западен Масачузетс.
Леко замаяна, Сара бе принудена да стигне до заключението, че от много време насам Джони е първият човек, с когото се сприятелява. Тя, която в последния клас на гимназията се бе радвала на най-голяма популярност сред съучениците си. Бе излизала по веднъж и с други двама учители от Клийвс Милс — просто за да не губи чувство за реалното. Единият — Джийн Седеки, новият учител по математика, бе явно най- скучният кавалер на света. Другият — Джордж Раундс, се опита веднага да я завлече в леглото. Тя го зашлеви през лицето, а на следващия ден той има наглостта да й намигне, когато се разминаваха в коридора.
Но Джони бе голям симпатяга, отличен компаньон. Привличаше я и физически, макар поне засега да не бе в състояние реално да прецени до каква степен. Предната седмица, в петък, когато ги освободиха заради Октомврийския конгрес на учителите в Уотървил, той я покани у дома си на спагети. Сложи соса да къкри на печката и изтича до магазина да вземе нещо за пиене. Върна се с две бутилки долнопробно ябълково вино. Това, както и навикът да осведомява околните за естествените си нужди, бе напълно в стила на Джони.
След като се нахраниха, включиха телевизора, но скоро забравиха за него, увлякоха се в милувки и само бог знае докъде щяха да стигнат, ако в този момент не се бяха изтърсили двама негови приятели, асистенти в университета, с някакъв документ за становището на факултета по въпроса за академичните свободи. Искаха Джони да го прегледа и да си каже мнението. Той го стори, ала далеч не с инак обичайната охота. От това наблюдение на Сара тайничко й стана доста драго.
Сега тя се извърна от прозореца и се приближи до канапето, където бе захвърлена маската.
— Честит Халоуин! — изръмжа страховито момичето и прихна.
— Моля? — провикна се отнякъде Джони.
— Свършвай по-бързо или ще тръгна без теб!
— Веднага излизам!
— Чудесно!
Сара прекара пръст по маската: в лявата половина — добрият доктор Джекил, а в дясната — свирепото изчадие Хайд11. „Интересно, какви ли ще ни бъдат отношенията към Деня на благодарността12? — попита се тя. — Ами към Коледа?“
При тази мисъл Сара усети как я стрелва бодежът на някакъв странен, вълнуващ трепет.
Харесваше го. Един съвсем обикновен, симпатичен млад мъж.
Погледът й отново се върна към маската — към ужасния мистър Хайд, изникнал като злокачествен тумор от лицето на Джекил. Беше намазана с фосфоресцираща боя, за да свети на тъмно.
Защо пък „обикновен“? За никого и за нищо всъщност не може да се твърди, че са обикновени. Как, ако е толкова обикновен, ще се кани да се появи с подобно нещо в час и ще е сигурен, че няма да изпусне юздите на класа си? Как е възможно хем да го наричат Франкенщайн, хем да го обичат и уважават? Какво значи „обикновен“?
Джони се промъкна през мънистената завеса, зад която бяха спалнята и тоалетната.
