— Не желаеш ли да се върнеш и да попълниш образованието си? — закачи се тя.
Той не падна по гръб.
— Вече завърших курсовата си работа на тази тема. Смятам, че мога да поизчакам с дисертацията.
Сара си погледна часовника.
— Охо, времето напредва, Джони! А утре е учебен ден.
— Да, но поне краят на седмицата наближава.
Тя въздъхна, като си помисли за петия си час в занималнята и за седмия по съвременна литература. И в двата я чакаха разправии с ужасни немирници.
Отново се намираха в центъра на панаира. Тълпата започваше да редее. Въртележката с кончетата бе затворена. Двама работници, захапали цигари без филтър, покриваха „Бясната мишка“ с непромокаем брезент. В палатката за хвърляне на топки по кофички гасяха лампите.
— Какво ще правиш в събота? — От увереността му не остана и следа. — Знам, че съм позакъснял, но…
— Имам ангажимент — попари го Сара.
— Е, жалко.
Не можеше спокойно да го гледа тъй натъжен, беше подло да го мъчи.
— Ще излизам с теб.
— Наистина ли?… Наистина? Ех, че хубаво!
Лицето му засия, нейното също. Вътрешният й глас, понякога тъй реален, сякаш беше жив човек, внезапно заговори: „Отново ти пораснаха криле, нали, Сара? Чувствуваш се щастлива. Това е прекрасно!“
— Наистина! — Тя се надигна на пръсти и го целуна. Побърза да направи и следващата стъпка, преди да се е уплашила. — Знаеш ли, човек понякога започва да се чувствува доста самотен във Вийзи. Бихме могли да… прекараме заедно нощта.
Той я погледна с внимание и топлота, с предусещане, от което дълбоко в нея се надигна гореща вълна.
— Сигурна ли си, че го искаш, Сара?
Тя кимна.
— Повече от сигурна.
— Добре. — Джони я прегърна.
— А ти? — отрони се свенливо от устните й.
— Единственото, от което се боя, е да не размислиш.
— Няма, Джони.
Той силно я притисна към себе си.
— В такъв случай това е моята щастлива вечер.
В този момент двамата минаваха покрай Колелото на късмета и по-късно Сара щеше да си спомни, че в диаметър от тридесетина метра не бе останала друга отворена палатка. Човекът зад тезгяха току-що бе помел спечената пръст, за да прибере случайно търкулналите се монети от тазвечершния му приход. „Може би последното, което върши преди затваряне“ — мина през ума на момичето. Отзад се виждаше голямото, насечено със спици колело, увенчано по периферията с миниатюрни електрически крушки. Навярно дочул думите на Джони, собственикът, чиито очи още шареха по пода в търсене на проблясващи монети, поде автоматично обичайната си подкана.
— Хей, мистър, насам! Щом чувствувате, че щастието ви се усмихва, завъртете Колелото на късмета, превърнете центовете си в долари! Всичко ще направи туй ужким просто колело. Дайте му една мъничка монета от десет цента — и то веднага ще се завърти.
Джони се извърна в посоката, от която идеше гласът.
— Джони?
— Както каза човекът, чувствувам, че тази вечер щастието ми се усмихва. Стига да нямаш нещо против…
— Не, защо. Само да не се заплеснеш.
Той отново я изгледа с неприкрит мъжки възторг. Замаяна, тя се помъчи да си представи как ли ще бъде с него. Стомахът й сякаш направи забавено салто и желанието нахлу в нея с такава изненадваща сила, че направо й прималя.
— Не бой се, няма да се застоявам. — Джони се изправи пред собственика на Колелото. Отзад централната панаирна алея бе почти опустяла. Небето се бе прояснило и въздухът бе доста захладнял, та от устата и на тримата излизаха тънки струйки бяла пара.
— Ще си опитате ли късмета, млади човече?
— Да.
Още когато дойдоха на панаира, той бе преместил парите си в предния джоб на якето и сега извади каквото му бе останало — долар и осемдесет и пет цента.
Таблото за залагане представляваше жълта полиетиленова покривка, разграфена на квадратчета с цифри и указания за размера на печалбите. Донякъде приличаше на обичайна маса за рулетка, ала Джони веднага забеляза, че шансовете да спечелиш тук биха хвърлили в отчаяние всеки посетител на Лае Вегас. Колона от десет числа, например вървеше само две към едно. Банката печелеше на две числа — нула и двойна нула. Но когато обърна внимание на собственика върху тези неща, онзи дори не трепна.
— На който му харесва в Лае Вегас, да върви там, никой не го спира.
Тази вечер обаче настроението на Джони не можеше да бъде развалено. Макар да бе сгафил здравата с маската, после всичко тръгна от добре по-добре. Това определено бе най-хубавата му вечер от години, ако не и въобще. Погледна към Сара. Тя цялата пламтеше, а очите й искряха.
— Какво предлагаш, Сара?
— За мен това е пълна мъгла. Как се играе?
— Залага се на число. Или на черно-червено. Или на четно-нечетно. Може и на колона от десет числа. В различните случаи се плаща различно. — Той стрелна изпод вежди собственика, но на него не му мигна окото. — Поне така би трябвало да бъде.
— Заложи на черно — направи избора си тя. — Някак вълнуващо е, нали?
— Черно — повтори той и пусна единствената си десетцентова монета на черното поле.
Съгледал самотното десетаче върху ширналото се празно игрално табло, собственикът изпъшка:
— Голям удар, няма що! — Сетне се завъртя към колелото.
Джони прокара някак разсеяно длан ло челото си.
— Момент! — помоли той и постави четвъртдоларова монета на полето, означено с единадесет- двадесет.
— Готово ли е?
— Готово.
Панаирджията тласна колелото и то закръжи в своя ореол от светещи крушки, а червените и черните квадратчета на числата се сляха в едно. Джони улисано потъркваше чело. Колелото започна да губи скорост и дървеното перце зачатка подобно на метроном по пречките, отделящи числата. Стигна до 8, 9, за малко да спре на 10, но с едно прощално изщракване замря на 11.
— Дамата губи, господинът печели — обяви собственикът.
— Спечели ли, Джони?
— По всичко личи, че да — промърмори младежът, който наблюдаваше как първоначалният му залог се покрива с две нови монети със същата стойност. Сара запляска с ръце от възторг и ни най-малко не се огорчи, когато й изгребаха паричката от черното поле.
— Видя ли, че тази вечер ми е щастлива? — напомни Джони.
— Веднъж на всеки може да се случи, късмет е дваж да се сполучи — изпя в речитатив крупието. — Хей, хей, хей!
— Хайде пак, Джони! — запали се момичето.
— Добре. Нека си остане така.
— Залагате на същото?
— Да.
